В ГРАДИНАТА
В ГРАДИНАТА
В покоя тих на лятната градина
виждам: мама е нагазила в лехите.
Със себе си, а може би с цветята разговаря -
до мен достигат тихите й думи.
Толкова е свежо тук и тъй прозрачно.
И докато аз във мислите си съм унесен,
тръгва тя и се изгубва в сенките.
Помежду нас застават все повече
зелени пролети, есени от труд преуморени,
дълги и самотни зими…
И се стопява тя между фиданките.
И не достига
последният ми вик до нея:
- Прощавай, мамо,
аз тука трябва да остана.
1974
***
Господи, нима така ще премина живота?
Ще се връщам от работа капнал -
подгонен от днеска,
с надежда за утре.
Ще залъгвам своята болка
със сухи корички - за раната лек,
от който тя няма пак да зарасне.
Ще клокочи във гърлото песен,
за която все думи не стигат.
И лудост.
Ще се мята в просъница птица
зад решетката на гърдите
и ръката, за ласка създадена,
ще се свива във джоба.
Бялото облаче,
дето от детството бърза пред мене,
все така е далече, далече;
синьото, дето отдавна ми мами очите,
все така е високо, високо…
1984
МУЗЕЙ НА ВРЕМЕТО. ВИЕНА
Този град с претенции за вечност
си има и музей на времето. Какво пък -
любопитно е да видим. Смайва
въображението на ония,
които са създавали часовници -
играчки, накити, дори картини.
Отвсякъде тиктакане,
като че някой те преследва с бързи стъпки.
Защо е била тази страст да си играеш с времето?
Дали не просиш милост?
Отсрочка на присъдата?
Връвчиците на тежките топузи,
които теглят времето надолу,
май най-добре окръглят
една натрапчива метафора:
играе си с въжето осъденият на бесило,
опитомява го навярно. А може би
се примирява със съдбата?
1998
МИГ
Един след друг припламват тъмните прозорци
и от комините над стария квартал
струи спокойствие и мир.
Продавачката на ъгъла затваря магазина си.
Остава само нощната аптека да протяга
спасителната своя светлина.
Както винаги във този миг по тротоара
минава куцащият мъж -
в едната си ръка с бастун
и с хляб във другата. Още:
дъщеря ми се завръща от училище;
някъде, кой знай защо сега, звъни будилник;
свири радио, в кухните потракват съдове.
Тъй както съм облегнат на прозореца
и гледам как денят отлита
сред уханието на смълчаните дървета,
сред толкова обикновени
и сякаш незначителни неща…
внезапно виждам -
от свечереното небе към мен се спуска
един отдавна преживян във детството ми миг.
1983
НАТЮРМОРТ
Къде отлитаха до днес душите ни, не зная,
но вече няма нищо на небето.
Като безплоден чернозем
високо над главите ни нощта се рони
и в пресъхналата памет няма
следа от ласка, от любов или спасение.
Там, дето бе роса, безсънен глас на славей,
зачатие и цвят -прелива дъх на прегорял живот,
а хоризонтът се е проснал със гръбнак прекършен.
Щом вдигнем поглед към безкрая,
пустотата ни изпепелява.
1991
***
Отвсякъде си тръгва този век,
но от това селце не може,
защото май не е и идвал,
тъй както и предишните.
То просто съществува
както се случило. И планината
си го пази от натрапници.
Каквото има да се каже тука,
по тъмно още ще го изкрещи петелът,
коза ще го изблее по скалите
и чак среднощ в дола
ще се обади чухалчето:
Чух! Какво пък толкова?
Игнатица, 1998
