Светозар Казанджиев разговаря с писателя Димитър Златев

- Г- н Златев, какво е да си поет в провинцията? Надявам се, да не ми отговорите с - каквото е да си поет и в столицата…

- Да си поет в провинцията е нож с две остриета. Свободен си и спокоен, защото си близко до битността на народа и до природата, но от друга страна си ограничен в контактите. Няма кому да прочетеш онова, което си написал. Съпругата става първия ти читател, но нейните оценки са много субективни. Друго е да си в столицата, където е съсредоточен духовният живот на нацията. Тази ограниченост я чувствах най-силно преди години, при литературните си срещи из страната. С творчеството си изненадвах приятелите от София. Те ме потупваха по рамото снизходително и се изненадваха,че нямам издадени книги. И… учтиво ме канеха в столицата. Ала когато изпращах проект за книга или харесвани стихотворения, обикновено оставаха забравени в нечие чекмедже.

- Откога се стремите към изящното слово? Как започна всичко?

- Още от ученическите години. Първото стихотворение написах като гимназист в Пловдив. Спечелих I място на конкурс на гимназия „Димитър Благоев” и тогава ме представиха като автор пред всички ученици. Това ме ласкаеше, защото, макар да бях още в VIII клас, получих и 2000 лева, на тогавашните пари, с които си купих четири луксозни тома от творби на А. С. Пушкин. Не след дълго обаче осъзнах, че владеенето на ритъма и римата не значи все още поезия. Станал вече учител, реших, че нямам какво ново да кажа на хората и се отказах от поезията. Тогава се увлякох по преводачеството и започнах с Михаил Лермонтов и Сергей Есенин.

- Кой Ви подаде ръка и Ви поведе по трънливия път на поезията? От кого се учехте?

- Учех се от Андрей Германов , от Лермонтов и Есенин. Като любими поети, те ми подсказваха какво да търся, как да го улавям, как да го предам. Учеха ме на поетическо изкуство. През 1967 г. бях поканен в Кабинета на учителя-писател в София. Това изигра най-съществена роля за преодоляване на провинциалната ми изолация и за получаване на авторитетна оценка на написаното от мен. Подадоха ми ръка литературните критици Иван Спасов и Пенчо Чернаев, за което ще им бъда признателен , докато съм жив.

- Може би тогава са се появили и първите Ви публикации?

- Да. Първата по-значителна публикация беше стихотворението ми „Дъбове в града”. Излезе в сп. “Пламък”. По-късно то даде заглавието на първата ми стихосбирка, която ме легитимира като поет.

- Как се „венчахте” за Чепеларе, а след това и за Родопите? Музата ли беше единственото, което Ви подмами насам, или имаше и нещо допълнително?

- В Чепеларе дойдох по собствено желание, а не по разпределение, с идеята да остана тук само година. Израснал в полето, Родопа силно ме впечатли. Като учител в гимназията започнах да се занимавам с туризъм, увличах учители,ученици, обикаляхме цялата страна, изкачихме всички планински първенци в България. Това беше от голямо значение за тях и за мен. Тогава вероятно, край някоя туристическа клада или на импровизирана постелка, чух песента за „Сивковската чьоста гора и за Сивковските малки моми”. Една от тях, ама не толкова „малка”, се оказа моя колежка - Гинка Янкова. Така се свързах с нея, че 53 години не мога да се развържа. Направихме семейство, оградихме дом, родихме две деца… Като учител по литература, Гинка е мой съратник и пръв оценител на написаното от мен. Такава е главилката ми с Родопа - сладка, красива, плодотворна.

- Колко струва пътят между Чепеларе и Смолян? Ваши студенти днес са учители из цялата България, как се отнасят към поетичните Ви и писателски откровения? Знаете ли колко е техния брой?

- Ако питате в прекия смисъл, автобусния билет до Смолян сега струва 5лева в едната посока , но през годините бе различно. А иначе цената за мен е 26 години от моя живот - 2 като журналист във вестник „Родопски устрем” и 24 като преподавател в Учителския институт „Дичо Петров”, станал по-късно филиал на ПУ “Паисий Хилендарски”. Отидох в Смолян заради възможността за по-високо професионално реализиране. Там открих дълбочината и смисъла на преподавателската ми работа. Защото освен литература, български фолклор и руска литература, водех и курс по словесно-изпълнителско изкуство. За 24 години съм подготвил между 1000 и 2000 учители. Не ги помня всички, но те ме помнят и при случайните срещи тук и там , ме спират с думите: “Господин Златев, аз съм ваш студент”. Но учениците от гимназията в Чепеларе помня. С тях контактите бяха по-сърдечни и емоционални, а със студентите - по-делови. Във финансовата подкрепа, при издаването на всички мои книги, имат дял мои ученици. Кръстьо Вангелов, дългогодишен директор на фабриката за ски, е мой възпитаник. А също така и много други с висока гражданска реализация.

