Георги Богданов

Сънуваше, че лети, носи се из облаците и небето му се вижда зелено, а пък земята синя. Даже успя да си каже – боже, каква съм въздушна пеперуда! – и като разпери волно криле, се издигаше, докато земята започна да изчезва. Гледай какво чудо – небето зелено, а земята синя – помисли той и почувствува някакво облекчение, стана му топло и радостно, прииска му се да пее и отвори уста, но не излизаше звук от тази уста, само някакво мучене го стресна, събуди го и той смътно осъзна, че мучи като говедо.
Но не мучеше той – кравата в обора мучеше. Тъжно и провлачено мучеше кравата и Тодор Началника седна в леглото и разтърка лице. Помисли си за съня, почуди се. Не ще е на хубаво този сън – току тъй изведнъж да вземеш да полетиш. Ай сиктир! После се ядоса – какво се е размучало това говедо – не само го събуди, но го излъга, че пее, та го накара да му приглася рано-рано. Стана и излезе на двора, огледа небето – синьо си е, нищо зелено няма по него, ами зеленее земята, цялата земя зеленее, пропукана от пролет, от едничката радост за живот събудена. Протегна се хубаво, пусна чешмата и обилно се наплиска с вода. Хладината като че преряза главата му, но пък я избистри, защото снощи попрекалиха с Петко Сабята и Перси, но нали тази ракия трябва да се изпие – току-виж след два-три месеца ще дойде нова реколта, а има цяло буре пълно-препълнено, и то от най-хубавата. Тодор Началника правеше ракията си с мерак. Колкото пусне плодът – не слага захари и тем подобни да й развалят вкуса, та като дойде човек да пийне, да оцени стоката, да дойде пак, защото Тодор сам не можеше да пие. Глътката му трябва да прокара някоя блага дума, не може сам да си приказва. Тя и затова хартиса тази зима ракията, защото в това село компания като за него вече трудно се намираше. Пък и той – ето, вече стана на седемдесет и три и не беше интересен на по-младите. А иначе не се предаваше – държеше се, работеше си личното ползване, косеше трева по запустелите места, цяло лято събираше джанки и сливи покрай реката, защото там дърветата бяха ничии и така си гниеха плодовете, смесваше ги и по цяла седмица прекарваше на казана и се чувствуваше доволен и сигурен, когато буретата в мазето се запечатваха пълни.
Стигаше му, всичко му стигаше на Тодор Началника – и пенсийката хубава, къщата хубава, здрава, дворчето уредено, крава в обора, буренцата в мазето. Синът му по корабите – по цели години не си идва, но като изпрати писмо, се пукат очите на комшиите, защото писмото ще е я от Токио, я от майната му, с много марки, с много печати. Тодор само поглеждаше плика и всичко му ставаше ясно, защото той беше тридесет и пет години началник на пощата на това село. Ама кой ти по негово време получаваше писма от чужбина, освен баба Съба, която имаше син в Америка.
Прекалиха снощи с Перси и Петко Сабята. Май с тях само се случва да седне на чашка, но Петко Сабята, като се напие, налита на бой, а Перси плаче. И защо плаче този Перси, като си помислиш – за майка си плаче. Вече забравил колко години не я е виждал – петдесет ли, сто ли, ама и къде ще я види на оня свят, като тя била старица на последната им среща. Перси обърне две чашки и се разплаче – само да си отиде да я види… Къде бе, човек, ще я видиш? Не! Щял да я види, само да си иде, чака го тя. Пък Петко Сабята го послуша, послуша, шамароса го и онзи млъкне. И за друго плаче Перси. Плаче, когато не му вярват, че е истински персиец, ами му казват, че е циганин. Чист персиец бил, женен бил за гъркиня и войната го заварила в Гърция, а какви ветрове са го захвърлили тука, и той самият не може да обясни.
Виж, снощи приказката вървеше, ракийката вървеше–и ето ти тебе въздушна пеперуда и мучене. Да, вярно, кравата е мучала и го е събудила, защо ли мучи по никое време това животно? Тодор влезе в обора, пое лопатата, прибра тора, както се полага, сръга добичето да става, но то пак измуча и не помръдна, ами го погледна жално, като че искаше да му каже нещо. Айде, няма време, помисли си Тодор и погледна изгрева през отворената врата. Сега трябваше да изкарват кравите извън селото на една поляна, че оттам ги поемаше говедарят, защото по улиците направиха тротоари и посадиха рози. Това нещо кравата не го яде – виж, козите ще го ометат за едно минаване, но заповедта се отнасяше за всички животни. Като помисли за това, Тодор малко иззлорадства и погледна към къщата на Некол оттатък пътя. И Некол беше сам, и той беше вдовец, и той имаше син далече, набори бяха, ама Некол гледаше седем крави и лете каталясваше от косене и копаене на царевица, от доене и броене на пари. Вярно, пари не бяха излишни на никого, но чак толкова… В гроба ли ще ги носи, или ще ги даде на снаха си, която не е стъпвала тук и не иска да го види. Е, след малко ще се разбягат кравите по тротоара и Некол ще тича след тях като момченце, защото глобата е голяма – на роза десет лева – дали е изядена, или стъпкана, все едно.
Не е човек за комшия Некол. Да рече ей така в предългите зимни нощи да дойде при Тодор, да пийнат по чашка, да си кажат някоя дума! Може ли да стане човек на седемдесет и три години и да не е лизвал глътка ракия? Затова Некол ходи при бабичките, води си приказката с тях, клюкарства като тях и всичко знае какво става из селото.
