„ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ”… И ДРУГИЯТ СМИСЪЛ НА ТОВА ЗАГЛАВИЕ
Размисли върху поезията на Георги Драмбозов
До срещата ми с тази книга аз не познавах нейния автор. Заглавието й ме заинтригува и още същата вечер не затворих очи, докато не я прочетох.
Отдавна не бях срещал толкова нежна, толкова сърдечна и чиста поетична душа.
Тази душа носи и бремето, и щастието от една непосилна, могъща и непреодолима любов, за която мнозина само са мечтали и до последните си дни на тази земя не са я срещали.
Щастливецът и страдалецът Георги Драмбозов с невероятно майсторство в стиха успява да я пресъздаде, да я възкреси в книгата си отново и отново.
Тази книга ме върна четиридесет години назад към една от книгите на Герчо Атанасов, който сякаш бе я изстрелял със залп, за да остане във вечността.
Това беше неповторимата повест „Ленинград - интимно”.
Момчета и момичета от онова време я предавахме от ръка на ръка, за да я прочетем жадно и с притаен дъх.
Съдбата на лиричната книга „Интензивно отделение” вероятно ще бъде подобна, защото носи трогателната музика и уюта на поетичния език, безупречния стих, всичко заедно с огромната душа на поета.
Четейки тези стихове, имаме усещането, че Георги Драмбозов е един невероятен талант. Действително, той е успял да напише тази книга така, че преживяното от него да бъде съпреживяно със същата сила и от читателите.
Незабравими ще останат стиховете: „Не си отивай”, „Аз съм мъжът”, „50 години любов”, „Есенна дюля”, „Белчо и Сивушка”…
Георги Драмбозов е скромен и тих човек, но неговата поезия не влиза в съвременната литература с плахи и несигурни стъпки, а просто се втурва като буря с достолепие и премерено достойнство.
Той няма никаква вина за таланта си. Каквото Бог му дал, не може никой да му го отнеме. Нима има по-голямо щастие от това - на този свят да си дарен с такава невероятна любов и с таланта да я пресъздадеш като вълшебник върху белия лист в словесна музика!
„Интензивно отделение” тласка мисълта ми и към друга посока на метафоричното мислене. Родината ни е малка, бедна, опустошена и реанимираща държавица в състава на обединена Европа.
Какъв е нашият стандарт на живот? Най-високата ни пенсия е 450 евро, а най-ниската - жалки 75.
Може ли изобщо да се говори за „Стандарт”?, а за Живот - абсурд…
Ние нямаме нищо общо с Европа при тази съпоставка. Не сме ли нейното „Интензивно отделение”?
Седем милиона пациенти в реанимация… Те дори не вегетират, а просто дните им са преброени. Най-страшното е, че тези седем милиона обречени пациенти не осъзнават своята обреченост.
Лудите не знаят, че са луди. Бедните до такава степен са изтръпнали, че вече не осъзнават колко са бедни. Само поетите и романистите са отчаяно богати със своите теми, изцедени от тази жестока действителност.
Трагични съдби и извисени епични любови, които съвременните гении ще увековечат. Затова има смисъл от нашето писателско съществуване сега. Битката е жестока, а Зората не се вижда… На война, като на война.
Нашето място е на първа бойна линия. Някога там бяха Павел Вежинов, Емил Манов, Давид Овадия, Георги Джагаров, Богдан Глогински и много други.
И в бедност, и в разкош, в мир и през война, любовта еднакво и безразсъдно като ураган връхлита жертвата си и ако ти не си достоен за нея, ако не си способен да я овладееш и подчиниш на сърцето си, тя ще те унищожи. Защото тя е извънземна, божествена сила.
Поетът Георги Драмбозов успя да хване за гривата тази подивяла кобилка, наречена Любов и я притежава вече цели петдесет години. Такива герои трябва да бъдат вписани в книгата на Гинес, нали?
21.08.2015 г.