ДВА РАЗКАЗА
НЕПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА
в памет на баща ми
Това затънтено селце беше толкова малко и така сгушено в подножието на планината, че дори Бог от своята височина не можеше да го види.
Децата от неговото начално училище се страхуваха от учителя си по математика. Виждаха, че е раздразнителен и избухлив. Знаеха, че ядоса ли се от някоя тяхна постъпка, наказанието беше по един удар с дървената показалка върху протегнатите напред длани. Същата показалка, с която им посочваше числата на задачите върху дъската отпред…
Тая сутрин четвъртокласникът, все още с раничката на гърба, се беше спрял по средата на училищния двор. Съсредоточено се взираше в някакво, явно изпаднало от гнездото, малко врабче. То разперваше неукрепналите си криле и безуспешно се опитваше да политне…
Детето взе птичето в шепа, дланта му усети доверчивата топлина на все още неумеещото да лети врабченце…
Залисан с него, четвъртокласникът не видя преминаващия край него учител по математика.
Сепна го гневната интонация на гласа му: “Защо не каза добро утро! Колко пъти ви е повтаряно да уважавате и поздравявате учителите си и по-възрастните хора!?”
Стреснато, детето изпусна малкото врабче на земята.
- Не Ви видях, господине… - чистосърдечно си призна то.
- Дай дланите! - измъкна дървената показалка учителят. Гледаше го строго и неумолимо.
Четвъртокласникът машинално протегна напред разтворените си длани. Ударът по първата беше толкова силен, че предизвика сълзи в очите му…
Неочаквано обаче с втората сграбчи показалката, измъкна я от ръцете на учителя и я счупи в коляното си на две ..
Учителят побесня от неочакваната му реакция. С пяна на устата закрещя: “Още утре някой от родителите ти да дойде в училище!”
Уплашено, детето знаеше, че няма как да му се размине. С виновно сведени надолу очи, още същия ден каза на родителите си какво е заръчал за утре учителят…
На другия ден, когато баща му се върна от срещата с учителя по математика в училище, то се сгуши и очаквателно го гледаше с трепет и вина в очите…
“Хич да не ти пука!” - усмихна се широко бащата. Едрата му овчарска длан погали с обич и гордост сина си по главата… „Казах му: Даскале, то все пак добре, че не е счупил показалката по главата ти!”
МОМЧЕТО И КУКУМЯВКАТА
Тази кукумявка дали сама беше избрала да долети в това село или пък някой я беше изпратил нарочно в него, никой от хората му не знаеше. А и верният отговор на този въпрос едва ли имаше някакво значение за тях.
По-важното бе, че всеки един от жителите на селото вече се страхуваше тя да не кацне вечерта точно върху покрива на неговата къща и от там да започне да издава зловещите си звуци: „кукумяуу!, кукумяуу!”
Защото още от бащите, майките, дядовците и бабите си знаеха - тия звуци вещаят близка смърт в тоя дом…
Кукумявката започна първо от Горната махала.
Напразно всеки мъж от къщата, върху чийто покрив тя се настаняваше вечер, вземаше пушката и се прицелваше в нея. Тая птица сякаш куршум не я ловеше, сякаш истински се наслаждаваше с кукумяукането си да съобщи за нечия близка смърт.
Кукумявката редуваше къщите една подир друга, а мъртъвците в селското гробище всяка седмица започнаха да се увеличават с по още един…
За месец-два тя обиколи покривите на Горната махала. После нейното стряскащо съня на хората „кукумяу, кукумяу!” се пренесе към първите къщи и на Долната.
Там, в самия край на селото, живееше 10-годишното момче. То нямаше баща, нямаше пушка. Имаше само майка.
Още щом чу кукумявката от къщата на съседа, момчето изтръпна…
На следващия ден още от сутринта то напълни джоба си с камъчета от близката рекичка. В другия джоб стискаше прашката си.
Когато слънцето се скри, в настъпващия здрач момчето се покачи на най-високото дърво в двора, откъдето можеше да вижда целия покрив на малката им къща…
В мига, в който там се появи кукумявката, то опъна прашката силно и изстреля камъчето.
Улучена право в сърцето, зловещата птица не успя дори да отвори човката си, камо ли да издаде някакъв звук. Мъртвото й тяло тупна на двора като камък, увит в дрипав парцал…
Момчето слезе от дървото, взе една лопата и започна да копае в градината отзад гроб за кукумявката.
Докато я заравяше, все още треперещо от страх, трескаво и упорито шепнеше: „Не исках да оставам и без майка, не исках!”