Изведнъж Тодор Началника се вторачи в яслата – снощното сено си беше там, непокътнато, рехаво, съблазнително. Кравата не го е докоснала. Чак толкова да са ги напасли вчера? Тревицата е още тъничка, неизбуяла. Нещо го преряза през сърцето, та му прималя и той клекна до животното, което продължаваше да го гледа жално и човекът с ужас забеляза розовата лига, която се точеше от устата му. Дръпна се уплашено, като че ли видя змия, стана и се облегна на яслата, внимателно огледа муцуната на кравата – точно така си беше – розовата лига се стичаше бавно, провлачваше се и капеше по земята. Тодор се изплаши, като че ли нещо се преобърна, като че ли земята се залюля, та той тръгна към вратата, погледна навън, излезе на двора и спря по средата с отпуснати ръце и празен поглед. А слънцето нахлу в очите му – розово и приветливо, пошепна ветрец и леко разшумоли листата на дърветата. Тодор погледна към кайсията до оградата, даде си сметка, че тази година е родила много, кой знае защо се ядоса на това, защото всяка година Некол успяваше да прескочи оградата и да обере половината, а после цяла зима яде кайсиеви компоти. При това прескачаше нощем и дебнеше, когато Тодор е прекалил с ракийката, и брулеше безогледно, чупеше клоните и мачкаше плода. Затова беше решил тази година, като узрее кайсията, да набере две кофи и най-прилежно да му ги даде, само да не прескача. И като напук в този момент Некол излезе от портата и отвори да минат седемте му крави. Тодор понечи да се скрие, но от Неколовото око нищо не се скрива, а оня изведе кравите, лепна се до оградата и попита няма ли да си изкарва кравата, а Тодор Началника смънка, че вече я е откарал. Онзи го погледна с недоверие, изказа съмнение, че не го е видял, на което Тодор троснато му рече, че е дебнал Некол да отиде в клозета, та да не види един път какво става в неговия двор.
Некол се скри с кравите зад завоя и чак тогава Тодор се опита да се съвземе. Най-напред влезе в мазето, наточи в една кратунка ракия и я изпи на един дъх, силната течност го хвана за гърлото и той се закашля, приседна, наточи още една кратунка и чак като изпи и нея, ококори очи.
Антракс!
Не е вчерашен да не познае. Цял живот е гледал добитък, не за първи път се сблъскваше с тази проклетия. Почувствува се отчаян и смачкан, самотен като никога и си даде сметка, че това не се лекува, че животното е обречено и му се доплака. Излезе на двора, отново огледа кайсията и напсува Некол наум, от което малко му поолекна, и се хвана на мъничката идея, че антракс не е имало в селото от двайсетина години и повече и че е съвсем нормално през тези години медицината да се е справила с него. Това го поободри, вдъхна му кураж и той реши да потърси ветеринарния. Качи се в стаята, облече се с нова риза и чист панталон и тръгна. При портата се спря, сети се нещо и влезе в мазето, наточи едно шише ракия, уви го във вестник и чак тогава тръгна към стопанството. По пътя се успокои – измерили са лекарство, разбира се, как да не са намерили. Това, антраксът, ако го има в Япония, непременно са му взели мярката. Ако трябва даже ще търси сина си, ще достави лекарство от тази Япония, момчето ще се разтича, ще подаде телекс до всички български кораби по моретата, всички български кораби ще обявят „есоес” и от Япония инжекциите ще тръгнат към Златната река, към селото, на което той е бил тридесет и пет години началник на пощата и след ден-два кравата ще бъде излекувана. Кой знае защо си помисли дали са им жълти кравите на японците, съвсем се ободри и даже се опита да си подсвирква. Ето така да го срещне Некол, въобще няма да разбере какво има в обора му. Пък може и да се лъже – кой знае какво е пасло добичето – сега пръскат със всякакви лайна по полята, хеликоптери, аероплани, всичко пръска химии и тем подобни. Пък и от циментовия завод може нещо да е паднало – нали слагат шлаци-млаци в цимента, изпуснали са филтрите и са боядисали тревата. Та затова му е розова лигата на добичето, защо пък трябва точно антракс неговата крава, и в края на краищата защо пък точно неговата?
Стопанството не беше голямо. Две кошари и два обора – в единия гледаха крави, в другия – телета за угояване. При телетата работи Перси. Той дойде есента и се опита да работи в цимента, но не издържа и в стопанството го приеха веднага, защото хора за добитъка в това стопанство трудно се намираха. А Перси му беше симпатичен – черен и сух, слабичък и хилав, но с добро сърце и нищо не му пречи да си бъде персиец и Тодор се чудеше защо го заяждат човека. Според Тодор не персиец, ами и англичанин да бъде, пак ще му бъде симпатичен, защото има нещо обично в него. И Перси го обича, в това е сигурен. Пък и Перси гони седемдесетте, прав е човекът да не може да си спомни всичко, което му се е случило в този особен живот.
