Крум Йорданов

Огоста. Сняг. Припада вечер.
Върбите свели голи клони.
Пълзи мъгла и безсърдечно
настръхналите сенки гони.

Аз бродя по брега невесел.
Вълните влачат в свойте пазви
разкъсаната болна есен
и скръбни приказки разказват.

И в тая песен на Огоста
аз слушам думите любими:
и ето, в сянката на моста
израства в сянка твойто име.

И върнал се самотен вкъщи,
като нечакан странен гост,
аз виждам в сън да се разгръща
все тая песен на Огоста!

сп. „Хиперион”, г. 2, кн 9, 1923 г.