„Престъпление и наказание”

Панко Анчев

1.

Историята на Русия от втората половина на ХІХ век е история на излизането на новия човек от „подземието” и афиширането му като основна движеща сила на формиращото се буржоазно общество. Този изпитва органична потребност да се прояви и да представи пред история основанията, поради които се е родил и скоро ще претендира да налага своята воля върху обществения живот. И ние вече го видяхме у А. С. Пушкин („Евгений Онегин”) и по-отчетливо у М. Ю. Лермонтов („Герой на нашето време”), когато още не беше пристъпил границата между архаиката и модерността. През 60-те години тази граница все повече изпъква и все повече бива преодолявана от новите социални типове, организиращи се все по-категорично в нов тип обществено устройство, подчинено на нови правила и закони. Тези правила и закони, които в значителната си част са все още нравствени и морални, не са достатъчно осъзнати и точно формулирани. Но сега именно те напират да се изразят във философия и идеология, в обикновени житейски принципи и битово поведение.

Средновековният човек осъзнава, че света „в зло лежи”. Човекът е грешен и затова животът му на земята трябва да премине в пост, молитви и покаяние, за да изкупи греховете си и заслужи „живот в бъдещия век”. Той постоянно се бори срещу съблазните на сатаната, като проси от Господа да му даде сили, за да не унива и не се поддава на дяволските изкушения. Несправедливостта е грях; греховни са плътските помисли и страсти. Грях е да не се подчиняваш на господаря; но греховно е и лошото отношение на господаря към роба. Властта е от Бога и съпротивата срещу нея е съпротива срещу устройството, което Бог е установил. Смирението е състояние, което спасяващият се човек желае да постигне, за да спаси душата си.

Средновековният свят е разслоен, но разслоението не се възприема от никого като зло и стремежът да се премине от нисше към висше съсловие е сравнително рядко срещан и е греховен, понеже е проявление на гордост и суета - ако, разбира се, не е по Божията воля и промисъл. Разколебаването на религиозното съзнание в зората на модерната епоха се проявява в промененото отношение към социалната система и реда, която е наложен от нея. Родената от модерната епоха идея за равенство и свобода поражда социалното недоволство и подтиква към несъгласие и съпротива срещу несправедливия ред. Щом съществува неравенство в него, значи не е добър и подлежи на отхвърляне. Но преди редът да бъде оспорен и отхвърлен, са се очертали новите съсловия, генериращи идеите за промяна. Те още не са систематизирани и проповядвани като идеология, но заразяват свободните граждани, възбуждат ги и придават на възбудата им все по-голям и отчетлив политически смисъл. Обособява се нов тип личност, недоволна от живота, дръзка в желанията си за самоизява и място в обществото. Нея не я удовлетворява собственото й съществуване и перспективите пред нея. Нужно й е и материално благополучие, и простор за духовна изява и власт. Стремежът към властта става важно и необходимо качество в новото време. Властта може да е различна - от тази, чрез която се управлява държавата, до тази, която дава право и възможност да се държат в подчинение душите и умовете на хората.

Новият тип личност произлиза както от социалните низини, така и от аристократичните среди. Аристократите обаче обикновено са разорени и западнали; те са аутсайдерите на своята класа, срутили се в социалното дъно и орисани да живеят там. Нека наречем тези низини, това социално дъно за руските условия „подземие”, както впрочем ги нарича и Ф. М. Достоевски. Подземието е утробата, в която се зачева и протича „предродилният” етап на руската модерна епоха.

Тук именно се променят характерът на социалната душа и насоките и целите в работата на руския ум. Човешкият живот придобива друг смисъл, стойност и значение. Понеже Бог е гласно или мълчаливо отречен, на Негово място е застанала сила, която трябва успешно да Го замени и заличи. Тя още не е намерена, но се кондензира все повече и макар да няма още име и да не е обяснена, завладява умовете и сърцата на интелигентните, „унижените и оскърбените”, несъгласните и мечтаещи да живеят по друг начин. Тези, които са обладани от нея, се изпълват с разрушителна енергия и от време на време тя избликва чрез тях и внася смут обществото. Смутовете са симптоматични и свидетелстват за съпротивата на до-модерността. Разрушава се цяла една система, но тя не са дава лесно, упорства и отстоява своето право на съществуване.

Процесът на обуржоазяване, чийто социален знак е „подземието”, протича мъчително и в сложни условия. Не е лесно да се промени изведнъж психологическата и рационалната установка на човека и обществото и да бъдат накарани да живеят и мислят по нов начин. Борбата протича и вътре в отделната личност, която е разкъсвана от противоречия и конфликти, защото самата тя е на кръстопът.

