Станислав Сивриев

Пъньо имаше окарина покрита с глеч – синя, весела като небето. Като небето тя бе осипана с малки златни звезди. Пъньо милваше окарината с поглед, галеше я с ръка, после я вдигаше към тънките си устни и започваше да свири.
Запролетеше ли, той излизаше вечер в ливадите, от които идеше дъх на теменуги и зелено. Топлата нощ се ослушваше, стаяваха се и ветровете, а той свиреше кротко. Знаеше какво може и нямаше защо с надуване да дере мрака – укротял, топъл, затаил дъх.
Тъй минаваха часове, докато звездният купол се завърти и окът на Голямата кола кацне върху Келешова чука.
И Ангел имаше окарина. И той свиреше, но песен не излизаше. Неговите пръсти бяха къси – сякаш неподвижно сраснали за ръката.
Щом Пъньо засвиреше, Ангел запяваше, без да се усети. После в очите му се появяваше нещо зло – мъчеше се да го скрие и тръгваше нанейде с ръце в джобовете. Смеехме му се отдире, но той се правеше, че не чува. Понякога извръщаше изменено лице, в гърдите му изхриптяваше сляпа ярост: грабеше от земята каквото му падне и хвърляше срещу нас.
Един летен ден отбивахме реката за риба. С нас бе и Пъньо. Той извади от джоба си окарината, увита в избеляло парче басма, остави я настрана и започна да пренася елшови клони…
Бяхме погълнати от пресушаването, но нещо ни накара да се извърнем. Пъньо бе клекнал до камъка, където бе оставил окарината, и плачеше. Събрахме се около него – от нозете ни се изцеждаше вода и чертаеше криволици върху сухия речен пясък. Между облите камъни синееха парчета от разбитата окарина. Той гледаше без да мигне – нещо го тласкаше към тях, а продължаваше да стои като вцепенен.
Всички бяхме видели, че Ангел се върти около камъка. Той пак свирукаше с уста, замеряше с камъни стърчиопашките, но нито веднъж не погледна към нас. Като че криеше луничавото си лице.
Озърнахме се – Ангел го нямаше.
Отчупената пъпка на окарината бе отхвръкнала настрана. Останала бе цяла, но отчупеното червенееше като рана. Пъньо вдигна пъпката и наду. В скалистата теснина на реката отекна грозно свиртене.
Зарязахме елшовите клони и тръгнахме. За първи път през сокаците на нашата махала минахме в мълчание. Това бе толкова необикновено, че Кольо Чучубай изскочи от бакалницата „Чайка” със зацапана дочена престилка. Той все фалираше, крепеше се с дребни заеми и си обещаваше да построи малка градска спортна къщичка и тогава да се жени.
Чучубай погледна в Пъньовите ръце строшената окаринова пъпка. Досети се каква е работата и попита:
- Ангел ли я свърши?
- Той.
Чучубай улови ръката на Пъньо и леко дръпна върха на дългите му пръсти:
- Те нали са цели!
- Кои?
Пъньо не разбра.
- Пръстите… Пръсти не се купуват, а окарини колкото щеш! И със звезди, и с месечини, и със слънца…
Пъньо сякаш за първи път видя пръстите си. Вдигна ръка, огледа я от всички страни и лицето му просветля. Той притвори очи, сякаш бе надул окарината със звезди, разпилени по цялата синя глеч.