Васил Славов

СОФИЙСКО ТАНГО

                           на дъщеря ми

Следобедът - толкова тъничък. Кристално небе.
Листата - запалени. Галещо, слънчево тихо.
Прежда от вятър паякът пак лениво тъче,
припва и сянка, а пред сянката - никой.

Хоризонтът трепти. Спят на припек морените.
Планината, тази камилка, вятър и облаци носи.
С наметало от шарки, кълвач, стъпил на стремето,
кове по дървото своите вечни въпроси.

И се точи предзалезът. И изпръхват полетата.
Отгоре, припряна, луната вече с ножчето реже.
Как бързо се плъзна денят по дланта на поета
и как пропусна той с въздишката всичко да каже.

Езерна плисва нощта. Гората сресва коси,
звезди до брадичка придърпват своето леко одеало,
само в летния град дансингът като кошер кипи
и мъждиви фенери рисуват двойките в бяло.

Крехки и призрачни, тихо докоснали длани,
плуват над времето тези, дето отдавна ги няма.
Чувам още смеха им и ги виждам засмяни -
вуйчо, Багата, Таня, татко и мама…

И полита лятната песен, в устни целува звездите,
танцуват двойките в облака - далеко… далеко.
Ако някога отново се върна в града на липите,
ще ударим ток с този мой стар спътник - сърцето.

ВЪЛЧЕ

Не, няма да спре. Няма да дойде при нас.
Има своята болка и свойто кораво одеало,
докато слънцето още пада и небето кърви
ще следва пътеката тънкотрънна към ада.

Очите му, вълци, отдавна не търсят посока,
със спомена още се давят, хапят нощта;
забравен от мъртвите, а от живите - гонен,
изправен все още върви, но изправен едва.

Годините скъсаха вече старата козина,
побеля и гърбината и прескача сърцето;
спира понякога под мътната, жълта луна
и ръмжи, и през сълзи си търси вълчето.

Само звездите отгоре удрят в брега на окото
и горещи се давят в бездънното синьо;
земята изстива, тази тиха несретница,
и покрива с мълчание - безлично и сиво.

Не, няма да дойде. Няма да пада в краката ни
този, който живя без живот, без остатък.
Ще го чуваме само как вие… вие… отвъд
и как търси вълчето си и оттук, и оттатък.

ОЧИ

                      на Йордан Пеев

Не остана ъгъл, където да седнеш след пътя,
да докоснеш въздуха, да отпиеш до дъно,
да разлистиш душата, тази приказна тихост,
и да погалиш на облака златното руно.

Не остана троха - да споделите с приятеля
и дума, която трепти като сърнето премръзнало;
не остана от това крехко бурканче с тъгата,
от която си мажеш филия в безлунието.

Останаха само нощните, тъжноспрели очи,
които не виждат, защото това са очите ти
и не можеш, и не можеш да погалиш света,
защото той е толкова висок на кокилите си.