Ходът на времето обаче е неумолим. Установява се нова обществена реалност с нов човек в нея. Ф. М. Достоевски изобразява и изследва този процес в романа си „Престъпление и наказание” (1866).

2.

Модерната епоха замества вярата с идея, а религията - с идеология.

Колкото и да претендира на универсалност и всеобщност, колкото и да обхваща истината за същността на света; дори и тогава когато влиза като основа на голяма социално-политическа идеология, идеята не може да замени вярата - особено олицетворената с „Истината, Пътят и Животът”. Тя само осветлява, изразява и формулира някоя част от истината. Но именно защото не е цялата Истина, тя е по-достъпна и по-лесно разбираема. Модерната епоха е епоха на фрагментарността, а не на универсализма. Затова и човекът в нея не се нуждае от цялост и пълнота. Той отново се връща към своето езичество, като избира себе си, т. е. фрагмента и бита, а не Бога, т. е. пълнотата на Битието. Единственото, което сега за него е важно, е да намери лостове, чрез които да увеличи собствената си тежест пред другите, да покаже своята значимост и да се убеди, че наистина е господар на всичко и че от него зависят съдбите на света. В общи линии такова е съдържанието на почти всички идеи, които се раждат през модерната епоха и които определиха посоката на нейното развитие и мотивираха човешката личност да ги възприеме като повече истинни от вярата в Християнския Бог.

Руският ХІХ век е век на остри идейни борби, предхождащи революцията, която ще установи окончателно новата обществено-икономическа система и ще провъзгласи царството на буржоазния човек. За да се постигне целта, историята възлага на образованото съсловие да произвежда, пригажда и формулира идеи за общественото устройство и моралните норми, върху които то да се изгражда, а на „подземието” - да поддържа непрекъснато възбудено състояние, за да не се забавят темповете на това развитие.

В „Престъпление и наказание” виждаме един от времевите отрязъци на процеса - първата половина на 60-те години, когато се осъществява първият остър сблъсък на новите идеи за човека и обществото с традиционните установки на морала и световъзприемането. Всъщност, точно сега руският човек преживява голямата драма, каквато е драмата на „разделното време”, на граничните епохи и прехода от едно състояние в друго. Новите идеи се присаждат върху стар личностен и обществен „ствол”, който трудно ги възприема, боледува от тях, но в крайна сметка няма друг изход освен да ги „пусне” в себе си и те да станат част от един преобразен организъм. Той често изпада в кризи заради въздействието на различните външни токсини върху него, но и намира устойчивост, за да се лекува от тях и дори да ги изхвърля от себе си. Обществото е под напрежение, а отделните личности са силно раздвоени, изпадащи в необичайни състояние, извадени от равновесие и постъпващи нелогично и необяснимо дори за самите себе си и за новото съзнание, което уж са придобили. В такива времена човек напуска себе си, но трябва пак да се върне в себе си. Влизайки, той вече е друг и сам се изненадва от това, което намира в новата си социална душа. Тук е големият проблем на епохата, обществото и личността. Той няма адекватно и полезно решение, защото е проблем на историята, а не на бита и ежедневието. Макар да измъчва и бита, и ежедневието, и мига дори.

Бих означил това състояние на личността и обществото като разпад на целостта и пълнотата. Човек вече е изгубил вътрешната си хармония и не се чувства удобно и пълноценно. Той се измъчва от собственото си съществуване; животът му е неутешима драма и незаслужено нещастие, което той не възприема смирено като изпитание от Бога. Борбата за съществуване, която трябва сам без ничия помощ (още повече от Бога) да води, го принуждава да бъде или агресивен, или да се отчая напълно и понесе унизителното затъване до дъното на обществото, смазан от немотия и глад. Така вътре в „подземието” се оформят две крайности, които са еднакво симптоматични за надигащата се революционна вълна в Русия. Между тях битува „мълчаливото мнозинство”. Гледано отгоре, то е пасивно, незаинтересовано и неангажирано, но няма съмнение,  че в най-скоро време ще се превърне в движещата сила на предстоящите събития.

Това е светът в романа „Престъпление и наказание”.

Заглавието на този роман е по-интригуващо отколкото изглежда. Но за да разберем защо, трябва да го разглеждаме не като означаване на история с криминален характер, в която престъпникът действа, а правосъдието го разследва и наказва. Впрочем, такива уговорки правят почти всички изследователи на Ф. М. Достоевски, но то е, за да обърнат внимание на сложността на проблемите и героите, които писателят поставя и разрешава. Да, в заглавието е поставен главният проблем на романа. Проблемът обаче не е толкова в престъплението и наказанието, нито само в преживяванията и разсъжденията на Расколников или в нравственото му преображение, а в новото съдържание на двете категории от идейна, нравствена и юридическа гледна точка.

