СПОМНЯМ СИ…
***
Спомням си пребледнял, с цвят на лешник, старика,
който чоплеше с устни пръстта, за да влезе
и към мен как с напукани думи извика:
- За жена мъжът само веднъж е последен,
че в живота на всеки мъж трябва да има
една стара и трудна любов, от която
да е вечно пиян като от младо вино,
и която светулки да пуска в душата му.
И когато за нея помисли тревожен,
да издиша звезди, и сред тях да я вижда,
и без пъпна връв в свойта Адамова кожа
да потръпва… И да е неонова ризата му.
И понеже с библейския грах е белязан
да е вън от градината заради нея,
със страстта на смокиня, любовно наказана,
в изкушението й щастлив да живее.
И защото е мъж, а пък тя е причина
да е дишаща кал, гонеща свойта сянка
тъй, един в друг преплетени, те да преминат
и така наведнъж да прескочат оттатък.
Ала аз закъснях и сега я догонвам
там, където смъртта е топяща се нежност
и се моля, когато я стигна да помни
как мигът някога ни събра в безметежнoст…
И замлъкна старикът с пресъхнали устни,
а пък аз за ръката наведен го хванах,
че не исках в земята под мен да го пусна,
но усетих зад мене как нещо застана.
И с очите на стреснат елен се обърнах,
и видях от краката ми как се протяга
тъжна сянка на тази жена, от която
се опитвах виновно до днес да избягам.
И разбрах, че и тя като него ме гони,
и подобно на него не ще да ме пусне,
и от нея в оловна сълза се отроних,
че назад да се върна… е късно!
30.07.2015
ВРАНИ
Бели врани като пресни рани
кацнали в
съмнения мълчат.
Под
перата им до кръв издрани,
белези от
клюнове стърчат.
От криле
издуханият плясък
спомня си
на полета шумът.
Днес
небето е далечно място,
и без
блясък немощно висят.
Всичко времето, без смърт, лекува.
Няма време, идва само смърт.
В рани бели
врани отпътуват,
гарвани
се връщат и кълват.
КАТИНАР
„Докрай не се обича никога …”
Селвер
Човек обича някого до край,
когато в него себе си изгуби
и в този край открива ад след рай…
И е спасение да го разлюби.
След него продължава облекчен
в надеждата си някой друг да срещне,
с когото тъмното да стане ден
от туй, че са любимата си грешка.
Навярно любовта е катинар,
на който в младостта се губи ключа
и чак когато стане твърде стар
човекът и без ключ ще го отключи.
05.09.2015
ИЗПОВЕД
С надеждата за минало стоя
и чопля с нокти вехтата й кожа,
а в мен като отчаяна змия
пълзи отровен страх и се тревожа,
че се смалявам в мисли и неща,
в които губя нужда да се смея.
И ако е безспорно, че греша
дали все още жив съм… И живея…
И онзи стрък новороден кураж
дали все още с крехкото си чело
пробива в мен етаж подир етаж
и слабостта ми прекроява в смелост.
През корена на плитката печал
опитвам се тъгата да изсмуча
и да забравя чувството за жал,
и на безгрижие да се науча.
Отровен с равносметката за днес
и с мисъл за изгубеното утре,
аз осъзнавам нежния финес,
чрез който в мен страстта прозорци чупи.
И вече не усещам онзи страх
с когото тази изповед започнах.
Невидим в себе си така разбрах,
че всякоя случайност е нарочна,
че нямаш ли за нещо да умреш,
то няма за какво и да живееш,
че радостта е кратка като свещ
и с восъчната й сълза ще тлея.
По дяволите слабите ръце
и думите изречени без смисъл.
Човекът е измъчено сърце,
с чиято кръв живота си е писал…
И по-виновен ставам от това,
и страници и странници прелиствам…
Проклети да са моите слова!
Проклет да съм и аз… че ги помислих!
