Панко Анчев

1.

Първите български литературоведи са и първите ни писатели от Възраждането. Тогава именно се формулират теоретично принципите на литературното творчество, задачите, които трябва да решават писателите и литературата, естетическите критерии, но които отговарят художествените произведения, основните знания по теория на литературата. Тогава преобладава критиката. Теоретичните и историческите съчинения са предимно преводни и почти не са мотивирани с примери от българската литература.

Когато Освобождението идва, българското литературознание е натрупало достатъчен обем творчески материал, който да му позволи свободно и по свой начин да анализира и оценява литературния процес. Литературознанието се обособява като самостоятелна дейност, с която се занимават вече професионално специално подготвени литератори. С появата и утвърждаването на имена като д-р Кръстьо Кръстев, Александър Балан, Божан Ангелов, Юрдан Иванов, Иван Д. Шишманов, Юрдан Маринополски, Беню Цонев, Димитър Благоев, Никола Начов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов и др. то се утвърждава като неотменна част от българската култура. Водят се идейни дискусии; изследват се пространно както отделни периоди в историята на българската литература, така и цялата литература. Анализират се принципите на нейното развитие и усъвършенстването на механизмите за изразяване на обществените идеи. Литературознанието постепенно създава и своя институционален език и намира формите на общуване с читателите и писателите. Под влияние най-вече на немски философски системи и философи то се стреми да бъде научно обяснение и оценка на литературата. Такива са и аргументите и мотивировката в анализите и оценките. Целта е да се докаже жизнеспособността или непригодността на един или друг писатели или литературно направление. Т.е. то у повечето автори  е нормативно.

В същото време обаче в трудовете на автори като Иван Д. Шишманов, Димитър Благоев, Божан Ангелов или Боян Пенев проличава стремеж литературата да се постави в широк обществен и културен контекст, за да се очертае нейната обществена значимост и как функционира като изразител на обществените идеи. Тези автори се опитват да обяснят защо литература е такава, а не друга; кое кара писателите да разработват тези сюжети и да решават тези проблеми, а не други. Бягството  от реални социални проблеми води до ниска художественост. Не е случайно, че именно по това време реализмът се утвърждава категорично чрез ярки имена и автори като Елин Пелин, Михалаки Георгиев, Тодор Г. Влайков, Георги П. Стаматов, Алеко Константинов и други - заедно разбира се с Иван Вазов и Захарий Стоянов. Модернизмите също набират сила и желание да наложат друга линия в развитието на българската литература. Те имат на своя страна не по-малко значими имена: П. П. Славейков, П. К. Яворов, Петко Ю. Тодоров, Гео Милев, Иван Ст. Андрейчин, Димчо Дебелянов.

Иван Д.Шишманов е първото голямо име на българското литературознание след Освобождението. Подобно Вазов в “изящната литература”, той въплъщава универсалността в критиката и литературознанието. Изявите му са във всички жанрове и направления: от рецензията за новоизлязла книга до скрупульозното проучване на историко-литературен факт и цялостната история на една или друга епоха. Той даде и своя принос в анализа и тълкуването на западноевропейската литература и история на Ренасанса. И.Шишманов е и университетски учен, и писател-критик, и публицист, и общественик, и държавник. Той работи  по вдъхновение, но и  според своя осъзнат дълг. Разностранни са неговите интереси, но целта на изследователската му литературоведска дейност е да се осмисли духа на българската литература, да проникне до смисъла на нейния национален идеал и изучи предпоставките за нейното възникване през новата епоха и функциите й в съвременното общество.

В българското литературознание Иван Д. Шишманов  е това, което в художествената литература е Иван Вазов: изразител  колективистичното общество.

Иван Д. Шишманов разглежда литературата като особено важна социална дейност с огромно въздействие върху хората. Затова писателят има отговорност, от която не може да се откаже и е длъжен да я осъзнава постоянно. Самият Ив. Шишманов дава пример и на обществено поведение, и на стил в научната дейност, и на отговорност като критик-ценител и изследовател на литературните факти и явления. Той се стреми да бъде обективен, като за него обективността  е преди всичко моралът да пренебрегваш личните си приятелства и предпочитания и да анализираш и  оценяваш фактите и явленията такива, каквито са. Той не е като д-р Кръстев и не проявява толкова открито пристрастия. Той сякаш не защищава “кауза”, не развива някаква главна идея на своята литературоведска методология, както правят други негови съвременници и последователи, а изучава безпристрастно. Може да се каже, че  това  е позитивизъм, но всъщност  е типичният  стил на  хуманитаристите от колективистичното общество. Когато обхващаш в пълнота едно явление или един факт, си длъжен да огледаш целия контекст, в който те се проявяват, и да проучиш основанията (предпоставките, както обичат да казват литературните историци от онова време),  които са ги породили. Защото всичко съществува в общия процес на литературното развитие. А там, в процеса, няма случайности. Предпоставките обуславят появата и отмирането на явлението или факта. И.Шишманов ревностно и подробно се занимава с тях, за да открие закономерностите на процеса. И за да отгради, “изолира” изследвания обект - подобно учения в експерименталните науки - в “стерилната” среда, за  да го изследва. Предпоставките открояват  обективните и психосубективните причини и мотиви и кодират  най-важните качества на факта и явлението. Нужно е само изследователско умение, за да се проследи по-нататък развитието на процеса.

Иван Д. Шишманов иска да обясни  литературното явлението в неговата сложност, а не само да го оцени съобразно непосредствените обществено-политически потребности от определен тип литература. С него литературознанието и специално литературната критика започна да се вглъбява в себе си и все повече да се задълбочава. С това той осъществява до голяма степен радикална промяна в българското литературна критика и литературна история, постави ги на нови основи. Шишманов е първият, който осъзнава литературата като изразител на своето време и на идеите в него. Това е важен момент в литературознанието, който беше невъзможен за друг тип критик-писател. Именно епохата Вазов със своята универсалност трябваше да роди новия тип литературознание. Сега вече българската литература придоби чрез творческото дело на Иван Вазов мащабността и хармонията, към които се стремеше през целия ХХ век. Аз бих казал още, че както литературата на Възраждането работеше за появата и утвърждаването на Иван Вазов, така в същото време цялата ни литературна критика усъвършенстваше инструментариума си и обогатяваше методологията си, за да се появи Иван Д. Шишманов. Той е първият български литературовед-изследовател, който разглежда литературната история като система от факти и явления и като процес, в който действат обективни закономерности. За да го изследва обективно, са му необходими различни методи. Т.е. подходът на изследователят е комплексен и многофункционален. В помощ са му различни науки, всяка от които допълва възможностите на  литературната история и добавя нови научни инструменти.

Иван Д.Шишманов е автор на няколко основополагащи за българскака литературна критика и история статии: “Психосоциологичният метод в литературната история”, “Задачи на литературната критика от психосоциологично гледище”, “Опити за обяснение на литературните явления с особен оглед към образователния фактор”,  “Литературните школи  (Към въпроса за “новото и старото”)” и  ”Кога се начева новобългарската литература?”.

