БОЙЧИНОВСКИЯТ ПОСЛЕДЕН БОЙ
БОЙЧИНОВСКИЯТ ПОСЛЕДЕН БОЙ
Гост непознат!
Когато падне
нощта,
над тоя мрачен край,
аз тръгвам
- изморен и гладен -
натам -
в есенната гора.
Аз гледам гарваните - същи,
аз слушам техния леден грак,
небето все така
прегръща
сирашкия свят
със своя мрак.
В Бойчиновци котлите парни
ехтят
и
тичат през нощта;
но още
във кръвта ми пари
среднощният,
нашия,
пристъп там!…
- Тревожният кървав ден
бе минал…
Настъпи септемврийска нощ.
И ето, в тая нощ
- пустинна -
решихме пристъпът
на нож!
Ние бяхме два пъти разбити -
и в третия последен бой,
картечна ярост
- в мрака скрита -
косеше нашия малък брой…
О, то беше развихрен устрем -
такъв,
какъвто
няма днес!
Към своята велика утрин
да стигнем с бой
в смъртта поне…
Край мене падаха другари -
аз бях на две места ранен -
но над Бойчиновската гара
видях
как светна и притъмня!
- Убийците отстъпват -
скоро!
решително!
на нож!
напред! -
отекна нашият вик в простора
и във сърцата ни замря;
ние бяхме стигнали целта си,
ние бяхме
с вечността звено -
и в смут видяхме,
че сме маса
бойци,
но никой няма нож…
И недоумението разгаряше
в сърцата пусто тържество:
в нощта
гореше
трудова България!
Гореше нашият живот!
НОЩ
Луната, кървавозелена,
от студ ще тресне над града!
В нощта потъва втора смена -
в чистилището на труда…
Луна, луна,
когато
ти
издигнеш своя остър сърп
за звездна жътва в небесата -
сред звездните ръкойки там
ти не пожънвай мойта скръб!…
Скръбта ми тежка по живота -
скръб по отнетия живот!
Аз бях работник,
аз бях нищ,
но моя черен труд в живота
ми погледа не засени,
борбата ми е зов за слънце
и под стремежа ми безкраен
трепере земното кълбо…
Но под прекрасното сияние
на твойте трепетни лъчи -
аз съм мечтал за свобода,
аз съм мечтал и за любов…
Аз съм мечтал
и за любов!
Луна, луна,
когато ти
за звездна жътва дигнеш сърп,
сред звездните ръкойки там
ти не пожънвай мойта скръб!
Скръбта ми тежка по живота -
скръб по отнетия живот!
Луната, кървавозелена,
от студ ще тресне над града!
В нощта потъва втора смена -
в чистилището на труда…
ИЗПОВЕД
В памет на Васил Левски
Слава теб, огнеломна човешка любов,
ти, що бдиш над огромното земно кълбо
и изригваш вулкани светоломен пожар
срещу всичко, което диша мрак и лъжа.
За това, че ти даде на народите чест,
за да стане с теб робът и през гняв изрече
на борбата завета с вдъхновени уста
и тържествено дързък да прегърне смъртта…
За това, че витаеш ту над горди скали,
дето шепнеш легенди през звезди и орли,
ту над пропасти с гръмнат из засада човек,
и запираш за траур там рояк ветрове…
За това, че претваряш ти от нищия - пръв
и разкъсваш лазура с вик и пурпур, и кръв -
за да пламне молбата в повелително: Дай! -
и в дълбокото робство проехти свобода…
Слава теб, светоломна човешка любов -
неразстрелян и литнал към слънцето зов,
ти, която прииждаш в огнен път векове
и човекът умира с теб свободен човек.
ОРЕЛ И ГАРВАН
Легенда
Високо горе, дъх поел,
на среща спря орелът с гарван…
И каза смелият орел,
като в легенда стара, стара,
глава над пропасти привел:
- Летях високо, сред лазура,
не знам къде, кога - не знам;
пищеше долу страшна буря:
в двубой два свята бяха там.
И там, на боя сред разгара,
решен на смърт застана той:
то беше сетният - пожарен -
неравен партизански бой.
Заглъхна екотът гръмовен
и смърт, и леден, леден мрак
го взе в обятия сурови
сред лишей, мъх и камънак.
А под настръхнали простори
сам гарванът му проговори:
- Ти говори, каквото щеш,
но там е паднал славен леш!
Високо горе, дъх поел,
на среща спря орелът с гарван…
И каза скръбният орел,
като в легенда стара, стара,
глава над пропасти привел:
- Летях високо, сред покоя,
и негде там, и негде там
видях аз гроба на героя:
лежеше той навеки сам.
Любима вопъл не пророня
и майка не роси сълзи;
там вятър облаците гони
и в буренак змия пълзи…
Пустинята мълчи прокобно
и само там, и само там
зарад живот напомня гроба
и скръбен съм, защо - не знам!
А под стаените простори
сам гарванът му проговори:
- Ти говори, каквото щеш,
но там е паднал славен леш!
Високо горе, дъх поел,
на среща спря орелът с гарван…
И каза гордият орел,
като в легенда стара, стара,
глава над пропасти привел:
- Летях високо, сред ефира,
и гроб видях, видях венец
и до венеца с бойна лира
там слава славеше певец.
Там в ден уречен песни нови
огласят огнения свод:
в деня на битката съдбовна
пристигна целият народ.
И гробът тайно проговаря
как падна той, как падна той
и канарите с гръм повтарят
неравния последен бой!
А под заслушани простори
сам гарванът му проговори:
- Ти говори, каквото щеш,
но там е паднал славен леш!
Високо горе, дъх поел,
на среща спря орелът с гарван…
И литна гневният орел,
като в легенда стара, стара,
към безпредел, към безпредел…
НАД БАТУЛИЯ
В долината над Батулия, стръмна,
до стръмен скат, по пътя за Мургаш
лежах забравен, изоставен, гръмнат,
в окопа, скрит под търни и дракаш.
Гореше утрин. Беше май. Простора
сияеше от светлина венчан.
И аз затворих потъмнели взори,
от светлото сияние пиян…
Видях видение насън: избити,
лежаха бойни братя и сестри;
останалите живи негде скитаха
в гостоприемно-родните гори.
Надесваха там буки майски клони
в настъпилия незалязващ ден;
и благосклонно бдеше небосклона,
и нещо си говореха за мен…
Говореха, че няма да посрамя
ни класата, ни партията аз,
ни дигнатото в боя бойно знаме,
ни падналите срещу вража власт.
И аз ги слушах… Но догдето слушах,
чух стъпките на дебнещия враг!
Отново сложих на поставка пушката -
за нова среща се приготвих пак.
И гледах там: тъмнееше за пристъп
венеца син от дивни върхове;
врагът настъпи сякаш срещу триста -
а не против един ранен човек!
Усмихнах се - часът бе пак ударил:
- Виж, те напират: бий врага! - и ти
за скъпите си паднали другари
от тоя глух окоп ще отмъстиш…
В долината над Батулия, стръмна,
до стръмен скат, по пътя за Мургаш
лежах забравен, изоставен, гръмнат,
в окопа, скрит под търни и дракаш.
Тук има нещо трудно в тоя разказ -
и песента тук дири друг певец:
живота иска звездно-светли краски,
а славата - тържествен, чист венец.
Ще дойде ден, когато там преминеш,
ти, който тия стихове четеш -
склони глава: в борбата за родината
бе леко да живееш и умреш!