Не намери ветеринарния веднага. Трябвало да мине по някое време, та затова поседя при Перси, но не му каза нищо за антракса. Току-виж, вземе да се разболее някое теле и после ще обвинят Тодор Началника, че е пренесъл заразата. Пък и ако не излезе това? Не му показа и шишето с ракията – тя е за доктора, как така ще го разкарва човека да му гледа кравата. Обаче не издържа дълго при Перси, защото от обора с кравите дойде Йова, а Тодор много-много не я обичаше. На всичкото отгоре тя май превъртя нещо напоследък, защото като седне с някого, все се хвали как я искал навремето валякчията, а това не е вярно и Тодор го знае много добре. Йова си беше и си остана най-грозното същество, което е виждал някога, и не валякчията я е искал, а тя беше му хвърлила мерак. Ама това беше много отдавна, когато още шосето беше с каменна настилка. Валякчията живееше във фургонче на пътя, а Йова все обикаляше около фургончето, но човекът и името й не знаеше. Та един път Йова, като носела котелка с мляко, го видяла на прозореца, че я гледа. Кой знае какво е гледал човекът, но Йова си въобразила, че нея гледа и се препънала и паднала, заляла се с млякото и валякчията се засмял, та Йова беше тръгнала да се дави в Златната река, ама докато стигнала дотам, се размислила и само котелката хвърлила в реката. Такива ми ти едни Йовини работи – сега лъже като всяка престаряла мома.
Ветеринарният дойде, Тодор Началника му обясни с две думи, че на кравата нещо не й е добре, та да дойде да я види. Човекът попита какво по-точно й е на кравата, а Тодор се смути и взе, че изтърси, че кашля. Тръгнаха двамата, минаха през кабинета на доктора и там Тодор стеснително остави шишето на масата – откъде да знае как да му го даде – той не е тукашен, може да има други табиети. Докторът погледна шишето, смути се и той, но вероятно и друг път е имал подобни смущения, защото потупа Тодор по рамото и каза, че най-напред трябвало да излекуват добичето, пък тогава може да пийнат.
Човекът отвори устата на добичето, което вече беше разперило крака, дълго го оглежда, толкова дълго, че на Тодор му се стори, че не може да издържи, че дъхът му ще спре и ще се пльосне по очи, та докторът и него да спасява. Ветеринарният даде някакво лекарство на кравата, удари й и една инжекция, но беше сериозен и гледаше пред себе си. После дълго се ми на чешмата, а в това време Тодор наточи ракия, сложи чашки на масичката на терасата, откърти репички и лук и направи салата. Ветеринарният седна, погледна Тодор, усмихна се и попита застрахована ли е кравата и Тодор веднага каза, че е застрахована и след миг съжали, че излъга, защото прецени, че щом го пита такова нещо, значи кравата няма да я бъде.
– Антракс! – каза докторът.
Тодор му подаде чашка, усети, че ръката му потреперва, и изломоти пресипнало: „Какво ще да е това?”
– Това значи – каза докторът, – че ще се обадя в екарисажа да дойдат утре да я вземат.
– Че… не може ли да се лекува… – смънка Тодор и обясни, че той нищо не разбира от животни, бил е само началник на пощата и не е чувал такива модерни болести. Когато му обясниха подробно, че не само че не се лекува, но е опасна и за човека тази не модерна, а стара болест, и че животното трябва или да се изгори или да се закопае в двуметров трап, Тодор отпусна долната си челюст, защото вече нямаше никакво съмнение, че не се е излъгал.
Докторът му каза да бъде спокоен, дезеито ще плати кравата и той ще си купи друга, защото това същото дезеи признава застраховката за антракс, ако тя е сключена петнадесет дни преди смъртта на добичето.
Стана и си тръгна, Тодор му предложи още едно шише, но човекът отказа и когато затвори портата и изчезна, Тодор си даде сметка, че губи кравата безвъзмездно, защото Дакича, застрахователният, който обикаля селата всеки ден, не един път му е казвал да застрахова кравата, но как да я застрахова, като Некол има седем, а не ги е застраховал.

Взе пари и слезе към кръчмата. По обяд Дакича ще мине да хапне. Той обядваше в Златната река, защото тук заради завода имаше по-добро снабдяване. Пиеше лимонада и се качваше на балканчето да обикаля района. Дакича беше огромен човек, как го издържаше това балканче, не се знаеше, но си го носеше и зиме, и лете, пърпореше послушно и задъхано, и когато го остави пред кръчмата и го облегне на стъпенката, извиваше предницата си и стоеше досущ като преуморено животно, та хората се смееха на съдбата му – хем е направено балканче, хем се е паднало на Дакича. Или пък подхвърляха на застрахователния, че ще си смачка возилото, но такива подхвърляния Дакича използваше за реклама и викаше – „спокойно, застраховано е”. После добавяше, че застрахователното дело е най-хуманното дело, че даже и от медицината е по-хуманно, защото ако примерно те блъсне кола и медицината не може да те спаси, то дезеито ще плати на близките ти. После бъркаше в чантата си и раздаваше листовки, на които беше отбелязано точно какво, кога и как можеш да застраховаш, а на всяка листовка отдолу си беше оставил и адреса.
В кръчмата Тодор Началника седна на празна маса и зачака. Знаеше, че Дакича няма в никакъв случай да се съгласи да направи застраховката със стара дата – човекът беше принципен и такива работи при него не минаваха. Да го почерпи не идеше, защото оня не пиеше заради това пусто балканче. Да го заведе вкъщи да види кравата – не бива, защото веднага ще разбере защо му е на Тодор тази застраховка. Реши да чака, пък каквото сабя покаже. Тъкмо си поръча една ракия, да не седи на празна маса, на вратата цъфна Петко Сабята, видя го, зарадва се и тръгна към него, но Тодор Началника не му се зарадва, опита се да гледа навън, но Петко съвсем спокойно седна, поглади мустаците си, помириса чашата на Тодор и се зачуди защо тука ще плаща за ракия, като има цяла бъчва вкъщи, та Тодор трябваше да обясни, че нали е известно, че сам не може да пие, та дошъл да глътне стотина грама между хора. И тъкмо довърши обяснението, когато навън прикиха балканчето на Дакича и след миг огромната му фигура запълни вратата, по лицето му се разля усмивка – не беше лош човек Дакича, ама като служебно лице беше непреклонен.