В статията си “Литературните школи” е лансирана тезата за двете сили, които движат човека и литературата: “едната създава социалните традиции, статичните състояния на обществата, другата - динамичните, двигателните фактори на тия общества. Същите тенденции се отбелязват и в развитието на литературите. Има времена, когато преобладава първата. Това са епохи на социално равновесие, епохи органични. Но едновременно действа и другата: най - напред неуверено, ала все по-смело, докато един ден, често чрез революционен акт, успява да повали традицията с претенциите да образува сама нова традиция.” Т.е. общественият процес е смяна на два типа системи, на всяка от които съответства различен тип литература.   Този двоичен модел е много  точно формулиран и аз лично не крия дълбоката си симпатия към него. Защото той всъщност е прародителят на модела, който аз защищавам в книгата си “Философията на литературната история”. При Иван Шишманов моделът е очертан не съвсем прецизно, защото самата теза не е развита подробно и не е подкрепена със задълбочени анализи и доказателства, а  и друга е  неговата  цел  в случая - да изясни как и защо се появяват различните школи в литературата и изкуството. Но същината   на предложеното като модел е вярна: литературата е продукт и изразител на социалните промени. Движещите сили на литературно-историческия  процес са скрити именно в тези същностни промени в обществото и в създаването на различните типове социални системи.

Цитираните по-горе статии поставят началото на философията на българската литературна история, която, както казва самият Иван Д. Шишманов за своето време, “съществува днес само като идеал”.

Една от най-важните особености на творчеството на Иван Д.Шишманов е “съзнанието за Вазов”. Той има такова съзнание, не защото е близък личен приятел на големия ни писател, а поради общността на литературния им произход и защото са изразители на едно и същ тип колективистично общество. Съзнанието за величието на Вазов се появява всеки път, когато обществото получи потребност от хармония, универсалност и повече човещина. Но след Освобождението то е все още израз на запазената цялост и на идеалите на Възраждането. Литературата възприема Иван Вазов като осъщественият национален идеал за обединение на българските земи и за единна и силна българска национална държава. Политически идеалът не е постигнат, но в творчеството на великия поет той е намерил своето върховно осъществяване. От тази именно гледна точка и Иван Д. Шишманов разглежда и оценява своя именит съвременник и приятел. Вазов е въплъщението на колективистичната воля да има в лицето на един човек своя  водач, поет, утешител, изповедник - т.е. всичко. В българската обществено-политическа и литературна история    феноменът “Вазов” няма да се повтори, макар типът обществена система да се появява периодично и да излъчва значимите си писатели. Очевидно е обаче, че първият “свети дух” на една нация и на нейната литература е духът на сътворението. Този дух покорява всички жанрове, вдъхва живот на най-различни сюжети и теми, осмисля дълбочината на живота. Почитта на българския народ към Вазов е била голяма, но Иван Д. Шишманов е един от тези, които в пълна мяра осъзнават неговия литературен гений, опитват  се да го обяснят и работят за неговото безсмъртие.

 Знак за степента на развитост на литературознанието е и наличието вече на цяла система от периодични литературни издания, в повечето от които тежестта се носи от литературоведските раздели в различните им проявления и жанрове. Някои от тях се ръководят пряко от литературоведи.

Краят на ХІХ и началото на ХХ век е век на остри идейно-политически и естетически, т.е. литературоведски борби. Спорят следовниците и популяризаторите  на модни за времето в Европа и България философски системи и обществено-политически и икономически учения. Българското интелектуално пространство се структурира, като се разделя най-общо на „идеалисти” и „материалисти” - нещо естествено за това време. Силна е немското философско влияние. Някои от най-видните литературоведи и философи са учили в Герлмания и са школували у модни тогава мислители-идеалисти (напр. В. Вунт, Ремке, Й.Хайде, Й. Фолкелт, О. Кюлпе, Ф. Ницше) . Изобщо, идеалистическите философски учения имат по-силно влияние в България отколкото материалистическите. Марксизмът прониква през Русия чрез последователите и симпатизантите на Г. В. Плеханов.

Спорът между идеалисти и материалисти в основата си е идеологически и политически, макар да се води на научно и научно-популярно равнище. Материалистите, т.е. марксистите, се осъзнават като представители и идеолози на пролетариата, негови революционни вдъхновители. Тук можем да прокараме и една друга различителна линия: между социалния реализъм и модернизмите. Немският идеализъм е в основата на идеологията на модернизмите. Материализмът - на реализма. Това разделение, разбира се, е условно, но прегледаме ли литературоведските анализи и оценки от онова време, ще открием потвърждение. Марксистите подкрепят реализма - особено този, който показва острите социални проблеми, хората от нисшите социални слоеве.

Социалното разслоение прави литературата по-разнообразна, дава й нови теми и нови проблеми. Това се констатира и от литературознанието, като самото то придобива нов облик. Литературната ситуацията се усложнява. Самата литература започва да изразява различните социални слоеве и общности. В края на ХІХ век социалната проблематика се превръща в един от главните проблеми на българското литературознание и предмет на дискусиите между отделните течения в него. Говори се за „тенденциозност” и „чисто изкуство” и доколко те помагат или вредят на литературата и писателя. Принадлежността към едно от двете течения определя и критериите за оценка на литературните факти.

Този идеен спор в българското литературознание от края на ХІХ и началото на ХХ век, за който говоря, става основен и за цялата следваща негова история. В общи линии българските литературоведи спорят почти само върху този проблем - в различни форми и с различни определения на „тенденциозност” и „чисто изкуство”.

2.

Защо все пак се води този спор?

По-горе стана дума за социалното разслоение в българското общество и за това, че литературата започва да го изразява. Д-р Кръстев назовава това разделение „млади и стари”. Чрез тази именно антиномия, както и да е наричана тя, литературознанието се мъчи да разбере литературата и най-видните й писатели. „Младите”, т.е. тези, които влизат в литературата след Освобождението и малко помнят или изобщо не помнят революционните борби и страданията под османското робство, виждат в живота други проблеми, свързани не толкова със социалната действителност, а с вътрешните си преживявания. Те „бягат” от социалната действителност, защото са отвратени от нея и не искат да й служат. За тях е по-важно да преживяват вътрешно, да си създават собствени представи и да мечтаят за такава водеща личност в новото общество, която би могла да промени света, защото той е лош, зъл, пречещ на човека да се осъществява. Тези писатели не искат да изобразяват това зло, поради което се отделят от него, без обаче да се опитват да го премахнат или поне смекчат малко. И още: те следват и европейската мода. За тях българската действителност е силно изостанала и недостойна да бъде предмет на опоетизиране, възхвала и изобразяване. Те искат висока култура, изящество, възвишеност, стремеж към съвършенство, а българските нрави са жестоки, мръсни, недостойни. Д-р Кръстев е литературоведският и философски идеолог на този стремеж.

Д-р Кръстев е първият критик в българската литература, който изразява идеите и естетическите позиции на едно поколение писатели. Заед­но с тях той полага началото на следвазовата епо­ха и е един от най-ярките й представители. Преди Кръстев критиката е или коментар и съдник на писателя, или регистратор на литературните факти. Тя се осъзнава като спътник на твореца и колкото и високо да е понякога самочувствието й и да се опитва да налага присъди, мнения и оценки, ролята й е второстепенна. Борбата на естетическите идеи се води вътре в литературата, чрез писателите - а и самите идеи са подчинени на национално-освободителните цели на Възраждането. Монолитното общество няма все още същес­твени вътрешни противоречия и конфликти, не се е разслоило до степен, че да се пораждат междукласови противоборства. Социалното спокойствие, разбира се, е само привидно, защото обществото е впрегнато в една велика национална задача и не си позволява да се отклонява от нейното разрешаване. И след Освобождението то продължава да бъде монолитно. Затова и литературата му е пропита от идеали и нравственост, а не от драматични сблъсъци, вътрешни терзания и раздвоявания на душата. Литературата няма нужда от критика, защото самата е цялостна, естетически спокойна и хармонична, уверена в себе си. Литературният процес е еднопосочен, целеустремен и в общи линии безметежен. Появяват се автори и творби, които не променят нито посоката, нито характера на изкуството. Самопознанието му е все още чуждо, неприсъщо и безполезно, защото на литературата е ясно кому служи и към кого е насочена.