- Кои са онези сложни, бих казал драматични проблеми, заради които плаче сърцето Ви? Или няма такива?

- Хубаво би било да няма, но нейсе. Най-големият проблем за мен е, че изтича навън младата кръв на България и се рони заветната българска вечност. Първо, защото го чувствам като баща и второ, като гражданин. Изобщо, това се превърна във водеща тема за зрялата ми поезия („Рана” , „Българска елегия”, „Завръщане” и др. стихотворения, плод на това чувство). Другите проблеми са социалното неравенство в днешното общество, миграцията от селата към града, съзнанието за личен дълг към татковината и др.

- Как се отнасяте към нищетата в живота и има ли връзка тя с участието Ви в националния литературен процес? Езикът ли е според вас „Аврамовата” жертва на българския преход?

- Поезията и поетите винаги са приемани от българите с известно уважение и страхопочитание. Но тази почит девалвира през последните години. Това от една страна, от друга - много поети гледат на своята дейност като на лично развлечение, а не като на духовни наставници на народа. Затова и народът не гледа с нужното уважение към нашия труд. На литературните срещи публиката ни преоткрива, вълнува се, тръгва си обогатена, но в своя делник тя не отделя внимание, или ако отделя, то е съвсем незначително място за общуване с книгата. Красноречив е фактът, че всеки труд се оценява и заплаща, само литературния се компенсира с популярност… Наистина, езикът ни е затлачен от ненужни чуждици. Тази псевдомодерност е завладяла най-силно журналистите и политиците. Дразня се и от нашего брата филолозите, които за да изглеждат „по-умни”, използват съвсем нова и неразбираема терминология. Не бива!

- Поезията и Родопите, патриотизмът, социалните копнежи, любовните трепети - кое е по-важно за „късния” Златев?

- Между Родопа и моята поезия има знак на равенство. По-малко съм писал за равнината, където съм роден, отколкото за моята планина. Тук намерих хармония и равновесие с природата. Патриотизмът, социалните копнежи и любовните трепети - това са трите стълба в моята поезия. Най-много ме вълнуват социалните проблеми и патриотизмът, свързан пак със социалното. А любовта е повече спомен, осмислена житейска същност.

- От висотата на 78-те години, докъде се види хоризонтът, а? Вашите наблюдения върху живота - заблуди, прокоби, надежди?…

- Хоризонтът е все по-тесен, защото са намалели нещата, които се надявам да изживея, книгите, които да напиша, местата, които да посетя. Много мои надежди времето опроверга като заблуди. И все пак, в творбите ми живее една надежда, не за мен, а за моите внуци, за родината, за човечеството. За съжаление това, което чета във вестниците и книгите, извиква мрачни прокоби за бъдещето. И ако има гибел за човечеството, тя ще дойде не от извънземни, а от самите нас.

- Има ли много обществени болки, които не Ви дават покой и Ви карат да държите „заредено” оръдието?

- Макар вече да не се изявявам активно в обществения живот, много болки на обществото не ми дават покой, но не ги атакувам с моето оръжие - словото. Често, когато прочета или напиша гневна статия по важен национален проблем и тя намери отзвук у малък или по-голям кръг от хора, си казвам: „И какво от това?”. Тези неща не ми дават покой, защото се губим като народ.

- Вашето послание към младите поети и… към хората въобще?

- Моето послание? У някои млади поети битува схващането , че поезията е словесна игра за лично забавление. Аз винаги съм споделял противоположното схващане, че тя е учител по човечност и коректив на дисхармонията в живота. С такова послание завършвам и последното си стихотворение на най-новата ми книга „Съжителство с ХХI век”:

Все пак труда ми не беше напразен.
Тръгнаха други след мойта идея -
нови сеячи без злост и омраза.
Още за тях съм готов да живея.

Наистина, въпреки превратностите на съдбата, усилията ми не бяха напразни. Времето, трудът ми не отидоха на халос. Живях честно и почтено. Не се щадих, давах най-хубавото от себе си. Привърженик съм бил и си оставам на максимата: „Да правим, каквото трябва, пък да става, каквото ще.”

- Благодаря Ви!

- И аз благодаря!