Застрахователният агент огледа масите, видя свободните места при Тодор и Петко и седна при тях.
– Наздраве! – поздрави той и си поръча стомна кебап.
– Хапваш си – ухили се Петко Сабята и близна от ракийката.
– Вие пък си пийвате – отговори Дакича и се засмя, засмя се и Петко, захили се и Тодор, защото съзнаваше, че трябва да се хили, макар че една тежка ръка го стискаше за сърцето и го караше да въздиша често-често.
– От пиене се не мре – обясни Петко.
– Абе, не мре се, ама не е лошо да си сключите една застраховчица.
Тук Тодор подхвърли, че за кога е тази застраховка, то години няма вече, та това позволи на Дакича да се включи в рекламата.
– Не застраховате! – започна укорително той. – Нищо не застраховате. Ето сега, посевите не застраховате. Ще дадете стотинки, но ще бъдете сигурни. А ако утре тресне една светкавица в нивята и всичко изгори? Ще си спомните какво съм ви говорил аз, ама няма да мога вече да ви помогна. Добитъка си не застраховате: От осемстотин четиридесет и две крави в това село са застраховани само осем! А ако утре кравата ти я тресне някой антракс?
Тодор Началника трепна.
– Е, като как ще я хване кравата антракс? – попита плахо той, защото подозря, че Дакича знае всичко й сега го изпитва.
Дакича получи стомна-кебапа, отвори полека глинения капак на съда, надникна с едно око вътре, чак тогава махна капака и на масата замириса на хубаво. Дакича преглътна от тази миризма, намести се на стола, защото му предстоеше нещо много приятно, захапа залък хляб и заобяснява, дъвчейки.
– Ами как ще я хване? Така. Сънуваш си през нощта някакъв хубав сън, да речем, че летиш, събуждаш се, отиваш в обора и кравата не може да стане. Тогава тичаш за Дакича, ама Дакича ще каже – късно е, бай Тодоре, да си мислил предварително. Аз като те молех…
Тодор Началника усети, че изстива.
– Ти откъде знаеш?
– Всичко знам. – Дакича го погледна гордо.
– Откъде пък знаеш и какво съм сънувал? – поядоса се Тодор, защото на никого не беше разказвал за съня си.
Дакича махна с ръка – примерно казано – и Тодор се поуспокои. Тогава реши да действува.
– Добре де, Дакич, кандърдиса ме. Дай да сключим застраховка за кравата.
Този път Дакича се изненада.
– Дадено! – остави невероятната вкускотия, която още вдигаше пара, и сложи чантата на масата. Порови, извади каквото трябва, бръкна в джоба си за химикалка, опита я дали пише на една салфетка. Бързаше, да не би Тодор да се откаже.
– Къде е кравата?
– С чардата – Тодор преглътна.
– Ще трябва да я видя. Не може така. Ти може вчера да си я заклал.
Тук вече Тодор разбра, че Дакича нищо не знае за неговата крава и кротко обясни, че той няма да я застрахова за заколване, я. Ще я застрахова за антракс, защото Дакича наистина го е изплашил, пък и той от време на време сънува, че лети, та затова. Дакича обясни, че ако кравата умре от антракс, трябва да минат петнадесет дни след сключването на застраховката, тогава тя може да влезе в сила.
– Стига с твойте петнадесет дни бе! – ядоса се Тодор. – Чух вече, ясно ми е. Давай да плащам, каквото трябва, и толкова.
Колко лесно стана всичко! Тодор взе документа, сгъна го грижливо и го напъха в задния джоб на панталона. Когато Дакича си изпи лимонадата, потупа Тодор по рамото.
– Дойде ти акълът най-после – каза той и излезе, а след малко се чу как умореното балканче набира скорост и след малко жуженето му заглъхна някъде по неговите си пътища.
Като останаха с Петко, пийнаха по още една, Петко го упрекна, защо извърши тази глупост бе, Началник, излишни пари ли имаш, та ще сключваш и застраховки, но Тодор махна с ръка – нека да му върви работата на Дакича, какво ще му е на Тодор за толкова пари – те, ако иска, можели да пият вкъщи – могат, ама на, нека върви и оборотът на кръчмата. Но още като спомена, че могат да си пият от домашната, стана ясно какво ще предприемат по-нататък и те точно това предприеха, а когато седнаха на тераската и си наточиха от бурето, Тодор се оправда, че трябва да провери нещо по двора, и отиде в обора.
Животното беше легнало на едната си страна, главата му безпомощно беше отпусната на земята, розовата лига беше направила малка локвичка, животното беше със затворени очи и ако не се повдигаше страшно от рядкото си дишане, щеше да го помисли за умряло. Тодор посегна към кофата и му донесе вода, но добичето въобще не реагира. На човека му се доплака. Отчая се, грабна щипка сено и започна да разтрива подпухналото тяло, но от разтриването кожата на животното само леко потреперваше и замираше отпусната и безжизнена, като че някой я беше метнал върху тази дишаща грамада. Спря Тодор, спря и се изправи, загледа тъпо, извика й на кравата, но тя не му отговори, което, според Тодор, в този момент беше най-малкото несправедливо, и това го ядоса и той започна да й се кара.