Вазов изчерпва този модел на българската ли­тература. Но преди да се изчерпи  моделът, се е пропукал самият свят на Вазов - колективистичното общество. Вазов олицетво­рява неразделимото, единното, народното. Има и други писатели тогава, но те всички (или почти всички) също изразяват единството и силата на това общество.

Разпадането на колективистичното общес­тво променя характера на българската литерату­ра. Идват нови писатели с нови идеи: претенции­те им са за пълно господство над целия процес. Но борбата, която започва между „млади и стари”, не е борба за лично надмощие. Тя не е ревност, само­любие и себичност, а сблъсък на идеи и принципи. Започва истинска „ревизия” на миналото, на тра­дициите и класиката. Върху тази борба ще се по­родят нов тип отношения вътре в литературния живот, ще се оценява по друг начин развоят на ли­тературния процес и ще се утвърждават нови принципи в литературата. Подробностите започ­ват да стават особено важни. Вниманието се на­сочва вече не към общото, към цялостния могъщ поток на историята и на литературата, а към преживяванията на отделния човек, към вътреш­ния му мир. Не устройството на обществото, не свободата или робството са проблемите, които трябва да занимават авторите, а красотата, пре­живяването, „естетическото отношение”, раздвоението на личността, необходимостта от „силна личност”. Самосъсредоточаването в душата, стремежът към самопознание и самообособяване заради неповторимата чувствителност са проявленията на променената литературна ситуация. Литературата започва да изразява друг тип обществени отношения и тя ве­че изисква друг тип писатели.

Но самата литература се нуждае от повтор­но изразяване на нейните естетически принципи и проблеми. Критиката придобива вече важна роля. Тя става носител на идеите в литературата; тя фор­мулира тези идеи, придава им вид на естетически закони и категории и ги налага в обществото.

Д-р Кръстьо Кръстев формулира най-пълно разбиране­то на индивидуалистичното общество за писате­ля и литературата. И може би оттук трябва да тръгнем, за да анализираме неговия конфликт с Иван Вазов. Или по-точно, да си обясним първоначалното му възхищение от гения на народния по­ет и последващото жестоко и последователно отричане актуалността на неговото литературно дело. Случаят Вазов-Кръстев е показателен за раз­воя на литературния процес от края на XIX и на­чалото на XX век, за разпада на колективистичното общество и утвърждаването на индивидуализ­ма. Впрочем, Кръстев винаги е подчертавал голе­мия талант на Вазов и никога не е отричал значе­нието му за българската литература. Но след съз­даването на кръга „Мисъл” и утвърждаването на П. П. Славейков, той започва да гледа на Вазов като на писател от старата епоха, като на представи­тел на една архаизирана и ненужна естетика. Ва­зов принадлежи на друга епоха и д-р Кръстев пос­тоянно подчертава това. От гледна точка на ли­тературната история тази постановка е вярна и трябва да признаем правото на един тогавашен критик да осъзнава и оценява явленията в тяхна­та историческа значимост. Новото общество тър­си други средства и други подходи, за да се самоизрази. Неговите писатели са от друг тип, с друга чувствителност и с друго мислене. Те са носители на идеи, които са в противоречие с идеите на колективистичното общество и с патоса на Вазов. Според тях писателят не бива да служи на обществото и да задоволява вкусовете на масата, защото неговата функция е възвишена. Той не възпява, а пресъздава, композира, построява. Самата литература според кръга „Мисъл” не е обикновено преживяване или анекдот, а работа върху елементи, създаване на конструкция. Всичко, което е спонтанно, уловено от живота, естествено, случка и т.н., не може да бъде истинска литература. Само поетът творец и художник е истински, защото той съзерцава дейс­твителността като естетическо явление, а не в нейния буквален смисъл и проявление. Вазов не от­говаря на тези принципи и повече не би могъл да бъде писателят на д-р Кръстев. Пенчо Славейков въплъщава неговите естетически схващания и за­това го въздига над своя предишен любимец.

Д-р Кръстьо Кръстев е анализатор и тълкувател на явленията, на проблема и естетическата категория, на тенденцията, а не е просто цени­тел. Когато „неговите писатели” все още ги няма, той хвали Вазов и се възхищава от творбите му. Тогава те удовлетворяват критериите на критика. Но Кръстев е призван „да представлява” друг тип писатели - такива, които утвърждават модерния вече индивидуализъм и естетиката му. Кръстев „представлява” писатели, които утвърждават модерния вече индивидуализъм и естетиката му. Ето защо за българската литература той е критик с нови функции. В прак­тиката си редакторът на „Мисъл” е твърде взискателен; обича да показва слабостите на писателя, да предявява претенции и да недоволства от несъвършенствата на една или друга творба. Но това не е „естетизъм”, не е критерий на „ценител”, а кри­тическо формулиране на една естетика, която изис­ква литературата да бъде „направена”, да е компо­зирана и създадена в съвършен вид. Иначе, според не­го, тя не би могла да осъществи обществените и естетическите си задачи.

Главният проблем, който Кръстев анализира и на който търси решение, е проблемът за отноше­нието на литературата към обществото. Служи ли изкуството на обществото или само отразява ста­ващото с хората и чрез него възбужда естетически преживявания? Бихме могли да разделим усилията на критика да реши проблема на два периода - съоб­разно отношението му към Вазов, но тогава съвсем изкуствено бихме открили противоречия във възг­ледите му. В първите си статии за Иван Вазов д-р Кръстев подчертава Вазовия социален подход към изкуството и отбелязва, че темите на неговото творчество са взе­ти от самия живот и поради това поезията и бе­летристиката му са изразители на обществени тежнения. В този момент Кръстев адмирира този тип изкуство, а той е и доминиращият в епохата. Времето изисква художникът да бъде обществено ангажиран и чрез словото си да се „намесва” в обществените дела. Вазовото колективистично общество се изразява чрез изкуство, което черпи идеи, мотиви и чувства от непосредствения живот и се вълнува от социални­те проблеми. То е, според по-късната терминология на Кръстев, „тенденциозно”. „Тенденцията”, т.е. „со­циалната проблематика”, означава реален живот, критичност спрямо него, отзивчивост към страданията и политическите борби на социално онеп­равданите. Трудно е да се определи кой подход към литературата и изкуството е „по-правилен”, защо­то всеки един от тях съответства на определени социално-политически разбирания и принципи и при­ложението им зависи от условията, в които живее обществото и се създава изкуството. Д-р Кръстев в периода на „Мисъл”, без да отрича социалните фун­кции на литературата, определя нейната роля ка­то „търсене на истини”, на възвишеност. Т.е. тя участва косвено в обществения живот, защото са­мото изкуство е „втора реалност”, израз на стре­межа към съвършенство. Тя се занимава с „общочо­вешките” проблеми, а не с преките нужди на хора­та. Изкуството няма за цел да описва, а да пресътворява. Тази естетическа позиция на д-р Кръстев е резултат от едно много важно социолитературно развитие, тръгнало от Ботевия „политически по­зитивизъм” към Славейковия „естетически релативизъм”. В това развитие сега е особено важно да се отре­че Вазовият реализъм, който е някакво междинно звено, елемент от „прехода” и точно поради това е здраво свързан с българските традиции и условия. За „родоначалниците” на българския модернизъм и за техния идеолог и критик Вазов олицетворява буржоазната „уседналост”, която не търпи промени­те и която мисли примитивно, с конкретни кате­гории и винаги от гледната точка на някаква пол­за. Такава литература се стреми повече да забав­лява, да се харесва на много читатели, а не да съзер­цава действителността като естетическо явление. Когато литературата е „част от живота”, тя се принизява до него и придобива свойствата на „тъл­пата”. Затова трябва да е отделена, откъсната от действителността и да заживее като продукт на „възвишената душа”. Възвишената душа не е егоис­тична, а съкровена и е призвана да изследва личност­та и нейните полети.

