Георги Георгиев

Писателят от Ловеч Димо Сяров запомних от детските си години, когато вуйчо донесе неговата книга „Очите на България”. Това бяха военни разкази. Развълнуваха ме тези къси творби на белетриста, който познава своите герои от окопите на Първата световна война. Бил е боен офицер, водил е своите войници в атака, в поход и продължителна позиционна отбрана.

През един зимен ден на 1943 г. аз съпреживях изпитанията на най-стария боец от ротата „Дядо Пенчо”, който е бил на 45 години. Това е селянин от троянското село Терзийско. Там, край Дойран, когато го изпращат наблюдател, той открил с острото си око, че „санитарите”, стъкмени като немски червенокръстци (с немците сме съюзници), всъщност са английски шпиони. Те не събират убити на бойното поле, а носят здрави английски войници, готови за атака. Доложил Пенчо на ротния командир. А когато се вдигнали на контраатака, той летял първи напред и увличал веригата. Паднал от вражи куршум и завинаги оставил костите си далеч от родното Терзийско. Той е един от тези, които създадоха славната Дойранска епопея в края на трагичната Първа световна война.

Потърсих писателя Димо Сяров през шейсетте години на миналия век, когато събирах материали за военните свързочници за книгата ми „По стъпките им алени”. Той, офицерът от дивизията на генерал Владимир Вазов, добре знаеше как Гео Милев е работил в подслушвателната свързочна станция в подземната галерия в „Студената скала”. Тогава трийсетгодишният офицер Димо Сяров се отбивал при свързочниците, когато затихвал боят. Той помнеше зловещата дата 29 април 1917 г. Отново са подложени на ураганен противников огън. Шрапнел ранява тежко бъдещия бележит поет, който цял живот до своя трагичен край, когато е удушен от фашистите, остава с едно око. Самият Сяров цял живот носи глухотата си, получена на фронта.

В интерес на професията си аз исках да науча повече за командира на 34-и Троянски полк полковник Маринов, за генерал Владимир Вазов, за други герои от полковете и дивизията. Докоснех ли се до личността на Димо Сяров, който е завършил стопански науки и защитил докторат в Цюрих, той бе пестелив, скромен и бързаше да говори за другите, за бойните другари. А знаех, че някога пиесата му „Камбаните на свети Климент” е играна в Народния театър, поставена е била на почти всички провинциални сцени. Романите на писателя „Песента на Пана”, „Вълшебното царство”, романизираните биографии на световния шампион Никола Петров, както и „Трапецът на смъртта” за краля на цирковото изкуство Лазар Добрич бях чел с увлечение. Той обаче отклоняваше въпроса ми и казваше: „Я да ти разкажа какви студенти бяхме с Христо Ясенов в Свищов.”

Той казваше студенти, а всъщност са били съученици в Търговското училище (гимназия). Живеели на квартира в съседни къщи. Събирали се вечер, дискутирали, Христо се палел и захласвал в литературни спорове. Бил унесен от поезията и хич не го интересували специалните предмети. Денонощно пишел, зачерквал и пак пишел. Така и не продължава учението, а отива в София и запленен от поетичната Муза, създава своите ярки творби, стига до своя трагичен край; става жертва на терора през 1925 г.

Бях чел отзиви за Димо Сяров от Димитър Талев, Петър Динеков, Цветан Минков и исках да говорим за това, но той замълчаваше. Дори когато го питах за баща му, който е бил кмет на Ловеч след Освобождението, той ми казваше: „Я ми кажи знаеш ли как фабриканти пасат овце?” За да не се изложа, че съм невежа, аз започвах да предполагам нещо от ранния капитализъм в Англия, когато се ражда изразът „овцете изядоха хората”, но той ме спираше и заговорваше за началото на Балканската война 1912 г.

Мобилизация. Реквизират всичко: животни, каруци, коли, храни. Многохилядната армия трябва да се храни, облича и въоръжава. Историята, която ми разказва, е анекдотична на фона на подема сред хората, които са уплашени, но и горди, че ще освобождават братята си извън пределите на наложените граници.

В местността Падалото край Габрово спешно е струпана огромна кошара, където затварят реквизираните овце. Стопаните докарват овцете мълчаливо и ги оставят някак удовлетворени от стореното. Нали са за войниците. Те са техни братя и синове, роднини. Те отиват на бойното поле. Вземат подадената им бележка от данъчния чиновник и без да я погледнат, я пъхват в джоба. Служителят написва с черна боя буквата Р върху гърба на овцата и я тласка зад оградата. Събрани са няколко хиляди добичета. Те са неспокойни, отлъчени от стадата, а и огладняват. Блеят оглушително и неспирно.

Какво да се прави? Стреснат, данъчният чиновник, който е „началник” на огромното стадо, тича при полковника - началник на тиловите служби. Търси помощ, търси изход. Полковникът се замисля: утре животните ще бъдат по-гладни и по-жадни. Пише заповед до кмета на Габрово да изпрати спешно 20 души „неслуживши”. Данъчният бърза за кметството, но кепенците са затворени. Намира къщата на кмета и подава листа. Там пише: „Господин кмете, до 9 часа утре мобилизирайте и изпратете 20 неслуживши в пункта на Падалото!” За какво им са тези хора, почесва се по главата кметът и си отговаря сам, че вероятно трябва да им оправят счетоводните книжа. Извиква разсилния и го изпраща със списък все на важни немобилизирани мъже, фабриканти.