– Откъде го намери този антракс бе, животно шантаво? Не можа ли друга крава да го намери, ами ти се извъди най-големият гявол! И да не мислиш, че ще си позволяваш каквото ти скимне и че ще вземеш да ми умреш, преди да са минали тези петнадесет дни? Няма такива работи! Не е позволено! Нали само съм те хрантутил бе, добиче неблагодарно! Впрягал ли съм те – не съм. Бъркал ли съм ти цяла зима топла ярма – бъркал съм ти. И на бик съм те водил, когато е трябвало, и лайната съм ти ринал най-редовно, и оборът ти топъл, и яслата ти пълна. Сега да вземеш да ми умреш, преди да минат тези петнадесет дни…
И както се караше така на кравата, Тодор усети, че някой го гледа, а го гледаше Петко Сабята, който стоеше на вратата, с разбиращ поглед опипваше лежащото животно и най-важното – розовата лига на устата му. Тодор се ядоса, поиска да се скара на Петко, но оня вдигна длан – мълчи. Приближи, натисна хълбока, плюна, пристъпи от крак на крак. Петко беше най-добрият касапин в Златната река и разбираше от всичко.
– Да я заколим бе, Петко – примоли се Тодор, – барем на месо да я продадем. Заедно ще изпием парите. Мене не ми е за парите, ама защо така зян да отива всичко! Аз такава хубава крава няма да намеря.
Петко запали цигара, дръпна няколко пъти и обясни, че за такова нещо могат да отидат и двамата в затвора, защото, видиш ли, това е опасно за човека. Лично той може да яде от това месо, защото знае как – ще го превари, после ще го готви, но хората не знаят и някои ще вземе да направи наденица, че после да я яде недопечена или недоварена и – смърт. Затова най-добре е като умре добичето, да извика екарисажа или да го закопае в трап, дълбок два метра. Иначе застраховката няма да му стигне за глобата. Тук Тодор възрази – каква ти застраховка, като животното ще умре преди тези петнадесет дни.
Двамата се върнаха на тераската, пийваха от ракията и обсъждаха ситуацията, докато прехвърлиха вече мярката и Петко се закани на кравата, че ще я одере, поне от кожата да направи нещо – чанти ще си направят, ботуши ще си направят, какво ли няма да си направят от цяла говежда кожа. Привечер дойде Перси и двамата за малко промениха разговора, но в края на краищата Перси беше свой човек и нямаше какво да крият. С последна надежда Тодор го попита като какво правят в Персия, като едно говедо се разболее от антракс, и Перси обясни, че го лекуват с билки, ама такива билки тука той не е виждал – виж, в неговото село растели всякакви билки и всичко лекували, че всеки по-стар човек знаел как да излекува всякаква болест, че майка му можела да бае и изваждала болестта с баене. Тодор го попита може ли да бае и на животно за антракс и Перси отговори категорично, че за нея това въобще не било проблем и че ако си отиде, може да я доведе и ще вдигне кравата за три минути, ама как да си отиде, като не знае сега дали майка му още живее там, последния път преди петдесетина години си била още в неговото село, но сега може да се е преселила. Петко Сабята отново поясни, че най-вероятно ще е да се е преселила на оня свят, но Перси възрази, после отпи от чашката и се разплака.
Тогава по пътя мина Йова, погледна ги, поздрави ги и някак смутено заситни по улицата, а Перси спря да плаче и загледа след нея. Тодор Началника го сръга – къде зяпа – само Йова му липсва на Перси, всичкото другото му е наред! После стана дума за нея и Петко обясни, че са седели на един чин, че Йова така и така не могла да се научи да се подписва, макар много бой да е изяла за това. Перси възрази – подписва се жената, даже прави заявките за фураж в стопанството. Петко си спомни как някога на вечеринките само Дичо лудия я канел на танц, ама тя сега и за Дичо лудия ще пита, ама Дичо умря и така с един удар са се свършили всичките й кандидати в този свят. Тук Перси не възрази, но се загледа отново към улицата, дето изчезна Йова, въздъхна и каза, че само да повярвала, че е персиец, и… Но какво „и” не доизказа, ами изпи една чашка на екс и пак се разплака. Петко Сабята го шамароса и Перси млъкна, а Петко каза, че щом е персиец, защо не изпее една персийска песен. Перси млъкна, отвори очи, загледа към небето и изведнъж запя бавно и провлечено, бавно и мъчително запя Перси, защото изравяше тази песен някъде от дъното на закърнялата си памет, но хвана нишката и я дърпаше от това дъно бавно и провлечено, и като че ли тази нишка щеше всеки миг да се скъса и песента да се сгромоляса отново на дъното, да се свие там и вече никога да не може да се покаже на белия свят. Песента беше провлечена и тъжна, но след малко, когато Перси малко по-уверено задърпа нишката, Петко Сабята започна да се смее, ама се смееше здравеняшки, даже се хвана за корема и Перси млъкна и го загледа учудено. Петко възрази, че това е турска песен и Перси не заплака, ами стана и отвъртя на Петко един шамар с хилавата си ръка, но шамарът прозвънна и като че отекна към небето, а Перси седна на стола си и задиша тежко.
Тодор Началника изтръпна. Да удариш Петко Сабята, значи да си подсигуриш студени компреси за една седмица, защото Петко се славеше като голям побойник, че затова и носеше този прякор, защото можеше да удари като със сабя – върви ставай после, а в касаплъка именно затова беше майстор, защото нанасяше един-единствен удар и животното не се мъчеше, ами приклякаше пред Петко, като че му се покланяше.
Но този път Петко не мръдна. Вторачи се в Перси, наля си ракия, отпи, а Перси отново запя. Петко се заслуша, послуша малко и като вдигна чашата, закова:
– Персиец си!