Модерната епоха отрича „тенденцията” в из­куството, но държи творецът да изразява значими идеи. Идеята е центърът, около който се групират елементите на литературното произведение, но и се организира литературният живот; на тях се подчинява литературно-историческият процес. Необ­ходимо е, значи, нов тип писател, който да преодо­лее българската изостаналост и да внесе нови мо­тиви в творчеството и да поеме нова роля в общес­твото. Този писател трябва да служи само на ли­тературата и да не се поддава на обществените потребности и на желанията на тълпата. Но за да стане това, трябва да се появи критикът. Той може да се изживява като ментор, но е по-скоро пъте­водител на писателя. Защото критиката по своя­та изконна същност е мисълта и съзнанието на ли­тературата, спойката между фактите и явления­та в нея, корективът при възможните отклонения. Критикът, според схващането на д-р Кръстев, стои над писателя, защото знае повече от него и има по-богата култура. Аз обаче не забелязвам някакво противоборство за надмощие в проявите на самия д-р Кръстев. Става дума за участие в литература­та и за разделяне на ролите и отговорностите в литературния процес и в литературния живот.. Става дума, следователно, за литературата като изкуство, а не политика или ежедневие на общест­вото. В изкуството, което се гради върху идеите за личността и нейния съкровен душевен свят, идеите трябва да бъдат точно формулирани и изразявани; отклоненията от естетическите принципи са недопустими, защото с тях се накърнява същността на творбата и творчеството. Критикът показва грешките, съветва писателя как да ги поправи и как да създаде истински стойности. Това е ново съзна­ние у българския критик. Преди той беше повече по­литик и преценяваше социалната целесъобразност на литературата, нейната пригодност към големи­те цели на народа и обществото. С д-р Кръстев критиката става литература и литературна история. а това означава, че преминава в по-горен ред на ес­тетическата йерархия. Сега критиката има „своя­та” литература, но и литературата на едно поко­ление или на една епоха има „своята” критика. Кри­тикът на „младите” борави с категории, а не с въз­клицания и възхищения. Кр. Кръстев обяснява, тълкува и оценява според принципите на естетиката. Може оцен­ките да не се окажат верни и днес да ни изглеждат неточни, но те са верни и точни съобразно принци­пите и критериите, на които служи критикът.

3.

На другия полюс, така да се каже, е марксистът Димитър Благоев и радетелите на реалистичното и социално ангажираното изкуство. Те водят литературоведска и идейна полемика с д-р Кръстев, като противопоставят не просто оценки, а идеи и принципи за ролята и мястото на литературата и писателя в живота, за тяхното значение като изразители на общественото съзнание и като фактори за съществена социална промяна.

Димитър Благоев е един от най-големите български политически мислители от края на ХІХ и началото на ХХ век; той е и интересен философ-естет, и литературен критик, и изследовател на литературната история. Разбира се, значението му като политически лидер и основоположник на социалистическото движение в България  (а и в Русия) го прави една от най-ярките фигури в българската история, белег за особеностите на българския ум и начин на мислене.

Голямата тема на Димитър Благоев, неговата съдба и смисъл на живота е социалистическото движение, идеологията и практиката на социализма, историята и общественото му утвърждаване в България. В своята изследователска и пропагандна дейност той изхожда от тезата на Маркс, че историята на човечеството е история на класовите борби. И Димитър Благоев строи такава историография на България, в която на преден план излизат борбите, революциите, усилията на радикално настроените личности да ускорят хода на историята, за да отхвърлят „потисниците” и установят справедливо общество. Марксовият идеал: „Пролетариатът да свали буржоазията и изгради общество без експлоататори и потисници” се пренася върху цялата история. Потиснатите класи в предишните общества „се пролетаризират”, придава им се революционния дух и смисъл, какъвто Маркс придава на наемните работници при капитализма. Те са според Димитър Благоев и движещата сила в развитието.

Налагането на революционен дух в резултат на непримирими класови борби е необходимо за изповядващите социалистическото учение, за да докажат правотата на собствената им история и аргументират необходимостта от насилствено сваляне на господстващата буржоазна класа и установяване на нов социално-икономически и политически ред. Т.е. за тях историята е подготовка за успеха на борбата им. Революционният марксизъм на Димитър Благоев не признава, че социализмът е обикновено учение за социална справедливост, равенство и достъп на всички до благата, а система, която се установява след победата на пролетарията над буржоазията. Социализмът е учение и политическа практика на наемния труд, а не на дребната буржоазия. Д. Благоев ревностно отстоява този тезис. Според него допускането на разширено разбиране на понятието би привнесло дребнобуржоазен характер в него и ще обезсили революционния му дух и патос. А това би било пагубно за обезправения пролетариат.

В знаменитата си книга „Що е социализъм и има ли той почва у нас?”, както и в „Принос към историята на социализма у нас” и „Социализмът и работническият въпрос у нас” Димитър Благоев поставя социализма в контекста на революционните борби на българския народ и развитието на капитализма. Д. Благоев се стреми да докаже, че социализмът е обективно социално явление, а не утопична теория; че появата и политическата му победа е естествен резултат от развитието са системата, която го поражда и чийто „гробокопач” (по думите на Маркс) е. Затова и обективното явление трябва да се анализира обективно и с отчитане на обективните обстоятелства и факти.

Възраждането чрез преп. Паисий Хилендарски провъзгласи величието, силната държава и просвещението и културата на Средновековието като идеал, който трябва да  бъде възроден и въплътен в една свободна и независима българска държава. Авторът на „История славяноболгарская” разказва с патос и любов за грандиозните победи на нашите царе и войни, за могъществото на държавата ни и призовава осъзнаващата се българска нация да възроди това величие. В края на Възраждането обаче и особено след успеха на църковните борби и създаването на Българската екзархия акцентът от Средновековието се измества. Сега вече не е толкова нужно да се възпроизвежда далечното минало, защото в него е царувала измяната, предателството, византийското коварство. Омразата срещу съвременното гръцко духовенство се прехвърля върху Византия и Средновековието. И Димитър Благоев изследва Средновековието дотолково доколкото в него се проявяват революционни борби - напр. въстанието на Ивайло, богомилството. Но с уточнението, че тези борби са стихийни, неорганизирани, без стройна идеологическа аргументация. Колкото повече обществото се секуларизира и обуржоазява, толкова повече то се отдалечава от средновековния идеал. Освобождението налага нов национален и обществен идеал: Възраждането. Различни са причините за различните обществени групи и техните идеолози, поради които възвеличават близкото минало. За Димитър Благоев най-важната причина е организираната революционна борба срещу поробителите и богатите чорбаджии, довела до възстановяването на националната държава след Руско-турската освободителна война през 1877-78 г.