24.06.2015
КОРЕН
Сърцето е най-верния компас
къде е твоят корен впит в земята
и онзи дом, където си „у нас”,
към който тегли те в кръвта душата ти.
Тъй както птиците, така човек
към този дом като в гнездо се връща
и всеки миг далеч от тук е век
дори да си в палат, наместо в къща,
защото тук по детски си играл
и стихнал със звездите си говорил.
И пръв път си се влюбил, и мечтал,
и до прозореца й път си сторил.
Ухаят утрините тук до днес
на мамините гозби и на сладко
и чуваш как под стария навес
за нещо вика те гласа на татко.
Отдавна те са снимки и без звук
от всеки ъгъл върху тебе гледат.
Където и да идеш - все си тук:
във този дом и първи, и последен…
19.07.2015
СКРЕЖ
В очите ми от тъжно кадифе
единствено възможна ти ще видиш
зеленото, което в тях расте
далече от тревоги и обиди.
Далече от копривни клевети,
които със отровата си парят
и всичките ми нежни висоти
до днес, до дъно в мен, без жал изгарят.
И само ти в зеления копнеж
на погледа ми дълго ще се чудиш
как в кадифето му проблясва скреж…
А то било криле на пеперуди.
28.04.2015
ЧЕТИРЕСЕТ И СЕДЕМ
Четиресет и седем пъти в черното
нагазвах бял до мозъка на костите
и чувах в отънелия си череп
как стене тишина, от мен залостена.
Как драска с посинели нокти в мислите,
тъй както по стъклата драскат клоните
на призраци от минали събития.
И се изправят оживели спомени,
в които семената на дърветата
сънуват детство, стоплено в шишарките,
и чуват как ги вика поднебесното
с гласа на славей, но с криле на гарвани.
И слепи от надеждата покълваха.
Във виолетов устрем се изправяха
и сянката си възмъжала хвърляха
четиресет и седем пъти в бялото,
където още стене тишината ми
на стиховете ми в кръвта мастилена.
…И този стон ги скърши като вятъра,
преди да бъдат кръст или бесило!
23.03.2015
БИТКА
Ах, колко ведро почна този ден
със Слънце над баирите издути,
а между тях един възстар елен
пасеше тих със своите кошути.
Блестеше челото му от сребро
и в погледа му нямаше омраза,
додето иззад стръмното ждрело
по-млад елен от него се показа.
И старецът настръхнал изрева
насреща му… А после стана тихо,
ала младока от това не спря.
И отстрани сърните в куп се свиха…
Потрепна в уплах сънната гора,
че замириса въздухът на битка.
Елените преплетоха рога
и в яростта им светнаха копита.
И в кръв, и рев потъна този ден.
Пращяха жилите им в съпротива.
Тогава посребреният елен
усети как живота си отива.
И този, който беше преживял
безброй капани зли и вълчи зъби,
се свлече мъртъв в лепкавата кал ,
че своите сърни от друг изгуби…
13.05.2014
ЕЛА
Припомням си най-сънната гора
и дядо ми, и аз…
Под мен е конят.
Самарът е с оглозгани ребра,
които някога са били клони.
И брадвата увиснала на тях
с един единствен зъб от зла стомана,
и на елата скупчения страх
от хищна паст… И предстояща рана.
Припомням си как дядо ме свали,
измъкна брадвата и ми я даде,
и чух плача на милиард игли,
с които тя от мене жал извади.
И укротена в детската ръка
се спусна брадвата върху земята,
а дядо ме погледна и разбра,
че в мен расте разлистена елата.
Разбра, че всъщност тя ми е сестра,
а майка ни е дивна горска фея,
която му е била дъщеря
и аз съм спомена му жив за нея.
И той се скри в гората като в сън
с разплакана молба да го забравя.