На другия ден те са пред полковника в уречения час. Той е зает до гуша и без да ги удостои дори и с поглед, нарежда да се заведат до кошарата. В овчарника Падалото е ужасна гледка, хиляди овце блеят гладни и жадни. Данъчният поглежда пристигналите и изблещил очи - пред него стояли мъже, наконтени като за сватба. Нали са габровци, те мислели, че по дрехите ще ги подберат за по-лека работа. Събрал сили, опомнил се, че няма изход, данъчният казал строго: „Господа, заповядано е вие да вземете по една гега и да пасете овцете, докато дойде ред да бъдат заклани. Сега ще ги пуснем и вие ще ги поемете.”

Настанала суматоха. Възмущението изразил най-видният фабрикант:
- Ние мислехме, че идваме да ви оправим сметките, а то какво излиза, овчари. Никога!
- А чували ли сте за военен съд, господа. Сега е военно положение.
- Не се заблуждавайте, сметките ни са ажур, за това сме учили и няма да се излагаме.
Завалял дъжд. Вдигнали чадърите фабрикантите и се поукротили. Сговаряли се. Търсели спасение. От кого?
- Не се бавете, тръгвайте - наредил данъчният.

Някои тръгнали, други още роптаели. „Как без да ни питат, ни докараха дотука, ще се оплачем където трябва.” Ядосан, временният началник на овцете грубо изругал: „А тези, които отидоха на фронта, изоставили имот, семейства и малки деца, кой ги пита? Те вървят покорно и чинно с раниците към бойното поле, господа. Аз не съм габровец и вие за мене сте непознати, подчинявайте се, иначе…”

Всички вече пъдели овцете с някакви случайно откършени пръчки и те огладнели, хукнали навън. Пръснали се по хълмистите пасища и скоро изчезнали из шубраците.
Вечерта изненадата била голяма. Овцете потънали вдън земя. Овчарите изчезнали също. Кошарата стояла пуста.

Данъчният изтичал отново изплашен при полковника и объркано докладвал, че овцете и пастирите са изчезнали.
Преуморен от грижи, полковникът мрачно гледал някъде и строго разпорежда:
- Вземаш списъка и тичаш по къщите на господата. Те навярно си сушат гащите при жените. Знаеш какво да им кажеш.

Данъчният намира бързо къде са овчарите му, къщите са все лични. И наистина те се сушат, а жените им лъжат, че ги няма. Той обаче, без да пита, натиска врата и влиза. Още в първата къща изкрещява:
- Къде са овцете, господине, те са държавна стока и ще отговаряте пред военен съд.
Господинът мълчи и гледа изплашен.

Втората къща го посреща по-нормално. Завърналият се „овчар” казва:
- Тръгнахме след овцете по поляните. Но това са животни набързо събрани от десетки билюци, непознати, чужди и се разбягаха. Изчезнаха. Ние се мъчехме да ги съберем, но това беше невъзможно. И тъй като се намокрихме, дойдохме да се преоблечем. Можете да ни правите каквото поискате.

След логичните обяснения данъчният се връща при полковника. Трябва да се търси изход. Овцете ги няма. Решават да съберат фабрикантите при един от тях и да търсят път за събиране на овцете отново.

На срещата всички са угрижени и подсмърчат настинали. Удрят го на жалби пред полковника, търсят оправдание, вайкат се, обещават да изпратят свои хора, които ще намерят животните, нали са белязани. Ако не ги открият, ще купят и доставят на войската други.

Полковникът не е ядосан, изслушва ги и нещо си мисли, сравнява тези пред него и онези, които безропотно тръгнаха с раниците на юг. Угрижени, потиснати от разделите с жени и деца, но тръгнаха без много думи, а със скрито достойнство.

- Приключваме вашия овчарлък, господа! Селяните свършиха вече това, което вие предлагате. От съседни колиби водят овцете, които носят дамгата Р. Те доста се учудили, като видели как вие с бомбета сте тръгнали подир овцете. Те не само ще ги съберат до една, но някои от възрастните и децата предлагат да ги пасат, докато касапите ги изколят. Аз направих грешка, че вчера не ви погледнах, когато дойдохте, толкова бях зает.

Чак сега се сетих, че Димо Сяров ми възпроизвежда своя разказ „Гражданска мобилизация” и го запитах дали сюжетът и героите в него са автентични. „Само имената съм сменил, всичко е истинско, едно към едно”, усмихнат ми отговори писателят.

Тази история ме лиши от други неща, които исках да науча, но на него му беше приятно да възстановява този далечен спомен. И този разказ показва колко честни и отговорни са били българските селяни през онези тежки за Отечеството ни години.

Не само творбите на Димо Сяров, наситени с патриотични мотиви, но и срещите ми с този европейски ерудит ще останат незабравими. Личност!