Катя Маринова

Из подготвената за печат книга на авторката „Очите на Катерина”

СЪВРЕМЕНЕН НАТЮРМОРТ

Мама бели ябълки в кухнята.
Есента така й отива.
В чайника бъбрят топли минути.
Мама е бяла, красива.
В кухнята втасва нейното време.
Пердето замръква в нощвите.
Стари са, затова уморени.
Мама прегръща сълзите си,
усмихва се и е празнично -
светлата, тя, гали косите ми.
SMS-а получи ли, мамо?
Жива съм, жива, обичам те!

РЪКОЙКА ГРЕШНИЦИ

Във дворчетата, с есенни забрадки,
животът си отива мълчаливо.
Погалва зад оградите чедата си,
припалва спомените си с огниво.
И спретнати като гнездата птичи,
стариците - с ръце - отронен лешник,
припяват в тихите си вечери,
останали сами - ръкойка грешници.
Припяват… Чакат на разсъмване
да ги събудят стъпките на внуците.
Заспиват и сънуват влъхвите,
а влъхвите, забравили ги, лутат се.
И всичко се повтаря до отмала.
Денят с нощта изпридат облаците, бягат.
Дъждът тъче…
За смърт изкъпана ехти камбана
над слънцето, варосано от мама.

БЕЗКРАЕН СПОМЕН

Пет кападжичета*, празни сайванти -
село на връх, на баира.
Пет комити и слънце залязло.
Баби моминството дирят.
Пет прозореца - времето брат им е -
кротко си носят товара.
Хлопна, ах, хлопна ли вратникът
или вятър премита дувара?
Пет кападжичета. Мръкнали къщи.
Пет комина запушили. Само.
Шарен дъжд ли си връзва навущата
или смеят се баба и дядо?
Пет кападжичета. Сламено лято.
Жълти есени, бухнали зими.
Пролет врабчова вдига яката
и потръпва от студ над комините.

РАЖДАНЕ

Ще ме намерят надеждите
в малко, прегърбено дворче.
А на душата ми избата
ще е пълна догоре. С говорене.
Ще се спотайват наоколо
птичи хабери по жици -
все небесни скиторници,
посветили ме жива да съм. И жилава!
Ще ми наливат от утрото,
бъбрейки си с чешмата.
В светлината не ги чувам,
но те отварят вратата. Вятърът са!
Ще ме разчупят с два залеза
и
ще се спъне в мен камъче,
по пътеките хукнало
с молитва за раждане. Раждам се!

ПО НИШКАТА НА ПАЯКА

Завиждам си за времето - небе в картината.
За лятото, за пълните ми нощи.
За слънчевия дъх на глината по сипея,
която ваех и разказвах я, и исках още.
Завиждам си за белега - бръснач над думи,
съблечени във пазвата на утрото;
за кладенците, със очакване препълнени,
над бликналите в светлината ручеи.
Завиждам си, че с Утре мъдрата ми вечност
заплиташе чорапи и пуловери,
с които да се стопли всеки малък грешник,
отстрелян като птица нелетяла, в клоните.
Сега какво?
Завръщам се по нишката на паяка
към тъжния рефрен на спомен за начало.
Да се превърна в треволяче твърде рано е.
Да съм в обувките на вятър, закъсняла съм.

НЕ ПРАВЯ СЛАДКО

Все обличах очите си с лято
и валях - по-мокра от писък.
Не се научих… Не правя сладко,
но ти ме опитваше… Вишните -
завързачета без подсладител,
ме намираха пролетно пищни
в моите топли недели, но
далеч от масата и огнището.
Разсъбличаха нежно стените
и цъфтяха по ъглите тъмни,
а аз - безнадеждно различна -
ги разсаждах преди да се съмне.
Не се научих… Не правя сладко.
Само пролетно-зимно сънувам
как лакомо се разлиствам,
когато слънцето ме целуне.

ПОДАРЪК

Подарявам ти есенен ден,
изгорял под небе разгневено.
Ако можеш, вземи го от мен.
Той е моето слънце зелено.
Подарявам ти нишка от дъжд,
избродирала нежно прибоя,
но свистяла в нощта неведнъж,
впила нокти в дланта на покоя.
Подарявам ти грохот до гроб,
със смеха на тъгата облечен.
Аз не съм тишина на пророк.
Аз съм капка в прелялата вечност.
Премери си страха в твоя ад.
Излекувай си болните птици.
Ще те чакам във пет следобяд
до стобора, подпрял ми зениците.

СЕКУНДА

И после ще сложиш в торбата
всичките облаци
без срок на годност
накълвани от птици
изляли се
в една догаряща есен
по небесните жици
ще се обръснеш
ще дръпнеш стръкче дъжд
от небето
за да вържеш със него
тичинките на цветовете
които
изменчиво но красиво
в очите ти светят
картичка ще надпишеш
боже сега старомодно е
ще я пъхнеш
в онази секунда
в която
единствено в нея
и само във нея
си признавал че ме обичаш
ще я завиеш
с накълваните облаци
ще я изпратиш
Адрес?
първата пълна със макове нива
над пропастта
и под месечината

ОТИВА НИ

Като напръстник малка, от живота излъгана,
много често забравена - там, във левия ъгъл;
като смело къртиче, подарило си слънцето
и забило петите във небето обърнато,
една тъжна любов, полетяла с глухарите,
безпощадна любов, разиграна на зарчета,
влиза боса и царствена в уморената кухня,
взима чашата сънена и я пълни за утре с
щипка залез и мащерка, капка дъжд и коприва…
Изумена любов, а така ни отива.

ПРИВЕЧЕР В СТРЕЛЧА

Под сенките, от облаците хвърлени,
едно петле кълвеше времето.
В каручката си, слънцето, обърнато,
на залез сресваше перчема си.
Прозорците - със сенки пълни чаши -
потъваха загадъчно във здрача.
Прибираше нощта - пчелата - майка
във кошера си дневните пазачи.
И бавно запрепуска по конеца
опънат дъжд - на тишината впряга.
Изпридаше със струните си вечност,
в която само мъдреци присядат.

РИЗАТА НА ДЪЖДА

Денят ми, ленив котарак,
изпружи под слънцето лапи.
Слънцето - златна река,
изкъпа го с няколко капки.
Опашатият късен следобед
перна игриво ведрото и
заваля като от пръснато слепоочие.
Но сякаш само след миг,
намигнал на лятото миг,
този дъжд се изниза
от пробития игленик
на пръсти, по риза
тук-там излиняла
до жълто, до синьо,
до ангелско бяло,
до хвърлена обич
насред синя поляна…
Простря я над ягода дива
и въздъхна. А така му отива,
така му отива
тази толкова мъжка,
с няколко копчета женски приумици,
риза.