Димитър Благоев говори за сблъсък между двете основни партии на късното Възраждане: радикалите, начело с Христо Ботев, и либерално-просвещенците, водени от Любен Каравелов. Реално такъв сблъсък в идеологията, а и в практическите действия съществува и той определя до голяма степен интензитета и скоростта на национално-освободителната революция. Но Благоев признава за права партията на Ботев. И не само я признава, но категорично я извежда като водеща и определяща тенденциите в процеса. Фактът, че Христо Ботев е начело на това крило, придава повече блясък на революцията и е достатъчно мощен аргумент в подкрепа на тезата му за необходимата революция. Настояването на тази теза не е заради пропагандни цели. Димитър Благоев е убеден, че революционната дейност на Ботев, на възрожденските борци за национално и социално освобождение допринася много повече за възстановяването на  българската държава след Руско-турската война от 1877-78 г., отколкото еволюционизма на консерваторите и просветителите. Според него става дума за сблъсък между две класи в оформящото се българско буржоазно общество. В самата национално-освободителна революция протичат сложни и драматични процеси, някои от които са движени от центробежни сили и заплашват да разединят обществото, да го омаломощят и отклонят от пътя му към освобождение. И го доказва с примери и документални позовавания.

Спорът кой е прав продължа и до днес, като в зависимост от нагласите на общественото съзнание се отдава предпочитание ту на едните, ту на другите. Има, разбира се, и гласове (при това доста убедителни), които смятат, че и двата потока в процеса изиграват решителна роля в нашата национално-освободителна и буржоазно-демократична революция. Но аз лично намирам този спор за наивен и научно необоснован. Той, общо взето, е започнат от самия Димитър Благоев, неговите (на Д.Благоев) аргументи произлизат от идеологията, която следва, и от целите, които си поставя като учен и политик. Те го заслепяват и му отнемат способността да вижда и в  другите крила положителни елементи и реални заслуги за успеха на националната кауза.

Българската национална революция е далеч по-сложно явление отколкото ни представя Димитър Благоев и други наши историци. Тезата за противопоставянето на двата потока изопачава до голяма степен процеса. А истината е, че революцията у нас зрее бавно, а историята няма време да чака. На Балканите назряват събития, които ще сложат края на Османската империя, а народите там не са още готови да участват  като равноправни в подялбата на империята и в прекрояване на европейската политическа карта. С това изоставане-напрягане можем да си обясним много от противоречията в историята ни, от неяснотите в нея. Това е причина и Априлското въстание да бъде така рехаво. То обаче е резултат от необходимостта нашата революция да отговори на призива на европейската история за ускоряване на хода й. Димитър Благоев схваща този проблем, но разрешаването му не върши работа на идеологическите цели, на които е подчинена неговата изследователска дейност.

Димитър Благоев е един от апологетите на Христо Ботев и е сред най-активните  негови  популяризатори и митологизатори в следосвобожденска България. Ботев е удобен пример за всички  политически водачи, които искат да печелят обществена подкрепа и популярност, защото могат да покажат у великия поет единство на дела и думи и чрез подвига му нравствено да издигнат себе си като стремящи се към такова единство. Ботев е революционен демократ, ръководител на национално-освободителната революция, творец от най-висш ранг, загинал за осъществяване на националните идеали. Следователно, подходящ е за мит и идеал на народа. Но Христо Ботев говори и пише гневно срещу чорбаджиите, нарича ги изедници, мрази ги. Той не обича новоизлюпващите се буржоа, защото странят от борбата и дори й пречат. Такива трябва да бъдат всички революционери: смели, открити, енергични, увличащи. Благоев успешно доказва, като цитира редица места от публицистиката му, че Ботев е комунист по убеждения, макар да не е марксист.

Димитър Благоев използва в своите научни и публицистични трудове високи образци, за да доказва правотата на идеологията си. Той следи литературата и оценява положително онези автори и произведения, в които открито се разработва социална проблематика и особено такива, в които обществената система се сочи като причина за човешките несгоди, неуредици и нещастия. В Русия Ленин нарече Л.Н.Толстой „огледало на руската революция”, а в България Димитър Благоев свързва началото на организираното социалистическо движение с личности като Христо Ботев, т.е. според него Ботев е също „огледало на революцията”. Това показва, че той има строги  критерии и поставя високи цели пред социалистическото движение, на което се е посветил. За „съюзник” на социализма Д.Благоев „привлича” и Алеко Константинов, Г.П.Стаматов, Елин Пелин, но пък решително отрича Иван Вазов и писателите-модернисти около сп. „Мисъл” заради тяхната „буржоазност”.

Според Димитър Благоев литературата, за да бъде художествено-значима и обществено полезна, е длъжна пряко да се занимава със социалните проблеми и особено с проблемите на обикновените хора, с бедните, с работниците. Много спорове води той с т.н. „буржоазни” теоретици по въпроса дали такава литература е истинска или е само гола партийна публицистика и пропаганда. Спорът, разбира се, е напълно безсмислен и дори от теоретична гледна точка направо нелеп. Но за времето той има смисъл, тъй като тогава именно се формират българските критерии за реализма в изкуството. И апологетите, и отрицателите на реализма и „идейността” в литературата подхождат грубо в проблема и разбират буквално смисъла на реализма и на социалността. Силно политизираната обстановка в България след Освобождението, причинена от динамичните процеси на социално разслояване, политизира и изкуството и културата. Води се упорита борба от всички обществени съсловия за спечелването им на своя страна, защото усещат, че без тях не могат да доминират дълго и трайно в обществото. Онова, което В.И.Ленин бе отбелязал в статията си „Партийна организация и партийна литература”, се проявява и на българска почва. Грешката на едните и на другите е в това, че литературата и изкуството не служат на класите пряко; те не са обслужващи дейности, а изразители на обществените идеи, свидетели на времето и негови основни говорители. Димитър Благоев, колкото и рязък да е понякога в литературно-критическите си статии, е най-близък до това разбира на литературата. Той е по-точен и по-обективен и от основния си опонент в споровете д-р Кръстьо Кръстев и по-проникновено анализира и оценява социалните функции на изкуството. Това проличава най-вече в анализите му на творчеството на Алеко Константинов - може би тези анализи са все още ненадминати и до днес.

Когато Благоев пише за литературата, винаги започва с анализ на социалната действителност, с разположението на съсловията в обществото, с борбите им, наричани класови, и доколко това разположение и тези борби са намерили място в творчеството на съответния писател. Защото как изкуството може да бъде безразлично към това, което става в обществото, да си затваря очите и сърцето, когато изконната му и най-важна задача е да бъде изразител на социалните процеси. Затова когато пише за Алеко Константинов и особено за „Бай Ганю”, Благоев мотивира раждането на литературния герой с присъствието му в живота. Алеко Константинов описва и изразява социалните процеси в България от края на ХІХ век, когато се ускорява индустриалното производство и в страната настъпват дълбоки промени. Появяват се нов хора, нови са активните герои на времето. Такъв нов герой е бай Ганю.

