Александър Карпаров

Един такъв никакъв е животът в това проклето селище Норенте, където всичко е на „Хинаро и син” - господари на кланиците. Ако се спрете пред двете аптеки, едната на единия, а другата на другия край на главната улица, пак ще прочетете „Хинаро и син”.

За работниците и техните семейства наблизо до кланиците бяха построени дъсчени бараки. Петте луксозни бара, онова нещо като болница и всичко, всичко там е собственост все на сеньор Хинаро. И децата на работниците дори са негови, защото са заложени срещу дълговете на бащите си, просто продадени отсега и като бъдещи негови работници.

Палмите около десетте здания на самите кланици сякаш бяха израснали, за да не личи жестокостта на това място, където всъщност беше най-съвършено индустриализирана смъртта. Въздухът в кланиците е гъст, изпълнен с миризма на кръв, мучене и тропот на копита на овце, крави, бикове.

Бързо избиване на животните с електрически ток, бързо одиране на кожата и всичко по-нататък ставаше така, че при най-малко разходи да се получи най-голяма печалба за сеньор Хинаро. А това, дето беше прибавено към фирмата „и син”, никой не знаеше какво означва, защото никой не беше видял такъв син. И ако го имаше, кой ли го знае къде из Буенос Солес се шляе, без да подозира дори откъде идват парите.

Колачите и работниците от консервните работилници вечер си прочистваха отровените гърла в кръчмата „Албатрос”.

През последните месеци се появиха на няколко места в селището Норенте фирми и надписи „Родригец”. Оказа се, че този Родригец е също такъв негодяй и хитрец като Хинаро - бивш собственик на публичен дом в Рио Гроса.

Беше женен за сестрата на Хинаро, една хрома, нещастна жена, крайно набожна, която през празниците обикаляше бараките на работническите семейства да раздава бонбони на децата.

Аз и няколко други учим работниците от кланиците, обясняваме им как е и как трябва да бъде, но викнаха ни в полицията, предупредиха ни да мируваме и да си гледаме работата, ако искаме да ядем тук от парите на Хинаро. Ние продължихме, но вече по-предпазливо - разясняваме, учим, пробуждаме, организираме стачки.

Един ден изловиха половината от нас и ни набутаха в затвори, които пак бяха на „Хинаро и син”, само че нямаше такъв надпис на вратите им, през които те вкарват, без да знаеш кога ще излезеш и дали щ излезеш.

Стачка при сеньор Хинаро означава хиляди крави и овце пристигнали и край кланицата наства истинско живо море от глави с рога, гърбове, неспокойно тревожно мучене. Реката от стада приижда, без да се оттича през широкия изход на кланиците. А приливът от нови животни не престава.

Стачните постове със сопи и мачета в ръка държат здраво.

Една стачка за увеличаване на надниците с няколко пезоса и за намаление на работния ден пропадна. Явиха се стачкоизменници. Техен организатор беше Санчос, дресьор на бикове, водачи на стадата при „Хинаро и син”, а и Хинаро набързо докара от Сан Доверо пълни влакове и камиони с работници от другите си предприятия.

За последната стачка ние се подготвихме по-отдалече. Изловихме през нощта стачкоизменниците, вързахме ги заедно със Санчос и ги откарахме тихо, безшумно в една запустяла хациенда далеч от пампасите. Стачката мина добре, в наша полза.

Вярно, не всичко даде Хинаро, но все нещо получиха работниците, а най-важното, че се научиха на организирана борба, на организиран живот.

Работниците от кланиците „Хинаро и син” бяха пъстра сбирщина от несретници, довеяни тук от разни континенти. Опитали, сменили различни професии, никъде не се застояли за дълго и сега спрели при този могъщ сеньор Хинаро, защото при него винаги можеше да се изработи по няколко пезоса за хляб и огненица в „Албатрос”.

Никой не можеше да каже колко крави и овце бяха минали през кланицата „Хинаро и син”. През гърлото на онзи тунел, който гълташе денонощно хиляди животни.

Докарваха стадата от пампасите в обширен, ограден двор, където санитарният преглед отделяше болнавите и недъгавите, а след това се отваря вратата на един тунел към кланиците.