И днес, макар елата да е пън
от някой друг, дошъл сам тук, но с брадва,
аз помня стъпките му пълни с мъх
и всички думи, дето ми остави,
че само хората мрат с легнал дъх,
а пък дърветата умират прави…
15.06.2015
***
Казаха ми ветровете,
че си мислила за мен,
че си сготвила за мен
най-любимото си ястие
и че който го е вкусил
е забравил за смъртта …
Казаха ми също, че за мен
си облякла най-красивата си рокля
с тъмно кадифе и със звезди
и че който те е зърнал,
е забравил за смъртта.
Казаха ми ветровете
дълго как си чакала
и си трепвала от всеки повей на кръвта
в сянката на мрака… все за мен.
Казаха ми ветровете… И заминаха…
И понеже съм от камък,
който всякаква вода е влачила,
и защото нямам ръбове,
от които в други да се спра,
се търкулнах във краката ти.
И като Луната светя…
И забравих за смъртта,
както тя забравя ветровете…
10.05.2015
***
На Нея
Тази светла жена с посребрени коси,
дето тайно отгоре наднича
и над спящия свят като брадва виси..
Тази светла Луна ме обича!
И стоя на прозореца стихнал и блед,
сякаш съм вкаменен от магия,
че в небето тя е сцепен далекоглед,
с който себе си там ще открия…
24.08.2015
***
Понякога мисля за теб,
а през другото време се уча как да те забравя.
Понякога страдам за теб
и бавно догарям с цигарата си в пепелника.
Обръщам ти гръб, ала ти си отново пред мене!
И в острата сянка на спомена с теб се повтаряме,
където подобно на чайка тъгата ми викаш.
И плача за теб,
а през другото време от болка се смея фалшиво.
В зеленото вино на погледа ти се изгубвам.
Пияни са всички причини, без теб да не мога
и крия се в празни понятия, както зад ъгъл
се скри силуета ти в думи за сбогом.
И днес съм горчива тревога,
в която умирам в безмълвия.
С очите изричам най-светлите клетви
запомнили твоето име в сърцето ми …
Разплитам те възел по възел
и само конец от теб ще си оставя
да можеш по него назад да се връщаш,
когато за тебе си мисля понякога,
а през другото време се уча как да те забравя…
СПОМЕННО СЕЛО
Оплешивяват дните ми… И аз край тях.
Следобедите ми, с бради от сенки,
като кобили в жега валят се сред прах.
Препуска без юзда и стреме времето.
Беззъби мигове покрай дуварите
на спомена се плъзгат като смокове.
По стълбове и порти са другарите,
които се изгубиха в дълбокото.
Дочувам как децата им разпитват
поляните, където с тях сме тичали,
за минали любови и събития,
които са изпълвали очите ни.
А те с мълчание им отговарят,
додето аз от чашата отсипвам,
че вино и човек не се повтарят.
И гълъби над мен в небето литват
в най-кратката, черешова молитва.
08.05.2015
ВРАТА
Със стъпките на стресната сърна
една жена върви и приближава
вратата, зад която любовта
я чака тайно… И все тук остава.
И мисли си дали не я позна
човекът, който покрай нея мина
и в чийто поглед упреци съзря,
тъй както сякаш я видя роднина.
И тя се сля с вратата изведнъж,
а аз видях, зад нея как замръзна
ревнива сянка на измамен мъж.
И като нож подире й се плъзна.
13.06.2015
КАМЪК
Сънувах тялото си как ридае
като дърво прекършено след буря
и как беззъба ярост го дълбае
за туй, че можеше да бъде друго.
И вместо да е слабост, да е камък,
и в твърдостта му да е недостъпно
за всички болки и за всички рани,
в които от измъченост потръпва.
И вместо от тревожност да се буди
в безчувствие сърцето си да види,
и всичките му сини пеперуди
да станат вкаменени какавиди.
И в миг усетих как се вледенявам,
как ставам твърд… И почвам да изстивам.
И как полека се превръщам в камък,
от който топлината си отива.
Тогава осъзнах, че само обич
от камък пак в човек ще ме превърне.
И стреснато очите си отворих,
и се събудих, за да те прегърна…
03.07.2015