Голямата страст и безспорният принос като историк, социолог и политически мислител на Димитър Благоев е анализът на капитализма и зараждането и възхода на социализма в България . 

Изучавайки капитализма в България, Димитър Благоев всъщност изучава модерната българска история от преп. Паисий Хилендарски до второто десетилетие на ХХ век. Това е период на налагане на нови социално-икономически отношения, на нов тип производство и разпределение. Д. Благоев проследява как дребното занаятчийско производство, което е в основата на модернизацията на българското стопанство, к впоследствие запада и освобождава място на едрите собственици. Някогашните занаятчии и земеделски стопани се разоряват и превръщат в хора на наемния труд. Икономическата статистика е неумолимо убедителна в свидетелството си на този процес. Назряват драматични събития. Радостта и възторгът от освобождението бързо се заместват от покрусата на обедняването и оттласкването в периферията на обществото на стотици хиляди дребни собственици и производители и вливането им в класата на пролетариата. Новото социално разслоение поражда и нов политически ред, нови субекти на властта и нов тип класова борба.

Развитието на капитализма в България показва и смисъла на Българското възраждане, неговите основни движещи сили и причините, поради които след Освобождението народната интелигенция изпитва драматично разочарование от резултатите на дълголетната борба срещу поробителите. В историографията на Димитър Благоев обаче се налага мнението, че реалният капитализъм с неговото жестоко експлоататорско лице се проявява едва след Освобождението. Той тогава определя и времето, когато започва „първоначалното натрупване на капитали”, а натрупването на капитали е вече капитализъм. А до този момент сякаш текат някави други процеси, не изцяло капиталистически, а само свързани със занаятчийството, търговията и лихварството в градовете (в селата състоянието се определя от турската собственост, там е средновековие). И макар големите ни революционери като Ботев да са, както отбелязва Д.Благоев, еднакво настроени отрицателно към националните и социалните поробители и потисници, излиза, че главният  „класов” конфликт е все пак между българи и турци. Представата за Възраждането като за романтично време, което е неопетнено от потребителска страст и жажда за печалби, от разорявания и пролетаризиране на дребния собственик, се налага и от Димитър Благоев. Затова и той не вижда в тази епоха „първоначално натрупване на капитала”.

Излиза, че следосвобожденските неволи са нещо случайно, непредвидено и възможно да бъдат избегнати, ако не бяха се намесили зли субекти, които опорочиха Възраждането. Но това не е така. Димитър Благоев обаче държи на тази теза и тя охотно е възприета от българската историография след него. Причината, както вече споменах по-горе, е в желанието низостта на съвременната му обществено-политическа и икономическа ситуация да бъде отречена чрез величието и безкористния порив на революционното възраждане. Т.е. причината е пропагандна.

Възраждането не е само порив за свобода и революцията, която протича, не е само национално-освободителна. В обективния анализ на Димитър Благоев това е показано, но в изводите той следва други  съображения и не извежда истината, която обективно произлиза от фактите, които самият той привежда. Твърде голямо е желанието на българските историци да имат пример,  който да противопоставят на низостта на своите епохи. Това може да се обясни с факта, че за Благоев, а и за съвременните нему историци и писатели Възраждането не е съвсем история и явленията в него не са така отчетливо откроени и видими за изследователя, както е днес от разстоянието на времето.

Голям е приносът на Димитър Благоев за популяризирането на марксизма в България и прилагането му като методология в изследванията върху историята и съвременността. Това е важен принос, защото променя начина на анализ, дава му нови възможности и налага повече „обективност” в него. Когато поставяш фактите и явленията в техния контекст, когато ги разглеждаш свързани в една причинно-следствена верига и ставащи поради изменения в обществено-икономическата и политическата система или предизвикващи такива изменения, тогава историята се вижда в цялост и като процес. Това, впрочем, е заслугата на марксизма. Той търси причините и ги вижда в икономическите обстоятелства.

Димитър Благоев акцентира на тази същност на марксизма, обяснява я и я защищава страстно в своите теоретико-популяризаторски статии. ХІХ век изживява кризата на романтизма като криза на субективизма и идеализма, криза на едностранчивостта и откъснатост от реалността. Марксизмът до голяма степен е средството, чрез което тази криза се преодолява. Той самият е продукт на индустриализацията, на суровата буржоазна действителност, компенсаторен механизъм срещу емоционалното отношение към живота и суровата реалност на капитализма. Модерната епоха е прекалено трезва, реалистична и позитивистична, разчитаща на силата на човешкия разум; тя затова е и атеистична и оправдаваща себе си не с Божията воля, а със силата на идеологията.

Процесите, протичащи в България след Освобождението, постоянно настояват да бъдат опознати, описани и изтълкувани такива, каквито са. Димитър Благоев дава такова тълкуване чрез марксизма. Но преди това достъпно и успешно го представя на българския читател като ново откровение и единствен начин за познание и революционно изменение на света.

Всяка идеология, опираща се на класово обществено съзнание, претендира да бъде единствена и неоспорима. Така е и с марксизма. Марксизмът е идеология и политическо учение на „ускореното време”, на революционните промени. И ние виждаме от опита и практиката на Димитър Благоев как се търсят аргументи в доказването на възможностите за революционни преобразования в България. Следствието трябва да има причина, а причината да породи следствие - тази философска и политическа логика е отправната точка във философско-популяризаторската работа на Д. Благоев. И той успешно я върши. Целта му е да докаже, че в България пролетариатът се е родил, марксизмът се възприема като научен социализъм и е дадено началото на социалистическата революция, чрез която пролетариатът ще свали буржоазията и ще утвърди нов обществен ред. Революцията означава насилие, кръв, жертви и който не е готов за тях, нека своевременно се откаже от нея. Пролетариатът не бива да бъде залъгван с дребнобуржоазни теории, с утопии и илюзии за усъвършенстване на капиталистическата система чрез синдикални борби. В този смисъл Димитър Благоев е неотстъпчив и последователен до фанатизъм. Той не признава опортюнизма, съобразяването с реалностите такива, каквито са в момента, и отхвърля компромисите и не приема да се чакат резултатите от  еволюционното развитие. Революционният постулат е неприкосновен. Пролетариатът съществува, класовата борба се изостря, революцията е неизбежна.

В една бедна, изостанала и трудно присъединяваща се към световния икономически ред държава законите на развитието винаги действат изкривено, различно от начина, по който действат в богатите и силни държави. Законите на общественото развитие, разбира се, трябва добре да се познават, да се наблюдава тяхното действие и да се съобразяваме с тях. В противен случай може да се изпадне във волунтаризъм и да бъдат нанесени тежки вреди на обществото и държавата. Но в същото време е от значение в каква среда се проявяват те, къде е мястото на съответната държава, икономика и общество, какви са  традициите им и каква е скоростта на обществените процеси в актуалния момент. Това обаче не се обсъжда от последователите на Маркс, в това число и от Димитър Благоев. В този смисъл догматичното мислене в българския марксизъм започва още от Д. Благоев.

4.