И отекна песента над двора, предпазливо излезе на улицата и стигна там, където не й беше мястото, защото след малко на оградата цъфна Некол.
– Пеете ли си, пеете ли си? – гяволито попита той.
Никой не му отговори, та Некол се повъртя, пристъпи няколко пъти на едно място и се обърна да си тръгва, но не беше дошъл, клюкаринът му с клюкарин, само да слуша песен, ами се обърна и попита Тодор да не би кравата му нещо да е болна, защото не го видял да я прибира от чардата. Тогава Тодор се изправи, изгледа го свирепо и запя – таа таа ти таа, тит, таа ти тит, тит… и така нататък – пееше Тодор, а Некол го изгледа учудено, поизплаши се и понечи да каже нещо, но разбра, че няма да може да надвика тази песен и си тръгна към къщи и оттам още чуваше Тодоровата песен, но не беше песен това, а Тодор Началника го псуваше с морзовата азбука и го псуваше яростно и с най-мръсните псувни и му олекваше на душата, защото изливаше всичката си злоба към Некол хем задето се бърка в неговите работи, хем защото и седемте му крави сега си преживят кротко, а неговото добиче бере душа и се мъчи. Никой не разбираше тази песен – кой е работил на телеграф тридесет и пет години, но Тодор си казваше каквото му беше на душата и му олекваше.
Обаче не олекна на кравата, защото когато си отидоха Перси и Петко Сабята, Тодор Началника видя как животното поемаше на глътки животеца си – пък то един живот, ай сиктир, живот ли е това, говеждият, но си го пастри това говедо, скъп му е, значи, повече от парите на Некол му е скъп, но откъде повече. Как откъде, всъщност… Като са седем кравите, има откъде. И защо ги е докарал точно до седем този шашкънин, това не ще да е случайно и какво ли ще да е това седем?
Един господ знае какво е това седем, ама как да го попита този господ. И погледна Тодор Началника към небето и изведнъж онемя, защото небето беше зелено, а земята синя и в това зелено небе имаше нещо необикновено и Тодор усети, че господ го гледа извисоко някъде, ама го гледа кротко, нито му се смее, нито го кори, та човекът извика господа по име, а оня взе, че му се обади и прокънтя Златната река, селото, в което Тодор беше тридесет и пет години началник на пощата, та и това село онемя и се заслуша, защото не е майтап работа това, някой да говори с господ.
– Господи – изрева Тодор и чу гласа си да отеква в зеленото небе и да отива, където трябва. – Мога ли да ти отпера един въпрос, господи? И да искаш да ме слушаш, и да не искаш, ще ти го отпера този въпрос, защото ти мене никога не си ме слушал, а ако ме беше слушал, и аз щях да те науча на някои работи. Ако един път ме беше послушал, щях да ти кажа да не прекъсваш жиците, когато бях млад началник на пощата, защото голям ми беше зорът с тези жици тогава и защо точно моите жици прекъсна с онази гръмотевица, господе такъв, ай сиктир, нямаше ли други села за тази работа? И защо бе, господе такъв, на мене ми изпрати този антракс, на едничката ми крава, когато Некол е на един дирек място от мене и има седем? Не можа ли на мене да пратиш една гъба мухоморка, ами кравата ще ми мориш? Къде ли пък на мене гъба мухоморка ще изпратиш, като аз гъбите ги познавам, както ти ги познаваш… Ако ме слагаш на изпитание, кажи ми, знак ми подай, че искаш да ме правиш светец, та да ти кажа, че от мене светец не става. Какъв светец от мене, като пия и прелюбодействам и лъжа наляво и надясно. Щом ти трябва светец, ето го Некол, на един дирек място е от мене!
Небето се разцепи на две и падна звезда, описа гореща дъга и отиде по посока на стопанството. Чу го, значи, господ, щом му даде знак и гласът на Тодор Началника пресекна, отекна някакво далечно ехо и кучетата се разлаяха и Тодор си тръгна с доволството, че откровено е поговорил с господа и сега спокойно може да спи.

На сутринта добичето беше се вдигнало на колене. Гледай ти чудо, помогнал е значи снощният разговор, друго си е, като си кажеш нещата откровено, може и да оживее това животинче, защо да не оздравее, какво е прегрешило през живота си, че да не оживее. Тодор прибяга, донесе вода в кофата, добичето посегна, опита се да пийне и човекът се зарадва, даже го погали по главата. А то го погледна, наистина право в очите го погледна и Тодор усети, че му е много тежко на животното, че има сълзи в очите му и кой знае защо му заприлича на Перси, ама Перси плаче за майка си, пък животното за живота си и Тодор му повярва, както вярва и на Перси, че е чист персиец.
Кой не вярва? Некол ли не вярва? Баш Некол е наясно с това положение, защото надникна през оградата и попита дали ще изкарва кравата. Сега вече да го псува нямаше смисъл, затова, като помисли малко и прецени, че съседът не е могъл да надникне в обора, обясни, че Некол се е успал, той кога-кога си е закарал добичето. И точно в това време това добиче измуча – наистина тихичко и болезнено, но достатъчно, за да стигне до острите уши на Некол. Тодор се изненада, ядоса се на кравата, а Некол го загледа дяволито, подхвърли приятелски, че ако е болно животното, да викат доктора, Тодор ядосано го прекъсна, тръгна по двора и като загледа по баирите, започна да мучи, нека види, клюкаринът му с клюкарин, че той си мучи така, кеф му е, мучи си.