Смяната на епохите е смяна и на смисъла, който се влага в определени категории и понятия. 60-те години на руския ХІХ век придават или поне се опитват да придадат ново съдържание преди всичко на категорията „престъпление”. Значението й е свързано с разбирането за стойността на човешкия живот и на самия човек. От това произтича и цялата система от охранителни мерки, които защищават тяхната неприкосновеност, абсолютната им стойност и правото някой да се разпорежда със свободата, собствеността и живота - все едно дали своите или чуждите. Но ако човек вече не е „образ и подобие на Бога”, а продукт на природата и нейната еволюция, значи неговата стойност е принизена и той не е неприкосновен от посегателства върху себе си на други човеци. Значи се налага ново подреждане на системата „позволено - непозволено” и преформулиране правилата и законите, по които да функционира човешката общност.

Осмислянето на категорията „престъпление” изисква и събира в себе си цялата система от идеи, нравствени ценности, теории, морал и нравственост. Тя се превръща в идеологически проблем и всяко време го решава съобразно характера на господстващите в него идеи и морални принципи. И съобразно това как се разбира доброто и злото, техните носители и ценностите, които те пораждат. Според тази система от ценности убийството може да бъде окачествено като престъпление, но може и да не бъде признато като такова. Върху различието в подходите се изгражда нравственият конфликт в романа „Престъпление и наказание”. По-точното му название би трябвало да бъде „Убийство и наказание”, но авторът използва категориалното означение, за да постави чрез него възникналия в онова време обществено-политически и нравствен проблем, а и защото не само убийството е престъпление, очакващо наказание…

3.

Модерната епоха е епоха на осъзнаваното „Аз”. Кой съм аз, какъв съм, кому трябва да служа - тези въпроси изпълват съзнанието на модерната личност. Сега не само се формира личността, чийто знак е „Аз”, но и самият „Аз” се обособява и афишира по нов начин, какъвто средновековният човек не познава. Когато кажа „Аз”, вече се отделям от другите. То е повече и по-важно отколкото да заявя, че това е „мое”. Защото „мое” чрез „аз” става изобщо светът, мирозданието, на което не Бог, а човекът е всевластен господар.

Обуржоазеният човек се осъзнава като самостоятелна и свободна личност и изпитва потребност да изрази тази личност, да я афишира колкото се може по-отчетливо и настоятелно. Претенцията за абсолютна стойност и изключителност го води често до агресивност, която му разчиства мястото в обществото. Хората обаче никога не са еднакви. Едни са силни, амбициозни, непримирими; у тях е преобладава волята за власт. Други са слаби, тихи, незабележими и без желание да се показват и им е добре, когато други решават вместо тях и се грижат за съществуването им. Едни са честолюбиви, други - не. Всеки се афишира по различен начин. Родион Расколников е от първия тип. Драмата му е, че с такава воля и претенции за своето аз е принуден да бъде в „подземието” и не оказва влияние върху житейските дела. Първият му бунт е в теорията за „обикновените и необикновените хора”, описана в статията му в списанието, която Порфирий Петрович цитира пред него и Разумихин. „Обикновените са длъжни да живеят в послушание и нямат право да пристъпват закона, защото те, видите ли, са обикновени. А необикновените имат право да вършат всякакви престъпления и всякак да нарушават закона поради това именно, че са необикновени.” Но Расколников уточнява и уточнението му е твърде важно, тъй като прецизира профанираната до известна степен от Порфирий теза: „Аз чисто и просто намекнах, че „необикновеният” човек има право… тоест не официално право, а сам има право да разреши на своята съвест да прекрачи… при известни препятствия, и то само в случай, че осъществяването на неговата идея (понякога спасителна може би за цялото човечество) наложи това.” (подч. м. - П. А., цитат по българското издание на романа от 1982 г. в превод на Георги Константинов). Различията в двата цитата не са просто в нюансите и в думите, а в самата същност на тезата на Разколников. Според него не може да е престъпление „да разрешиш на своята съвест да наруши закона”, ако разбира се с това се осъществява „спасителна за цялото човечество идея”. Според него трябва да говорим не за „нарушаване на закона”, а за създаване на нов закон, по който „обикновените” да съществуват и действат. Това е закон не само писан, но и неписан, превърнат във всеобщо правило и принцип, даващ основание на нечия съвест и дори вменяващ й в дълг да определя съдбите на другите.