Като извеждам имената на д-р Кръстьо Кръстев и Димитър Благоев като изразители на особено важен за развитието на българското литературознание след Освобождението спор, аз не ограничавам същността му единствено до тях. Напротив, историята е богата на имена, книги и идеи, на тенденции, които в една или друга степен получават по-късно някакво развитие и обогатяване. Преди тези двамата е делото на фактическият основоположник на научното българско литературознание в неговите разновидности от история, теория и критика проф. Иван Д. Шишманов и на мнозина други, чиито имена вече споменах в началото. Но спорът между д-р Кръстев и Благоев е показателен за основните идейни насоки в развитието на българската интелигенция  - особено в периода от края на ХІХ и началото на ХХ век. Ние ще видим, че подобни спорове се водят няколко пъти по-късно. Колкото повече се изостря обществено-политическата обстановка, толкова пъти избухват дискусии между представителите на двете основни до 1944 година течения в идейния живот.

Но съществува и друг тип литературознание, което би могло да се определи като „трето направление”. Негов изразител е Боян Пенев. Това литературознание е по-близо до начина на мислене и  анализ на Иван Шишманов, който търси повече синтеза, обобщението, системното изследване, мащаба на целия процес. То е и културология, доколкото поставя литературата в един друг, вече културологичен контекст, защото тя е част от културата.   

Eстествено е да се появи потребност от цялостно виждане на литературата, от проследяване не само на актуалния литературен процес, а и на развитието на националната литература от нейното обособяване до последните й проявления, но в контекста именно на цялото.За да се извърши това, са необходими, разбира се, емпирични изследвания, които да очертаят границите на историческия процес, неговите участници и социално-политическите, икономическите и културологичните причини за неговото състояние и изменения. Основите на този подход, както бе отбелязано, положи Иван Д. Шишманов. Но той бе блестящо развит от Боян Пенев в неговата „История на българската литература” и трудовете  му върху отделни български писатели, по сравнително литературознание, за характера и същността на интелигенцията и българската култура.

Боян Пенев е критик от епохата след Вазов и Пенчо Сла­вейков, когато литературата постепенно и мъчително за­почва да се осъзнава като изразител на народния дух и все­кидневните грижи на човека. Той доразвива на нов етап идеите и постиженията на д-р Кръстев и става негов най-значим последовател. Връзката между Боян Пенев и д-р Кръстьо Кръстев е много важна, за да се проследи еволю­цията на българската критика и нейната неотменна при­надлежност към развоя на литературата. Във всеки опре­делен етап литературата се осъзнава и представя от съот­ветен тип критика; от критика, която формулира идеите в теории и оценки и ги налага в живота. Тя представя тези идеи и критерии в много по-остър и оголен вид, отколкото изкуството е способно да ги изрази. Защото то говори с образи и обикновено се предпазва от категоричност и откритост на идейната позиция. А критиката е по средата меж­ду живота и изкуството. Тя оценява съобразно критерия на живота и говори за живота онова, което литературата и изкуството споделят чрез своите изразни средства.

Боян Пенев за разлика от Иван Д. Шишманов и д-р Кръс­тев е много повече критик писател, отколкото критик съд­ник и идеолог. Той е от онзи тип критици, който започва да се проявява у нас и който вече се осъзнава като творец на словото. Б. Пенев не винаги „изисква” от писателя да пише по един или друг начин, а повече се стреми да навле­зе в неговия свят и да го тълкува съобразно методологи­ческата си нагласа. Но анализът е не заради извеждането на някаква естетическа норма, която да стане задължи­телна, а за да се разкрият законите на изграждане на твор­бата. Мисълта за изкуството е проникване в тайните му. А тайната е неговата същност. Боян Пенев пръв от българските критици (за съжаление и след него те са малцина!) стигна до подобни дълбини…

Но Боян Пенев осъзна дълбоката връзка между литера­турните факти, разположени във времето, и се помъчи да формулира и анализира закономерностите в развитието на литературната история. И преди него са писани истории на литературата, но именно той подреди историята като система, като необходима осмислена традиция на съвре­менната литература. Предишните поколения гледаха на ис­торията или като на основание за патриотична гордост, или като на арена на драматични противоречия, или като на застинало минало, което може да служи за основа на съв­ременни литературни интерпретации. Т.е. историята е са­мо минало - живо или застинало, то „се прехвърля” в нас­тоящето като нещо различно, променено и приспособява­що се. За Боян Пенев историята е процес, съставен от яв­ления, които възникват и се развиват и зависят от различ­ни фактори. Най-важният сред тях е обществено-икономическият. Литературата според Боян Пенев не може да се изучава извън социалния контекст, защото е негов продукт, макар да подчертава, че тя трябва да пресъзда­ва света на личността, а не на обществото. Но това е друго. Литературата може да е лично дело, но се създава в общес­твото и самата личност живее и се изявява в това общест­во. Тази сложна зависимост се отчита от Боян Пенев и й се придава важно значение. Той е първият критик и историк на литература, който осъзнава необходимостта да се изучават комплексно факторите, влияещи върху литература­та. Проблемът е как да се приложи този подход в конкрет­ния анализ. Боян Пенев показва една от възможностите си в капитален труд „История на новата българска ли­тература”. Значението му според мене все още не е оценено и осъзнато. „Историята” открива нова епоха в българското литературознание, занимаващо се с пробле­мите на традицията и наследството. Самата литература по времето на Б. Пенев преодолява комплексите за изостана­лост и разбира колко много сериозни и значими творби и писатели има в миналото и ги възприема като част от себе си. Неудовлетвореността от съвременното състояние е стимул за развитие, за търсене на нови пътища. Но авто­рите и творбите не са се появили случайно; те са обвърза­ни с начина на живот на хората, с влиянието на чуждите литератури, с идеалите и художествените идеи на времето. Тази съвкупност от причини не е механична, а вътрешно обвързана и диалектически проявяваща се. Историята е процес, разделен на периоди и етапи, чиято продължител­ност зависи от скоростта, с която протича процесът. За Бо­ян Пенев литературната история е история преди всичко на словесността, разбирана като произведения на отдел­ните значими писатели, а не история на литературния жи­вот, съставен от случки и сензации. Неговата четиритомна „История” разглежда творческото дело на най-важните писатели от Паисий до Ботев. Всеки един от тях внася не­що ново, като доразвива постиженията на предходниците си. Така се създава верига от индивидуалности, от лични творчески постижения, обединени от единството на идеи­те и на „националния дух на литературата” в едно цяло. Изучаването на това цяло трябва да става чрез прилагане­то на естетически, социални, идейни и др. методи, които да не нарушават неговата органична неразчленимост.

Ако д-р Кръстьо Кръстев възприемаше историята на ли­тературата само като творение на големите писатели, на зна­чимите творчески духове, и пренебрегваше всички остана­ли, Боян Пенев прави много важна крачка напред и достига до идеята за историята като процес, в който има развитие от елементарното към сложното. Д-р Кръстев живееше с обяс­нима ревност и раздразнителност, породени от „ниското” според него равнище на литературата до Вазов; Б. Пенев се откроява с трезвостта на изследователския си поглед. За не­го историята не се използва, за да се наложи някое име от новите писатели (както цели К. Кръстев), а се изучава, за да се открият вътрешните й закономерности.