После тръгна напосоки из селото. Ей така, вървеше и му се струваше, че трябва нещо да направи, да тича ли, да лази ли, но да му олекне някак си на душата, защото за два дни й се събра много на тази душа. Рано беше, тихо беше из селото, защото хората бяха на работа, кръчмата беше още затворена, но не му се и пиеше, та като се пошляя така, надзърна в бръснарницата и реши да се обръсне. Иначе се бръснеше сам, при бръснаря идваше за подстригване, но в бръснарницата винаги имаше хора, които обсъждаха световните проблеми или прехвърляха селските клюки. Сега като че ли нарочно говореха за добитъка и по-точно за новия говедар. Добър бил, добичетата се връщали и нахранени, и напоени, и това жегна дълбоко Тодор в крехкото сърце, кой знае защо реши, че точно новият говедар е виновен за този антракс, и като послуша малко, възрази, че той, например, не е доволен, че предишният бил много по-свестен и ако не го били хващали няколко пъти, че пасе добитъка в стопанските ливади, и сега щяха да си го наемат. Внимателно изслушаха мнението му, не казаха кой знае какво, но това внимание той го изтълкува като съжаление и се развика. Развика се и наруга новия говедар, обвини селяните в бръснарницата, че от техните приказки и хвалби от година на година говедарите искат все повече и повече, че ще дойде време, когато ще си делят пенсиите с тях и всеки ще тръгне сам да си пасе добичето, та къде ли ще й излезе краят на такава работа. После го осени някаква мисъл и като вдигна ръка, заяви, че ето, от днес той ще скъса договора с говедаря и ще си пасе кравата сам. И защо да не я пасе сам, като е свободен човек, пенсията му тече, какво му пречи да се разхожда по баирите, това даже е полезно за човек на неговите години.
Че е полезно, полезно е, съгласиха се другите, но какъв е смисълът да пасе едно добиче, по-добре да поеме цялата чарда, ама такива на Тодор не минават – за говедар ли ще го вземат, та се ядоса, разпсува се, заяви, че само неговото си животно ще пасе, и тръгна да излезе, и като тръгна да излезе, млъкна със зяпнали уста, защото на вратата стоеше Некол и се подхилваше. Какво се хили този клюкарин и защо го гледа така дяволито… Тодор го блъсна и излезе, не се обърна, но почувства, че всички са застояли на вратата и гледат, че Некол им говори нещо тихичко и разбра, че комшията го е видял, че излиза, и е надникнал в обора. Това отне силите му, стори му се, че не върви като хората, ами прикляква, и едва успя да се отдалечи и чак когато се отдалечи, се обърна и извика: „Ще те дам под съд”, но дали чу някой, не се разбра.
Кравата умря привечер.
Тодор се разтича, намери Петко Сабята и Перси, направиха кратко съвещание в обора, да изяснят пред себе си какво ще предприемат по-нататък. Да я одерат не идеше, защото докторът трябваше да напише там съответния документ, че е умряла, че и Дакича трябва да дойде да види, че е умряла, ама като не са минали тези петнадесет дни, какъв келепир като я види Дакича, че е умряла. Петко Сабята предложи да пийнат, все нещо ще им хрумне и наистина им хрумна след първото шише и Петко доказа, че не напразно е бил касапин толкова години в това село. И преминаха към действие. С огромни усилия изнесоха кравата от обора и я напъхаха в зимника. Вярно, по-хладничко е тука, ама като се задава жега, какво ще се получи, не беше известно. Затова Петко си показа познанията и отидоха, та накосиха коприва и смъкнаха една грамада шума от ореха, повиха с копривата и шумата трупа па животното, увиха го от всички страни и отидоха да се отморят на тераската, а Петко гарантира, че за тринадесет дни няма да мръдне животното, че копривата и ореховата шума ще го консервират, а като минат тези тринадесет дни, ще го измъкнат и ще го върнат в обора. Тогава вече Дакича може да дойде, ще огледа, ще пише по документите си и ще отброи хиляда лева, с които Тодор направо ще си купи друга крава и всичко ще бъде наред.
То ще бъде наред, но никой нищо не трябва да знае и добре, че Тодор заяви в бръснарницата, че ще си пасе кравата сам. Та сутринта стана преди Некол и като взе една тояга, мина под прозореца му и се развика: „Стой, не в розите, добиче такова, не в розите, че глобите няма да ти плащам. Хем сам отивам да те паса, хем пък ще тъпчеш рози. Хайде, дий…” и разни подобни. Така мина през още спящото село, тръгна по пътеката към баира, не усети кога го прехвърли и стигна до пасищата покрай реката, но скоро тука докараха и друг добитък, та Тодор се премести по-нагоре. Напече слънцето, зажужаха пчели и мушици, разбуди се животът, зацвърчаха косове, а в храстите зачурулика кадънка, а откъм пасищата се чуваше топлото подрънкване на хлопатари – живот тече, тече и не изтича, като тази вечна река тече, като тази вечна трева пониква, като тази вечна песен на кадънката се лее и никой не може да го спре, триста антракси не могат да го спрат, само неговата крава лежи сега в зимника, увита в коприва и орехова шума, няма хлопки, няма тревица, няма водица, нищо няма, пустош е наоколо, и това слънце, дето пече, е пустош, един миг животец е имало и той се е свлякъл някъде дълбоко в бездънното небе и е страшно, че е бил победен този животец. Надигна се буца в Тодоровото гърло и той усети, че ще се задуши, но не беше на задушаване тази буца, на плач беше и когато човекът усети, че ще заридае с глас, запя. Запя първата песен, която му дойде наум, а тя беше стара песен, още от баба си я помнеше. Гръмна гласът му над земята и тя замлъкна, замлъкнаха пчелите, замлъкнаха кадънките, далече някъде потънаха хлопатарите и земята започна да излъчва някакво синкаво сияние, само жълтурчетата по поляната светеха, светеха като фенерчета, трябваше да свети нещо в този миг, защото Тодор видя как от храстите сред синкавото сияние излезе неговата крава, мина през жълтурчетата, без да стъпче нито едно, приближи до Тодор, лизна ръката му и той прегърна главата на животното, галеше го и пееше, целуваше го по влажната муцуна и пееше, и чу как животното му каза, че му е много мъчно за него, та Тодор се стресна, вгледа се в очите на добичето, дълбоки и влажни, препълнени с мъка, но и радост пробляскваше в тях, та човекът осъзна, че животното е вечно, че така кротко е присъствало в живота му, и се ощипа да повярва, че не сънува – наистина не сънуваше, отиде до реката, спря над едно вирче и надникна да се огледа, и видя дълбоко във вирчето едно босоного хлапе, което пееше същата песен, а над главата на хлапето се виждаше кравата, кротка и спокойна, обгърната от синкаво сияние. И тръгна това хлапе да пасе кравата и цял ден ходи с нея, хранеше я от ръка, говореше й и пееше.
