ЗА ПОЕЗИЯТА
Мнозина са ония, които имат навика да казват на другите: - Това са поезии!… Сега не е време за поезия!… Нямам време за поетични излияния!… и т.н.
Това явление е характерно за голяма част от интелигенцията ни, която, за съжаление, е свикнала да гледа на културните придобивки като на забавления, с които човек попълва свободното си време.
И затова тоя интелигент няма никога време за културна работа. В кръчмата, в кафенето, на събрание, в дома си - навсякъде той е много зает, няма свободно време да се занимава с поезия.
Грижата за насъщния го е толкова погълнала, че тя единствена се е просмукала в душата и сърцето му и е обсебила за своите нужди образованието, опита на живота и годините.
Така тоя род образовани люде стесняват кръга около себе си и животът им става много мъчен. Непрекъснатият стремеж да напълниш устата на грижата е първата стъпка към нравствения упадък, защото да задоволиш напълно щенията си, това значи да лишиш другите от тях.
До голяма степен вина имат ония, които гонят поезията от живота. Преди да са усетили животворния й извор, те я зариват с праха на отричането и забравата. Като всяко нещо и животът си има своите ключове.
Един от най-важните ключове, с които човек отваря вратите на смисления живот, е поезията. Тя обогатява сърцето на човека, задълбочава ума му, свързва го с околния свят и го включва на вечни времена в човешката общност.
В нейната ядка се сродяват умът и сърцето и от това съжителство се ражда великата мъдрост. Затова гениалните поети са сърцеведи, мъдреци, пророци и представители на народите във вечността.
Който иска да улови нишката на живота, ще трябва да си създаде навик да общува с поезията. Тя ще му възвърне възторга, вярата в човека и ще му покаже, че няма значително дело, велик подвиг, преди да си се проникнал от мъдростта на поезията. Нейната сила е всемогъща и никога не позволява на словото да умре, да стане банално и недостойно за човека. Тя е зародишът, творческото начало на словото.
Колкото и да се отрича днес поезията, все пак и нейните отрицатели си служат с нейните мъдри образци: военачалниците - да възпламеняват войниците, обществениците - да увличат масите, и всеки човек - когато почувства нужда се свърже с близките си, с народа си.
Поезията е, която е събрала в един израз, в пълнокръвен образ цялата идеология на дадено време, на безсмъртен народ. Така сухите факти на историята достигат до народа само чрез средствата на поезията, защото само тя хваща с еднаква сила простия и учения за сърцето. Няма идея, която да няма корените си в поезията.
Нека си послужим с няколко примера от гениалния Ботев. „Той не умира!…” Този, който полага живота си за свободата на народа, е безсмъртен. Вечна и бездънна мъдрост!
„Грей и ти, слънце, в таз робска земя! Ще загине и тоя юнак… но млъкни, сърце!” В тоя образ е заключена великата, но трагична съдба на всички истински герои…
„И тез, що в мен дух свободен, дух за борба завещаха!” Чрез този стих отделната личност изчезва, тя е рожба на всички, които са живели, борили и умрели за свободата; тя не е била и никога не бива да бъде себична, материалистична или дребнава. Тук поезията от нищожния човек прави великан, като го свързва с миналото, настоящето и бъдещето на народа, и го определя като градивен камък в основите на народността.
Примерите, които ни доказват, че поезията и мъдростта са едно и също нещо, са безбройни. Цялата ни народна песен е съкровищница на мъдрост, човещина, правда и свобода. Най-после поезията е самият живот на човешката душа, безкраен и неповторим.
Човекът, колкото и да разправя, че върви по нови пътища, все си остава с консервативен дух. Той е недоверчив и мъчно се отделя от теглото и грижата си. В старанието си да ги победи, той се отрича от поезията, а пък забравя, че тя е, която ще му вдъхне вяра в човечеството, ще го възроди и ще го вдъхнови за смислени и полезни за народа дела.
Поезията е самият истински живот, затова ние трябва да си създадем навика да я дирим, да я обичаме, ако искаме да бъдем достойни човеци, достойни за обичта на народа.
в. „Огнище”, г. 4, бр. 32, 1940 г.