Животните ги повежда Фероче, бик-примамка, обучен от Санчос. Фероче тръгне напред и те най-доверчиво тръгват след него. Но стигнеше ли Фероче, този измамник, до началото на тунела, една странична врата веднага се отваря, той бързо се мушва през нея, изскача навън и вратата веднага се затваря, а живият поток напредва в тунела.

Увлечени от избягалия Фероче, задните крави напират след навлезлите в тунела и почва такъв ропот и мучене, сякаш животните предусещат, че са се разделили завинаги с пампасите.

В тунела, в този улей, все повече се засилва мученето, превръща се в отчаян общ рев.

Животинският поток преминава през кланиците, за да се превърне в късове месо, което се плъзга автоматично към огромните хладилници, колбасарници, консервни работилници. А там е тихо, няма тропот на копита, няма мучене. Само късчета месо в малки металически кутийки, облепени с етикети на фирмата „Хинаро и син”. От радостното безгрижно тичане на стадата из пампасите нищо друго не е останало.

Така минават всеки ден стада от крави и овце, докарвани от пампасите - златният улей на фирмата „Хинаро и син”. В банка „Национале” сметката на фирмата расте, а нещастните говедари и овчари, колачи, работници от консервите остават с празни ръце, защото няколкото пезоса, които им подхвърля „Хинаро и син”, тези пребити от умора хора изпиват и пилеят в публичните домове тук в градчето, които са собственост на „Хинаро и син”.

Не си спомням дали бях чел или някой ми е разказвал за тези кланици и за биковете-примамки, но друго е сам да видиш. Цели две години работих в кланицата на „Хинаро и син” и сам видях, а и от Санчос разбрах какво и как се случи с Фероче…

Последния път, когато Фероче повел стадото до началото на тунела, страничната врата не се отворила за него и той останал вътре като в капан заедно с другите животни, които бил подмамил за заколение.

А напорът на задните животни вече го изтласквал напред към кланиците. Фероче започнал да мучи диво. Санчос, който очаквал Фероче да искочи навън през страничната врата, разбрал какво е станало. Той знаел и какво ще се случи с Фероче - примамката на стадото: щом не е успял да излезе, ще мине по реда с всички останали.

Вечерта Санчос, този отчаян първичен човек, пийнал си вече, разказваше в „Албатрос”:

- Значи, Фероче е знаел накъде води говедата, знаел е какво ги чака след този тунел. Това разбрах от дивия му рев в края на тунела, когато другите отзад го тласкаха към скотобойната. Дотогава аз си мислех, че той само ги повежда, но не знае накъде точно. Но сега…
- А имаше всичко. Храна, обор - за него най-добрите. И как само бързо схващаше, като го обучавах! Колко много го обикнах! Привикнах го да повежда стадата на водопой чак до устието на река Ланчето. Кравите кротко го следваха. Как ги поглеждаше, какво им обещаваше, как ги уговаряше, не знам, но Феличе имаше особена мъжка сила. Властно ги подчиняваше този горделивец, този магьосник. Да беше минал напред безшумно, щеше да ми бъде по-леко. Но този негов ужас от смъртта, това диво, отчаяно мучене… Не може да не е знаел, когато вървеше пред животните, накъде ги води. Затова така се бореше за живота си…

Когато седнеш и сега вечер пред маса в „Албатрос”, тази мръсна крайбрежна кръчма, Санчос ще придърпа стола си до теб и почва да разказва за Фероче:

- Да беше загинал в корида, намушкан на сто места, да беше умрял от глад през сушата миналата година, когато измряха хиляди говеда в пампасите, нямаше да ми е жал, както когато чух отчаяно да мучи в тунела, толкова жалък пред смъртта. Казах си: „Щом си такъв подлец, пада ти се такъв край!” То наистина всичко завършва със смърт, но честно, а не като предател…

Така говореше объркано този груб човек, у когото се бяха преплели едновременно скръб, отчаяние, любов, омраза.
_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _

Наскоро след случая с Фероче Санчос напусна работата в кланиците на „Хинаро и син”.