Вечерта се скри, не пусна и Петко и Перси, направи се, че го няма и си легна олекнал и претръпнал и нямаше търпение за сън, искаше му се да се съмне по-скоро. И тръгна отново с тоягата към баирите и пасеше вечната крава, пасеше я и му беше топло и радостно, беше му леко и хубаво, като че щеше да полети, но не го плашеше вече това летене.
На третия ден видя край реката Йова и Перси. Йова переше ризата му и нещо хубаво си приказваха, но това чуждо хубаво прогони неговото и той се видя – опърпан, небръснат, с тояга в ръка, далече хлопатарите се надвикваха, надвикваха се и кадънките. Тодор понечи да отиде при двамата, но се размисли и се отказа – нека да си бъдат двамата. Йова му е повярвала, че е персиец, ще прибере човека при себе си, хем тя няма да е сама, хем той най-сетне ще има дом. Погледа ги, легна на тревата и му стана тъжно – какъв приятел е Перси, тръгнал да се жени точно когато Тодор е в такова положение… Поразсърди се за малко, но му мина и се замисли за добичето в зимника. Не беше надничал там, не му се и искаше да наднича, но довечера трябва да види като как вървят нещата – ще издържи ли девет дена, или няма.
Вечерта отиде в кръчмата, правеше се на весел и черпеше, разказваше, че сам си пасе кравата, че колко хубаво я пасе… Тогава му подхвърлиха, че се говори – пасе добичето в стопанските ливади. Тодор в първия миг се ядоса, после осъзна положението и се зарадва.
– Нека да кажат кои са ме видели. Нека да кажат, че са ме видели, да кажат на кмета, да кажат и на Дакича, че са ме видели да паса кравата си в стопанските ливади. Ще ги почерпя!
И той наистина почерпи и надълго и нашироко заразказва колко било хубаво да си лежи по цял ден под сянката, а добичето си пасе и си кротува.
Много говори Тодор за това, много ракия изпи, напи се, пропя, пееше и говореше за пасищата, за кадънките и за пчелите, за реката и кравата, но скри хлапето, което излизаше от вира, защото той познаваше това хлапе, което по-късно щеше да стане началник на пощата в Златната река. Така и не видя, че е останал сам на масата, а срещу него седи ветеринарният и го гледа с добри очи, но и укор имаше в тези очи и когато останаха само двамата на масата, а кръчмарят подканваше, че вече е време да затваря, ветеринарният съвсем кротко му каза да закопае животното в двуметров трап, защото вече миришело и ще разнесе заразата, та после може и под съд да го дадат.
Тодор стана, тръгна си едва-едва и по пътя изтрезня, разбра всичко и като се прибра, взе кирка и лопата и започна да копае. Цяла нощ копа и на сутринта трапът беше готов, ще извика Перси и Петко да му помогнат да изкара животното от зимника, ще го зарови. Ветеринарният може и да се съгласи да подпише документ с по-късна дата, вижда му се добър човек. Изгря слънцето, плисна светлината си и през главата на Тодор мина, че е време да вземе тоягата и да отиде до реката да пасе синята крава, да извика хлапето от вира и цял ден да пеят по ливадите, но беше дълбоко в трапа и си даде сметка, че това хлапе никога вече няма да се покаже от този вир и че песента е отдавна забравена, та се облегна на дръжката на лопатата и безкрайната мъка напълни очите му, задуши го, та едва успя да каже сбогом на босоногото хлапе и зарида.
Когато вдигна глава, видя Некол на оградата, Некол със седемте си крави, всичките здрави и ухилени, видя още хора до оградата, глава до глава, надничаха любопитно и нещо си шепнеха, шепнеха си нещо и кимаха с глави.
– Тодоре! – повика го Некол. – Тодоре, май ти умря кравата…
И другите запитаха – Тодоре, да не ти е умряла кравата? Най-напред тихо питаха, после започнаха да викат. Виковете им се напъхаха в ушите на Тодор, та той най-напред ги запуши, после хвърли лопатата навън, метна кирката напосоки и изрева:
– Жива е! Жива ми е кравата! Аз съм мъртъв! Чувате ли? Жива е кравата! Аз съм мъртъв!
Захапа дланта си и легна на дъното на трапа.