Критиката от края на XIX и почти през целия XX век дълго спори за валидността и приложимостта на категориите „мироглед” и „метод” в анализа на текущия литерату­рен процес и в изучаването на историята на българската литература. Тези категории често стават разделителна ли­ния между различните направления и определят критери­ите за оценка на фактите и явленията. От това доколко се признава ролята на мирогледа на писателя в творческия акт и дали тази роля е положителна или отрицателна, за­виси и успехът на дадена критическа дейност. За Боян Пе­нев е необходимо да се изучават идейните и политическите възгледи на автора, защото влияят върху стила на твор­бата и определят поведението на героите. Той свързва мирогледа с личността; според него личността на писателя не е само мироглед, а съвкупност от качества. Т.е. не го абсолютизира. По тази причина Боян Пенев не драматизира противоречията в личността, дължащи се на идейните по­зиции и обективността на дарованието. Критиците марк­систи от онова време като Благоев и Бакалов виждаха в това противоречие сложен проблем и го формулираха като „противоречие между мироглед и метод”. Още по-остър е спорът дали „тенденцията”, т.е. идеята, политическата иде­ология на автора трябва да доминира над чувствата и красотата на формата. Спорът за „тенденциозното изкуство” също е сред съществените белези на времето до Втората световна война и Боян Пенев не остава безучастен към не­го. Колкото писателят е по-талантлив и своеобразен, тол­кова „тенденцията” е по-имплицитно проявена в художест­вената тъкан на творбата и творчеството. В литературата обаче не може да се отдели съдържанието от формата, а идеята - от средствата. Затова и Боян Пенев не отрича т.нар. „социално изкуство”, стига то да не е заместител на полити­ческа и партийна пропаганда. Боян Пенев разбира, че со­циалните, политическите и икономическите условия, в ко­ито се развива литературата, оказват невинаги пряко въз­действие върху нея и че не бива прибързано да се съди за даден литературен феномен единствено по външните фак­тори и условия, в които той се откроява. Защото общество­то може да възпре или да стимулира пряко литературния живот, но не е в състояние да играе същата роля и спрямо литературния процес. Боян Пенев не прави категорично раз­граничение между литературен живот и литературен про­цес. Не го правят и критиците преди и след него.

Критиката на междинното време, към което принадле­жи и Боян Пенев, е все по-чувствителна към комплекса от проблеми в литературния развой и в творчеството на от­делния писател. Тази критика разглежда нещата непремен­но като нещо сложно, многопластово и неподлежащо на елементарно обяснение. Животът постепенно започва да придобива мащабност и единство; литературата все пове­че изразява синтеза, поради което и критиката отчита мно­гообразието и се взира в причините, раждащи едно или дру­го литературно явление.

В студията си „Необузданият доктор Кръстев и литературно историческият смисъл на една критика”, поместена ка­то един от предговорите към том I на „Съчинения” от д-р Кръстьо Кръстев, Симеон Янев много точно отбелязва една важна особеност на критика д-р Кръстев, която в пълна мя­ра важи и за Боян Пенев: „Той пише като критик, но мисли като историк на литературата.” Това обяснява необяснимото на пръв поглед желание на едни от най-големите ни кри­тици да бъдат „законодатели” в литературата, да поучават писателите и да им предписват как да пишат. Те полагат съвременните творби върху полето на „цялата история”, гле­дат едновременно в миналото и в бъдещето и така преценя­ват кой кой е. Това съзнание, а не предвзетите тези от една или друга идеология, оправдава „нормативността” (проявя­ваща се в различна степен у различните критици) на имена като д-р К. Кръстев, Б. Пенев, Д. Благоев, Вл. Василев, Г. Цанев. Вкусът не може да бъде единствено условие в крите­рия на критика. Ако той няма своя система за литературата, своя „идея” за нейния модел на развитие, не може да бъде истински критик и ще остане на равнището на емпиричното познание, на преценката на факта, а не на процеса. Боян Пе­нев има такава „идея“. И затова, дори да е сгрешил в оцен­ката на стойността на дадено явление (а такива „грешки” той има доста), присъствието му в литературната критика е впечатляващо. Боян Пенев е един голям български литера­турен критик!

Боян Пенев „не изисква” от писателя да пише по един или друг начин, но той има претенции към литературата, към нейния характер и дух, към идеите, които тя изразява. Той например е недоволен, че българската литература е „реалистична”, защото „реалистичното индивидуализира­не, както и реализмът изобщо често водят към антихудожествени крайности, към груб „натурализъм”. („Основни чърти на днешната литература”, курсивът мой - П. А.) Изостанали сме, защото „ние още не сме създали поет с мощно въображение, вдъхновен художник, който да се са­мозабрави в невъзможни светове, да твори образи, безк­райно отдалечени от света на външния опит, чужди на как­вито и да е реални отношения, подчинени само на негова­та безпределна и волна фантазия”. (Пак там, курсивът мой - П. А.) Защо нашите големи критици не обичат реалистичността и „трезвостта” на българската литература? Отговорът на този въпрос не може да не бъде общо културологичен; той трябва непременно да се съотнесе с особе­ностите на българската културна среда, с начина на жи­вот, с характера и скоростта на промените в него, с духа на българските традиции и с жаждата на интелигенцията „да достига европейски висоти”. Реалистичната литература ня­ма как да не опише бедния живот с бедни и неуки хора. Грижите не дават покой на тези хора, а понеже са необра­зовани, не говорят за възвишени неща, не организират салони и балове и не си „губят” времето в размишления за смисъла на живота. Нашата действителност предлага дру­ги сюжети, които в сравнение със сюжетите от френската, немската или английската литература са направо варварс­ки. Ако литературата ни е „друга”, ако по магически на­чин тя се превърне във френска, немска, английска или дори полска, тя би трябвало да пренебрегне социалната си основа и да не се занимава с това, което е в „живота”. Това искат критици като д-р Кръстев и Б. Пенев и тяхното желание показва, че те все още не са се превърнали напълно в критици писатели. Те все още се виждат над писателите. Боян Пенев е надмогнал в значителна степен нормативността на Иван Д. Шишманов, Нешо Бончев и д-р Кръс­тев, но и за него литературата е „обект”, който може да се „управлява”, а не художествено творчество със свои вътрешни закони.

Аз бих нарекъл Боян Пенев идеен родител на българс­кия модернизъм след Първата световна война, защото не­говите идеи за пътищата, по които следва да се развива българската литература, съвпадат с идеите на новите модернистични течения след войната. Новата енергия, с коя­то обществото излиза от състоянието си на разпад, и уст­ремът му към съзидание и напредък се изразяват от нов тип литература. Тя обхваща повече състояние и настрое­ния, по-голяма амплитуда на чувствата и проблемите. Следвоенният български модернизъм е „декаданс” по отноше­ние на формалните средства, в поведението си, но не и по същество. Защото изразява съзидателните енергии и сили на обществото. Това са идеите и на Боян Пенев. Недовол­ството му от реализма и натурализма е всъщност претен­ция да се покаже човекът в повече състояния и да се разк­рие сложността и дълбочината на неговата душа. Друг е въпросът дали българската литература не го е постигнала в „предишното” си състояние и доколко го прави в модернисткия си период. Важното е, че критикът иска литерату­рата да осъществява новите идеи на новото общество.

Значението на Боян Пенев би трябвало да се определи като епохално, защото той отвори ново начало в българс­ката литературна критика и в историята на българската литература. След него сякаш изведнъж идва цяла редица големи критици: Божан Ангелов, Никола Атанасов, Геор­ги Бакалов, Иван Мешеков, Георги Цанев, Малчо Нико­лов, Иван Радославов, Владимир Василев, Васил Пундев, Георги Константинов, Димо Кьорчев.

И българската ли­тература заживява друг живот…