Когато модерният човек достигне до такава идея и я възприеме като своя вяра, той би трябвало да се почувства цялостен, вътрешно монолитен и освободен от всякакви съмнения и колебания. Тя трябва да го укрепи и възроди. Но както е с всички идеи в буржоазното общество, които претендират да са абсолютна истина, този, който ги прави свое убеждение, навлиза в тежка драма, раздвоява се и се разколебава, изгубвайки душевната си цялост. Тяхното поразяващо въздействие е още по-гибелно, когато биват възприети от умни, чувствителни и мислещи хора. Умният, чувствителен и мислещ човек, който е и нравствен по природа, е най-страшната жертва на буржоазното общество, понеже всичко у него преминава през ума и сърцето и оставя дълбоки следи. Неговите решения са съпроводени с мъчителни размишления, съпоставяния, съмнения; той постоянно търси аргументи, оправдания, извинения. И никога не ги намира.

Драмата на Расколников е, че е твърде умен, интелигентен, мислещ, но и нравствен и болезнено чувствителност. Такива хора обикновено са обладани от гордост и не се смиряват лесно. Егоцентризмът им ги противопоставя неразумно и дори фатално на околните. И понеже са атеисти (от там идва и силното его!), не са съгласни да правят компромиси, за да не предадат идеята и унизят самочувствието си. Въпреки съмненията и колебанията, праволинейността им е непреодолима.  

Разбира се, всичко е далеч по-сложно, когато социалният тип се въплъти в индивидуален човек. Тогава става още по-драматично и неутешимо.

Предисторията на решението на Расколников да убие лихварката е в идеята му за двата типа хора. Тази идея е достатъчно убедителна и реалистична, отговаряща малко или много на действителността и убежденията му. В нея обаче го няма самото решение. То ще произлезе от там, но преди това, а още повече след това, трябва получи множество аргументи в своя подкрепа, да се обгледа от различни страни, за да се изведат напред мотивите за неговата безспорна необходимост. На Расколников му трябват опори, за да бъде готов да се реши. А след това и за да изпълни решението си. И те все не са му достатъчни надеждни, за да го накарат да тръгне към дома на старицата, която според него и идеята му не заслужава да живее.

4.

Расколников не изпитва нужда някой да го окуражава, да му вдъхва смелост и убеждава в правотата му. Но иска да получи състрадание от човек, който повече от него страда и е отритнат от обществото. В „подземието” има много такива страдалци, но те трудно се срещат и сближават едни с други, за да си покажат взаимно с какво са изпълнени душите им. Расколников по-скоро инстинктивно търси някоя сродна на себе си душа, ала не за да сподели с нея мъките и душевните си терзания, а за да се увери, че каквото и да стори, ще го разберат и утешат, че поне един човек няма да го укори и отритне.

Расколников знае, че душата му е поразена, че е изгубил своята цялост и че трябва да възстанови равновесието в себе си. Равновесието ще дойде „отвън”, от сближаване с някого, който носи в себе си онова, което толкова му липсва. Хармонията се постига в съжителство или приятелство с другиго - стига този друг да е истинско допълнение към цялото, което у самия него е разрушено. Героите на „Престъпление и наказание” се привличат сляпо, инстинктивно, като в сън, подтиквани и въвличани от невидима сила. Преди още да се видят, те чувстват, че ще се съберат. Това превръща света им в призрачно видение, в сън, от който се излиза и се влиза, за да се търси утешение.

Социалният тип, който е показан и изразен в „Престъпление и наказание”, е все още в своето предбуржоазно състояние. Той, както вече стана дума преди, не е изчистил от себе си традиционните психологически, нравствени и рационални установки, които постоянно го въздържат да се остави на принципа „всичко е позволено”. Той още се пита дали „всичко е позволено”. Затова и не навсякъде се чувства комфортно, избягва определен тип хора, дразни се от посредствеността и агресивността на невъздържаните и невъзпитаните. Той ненавижда непочтените и безнравствените, смята себе си за различен не по сила и власт, а като човек, който иска да служи на доброто. Расколников не позволява сестра му Дуня да се омъжи за човек като Лужин, защото не понася хора меркантилни, търсещи винаги изгодата - дори и в брака, нечестни, алчни. След остро конфликтната сцена, в която и Дуня разбира що за човек е годеникът й и го изгонва, натоварила до предела на душевните и физическите му възможности, той се запътва към дома на Соня. Срещата с нея трябва да го уравновеси и в равновесието да реши дали ще предприеме замисленото убийство. Точно в такъв момент на Расколников му трябва да се освободи от отрицателните чувства и мисли, да се докосне до душевната чистота на Соня,  за да преодолее съмненията и колебанията в правилността на решението си. В по-късните романи на Ф. М. Достоевски не ще срещнем подобен персонаж, тъй като друг ще е социалният тип на времето, което те ще изразят. А и самият Расколников в тези романи ще бъде въплътен в няколко образа. Расколников ще се „разпадне”, защото вече ще се е освободил от миналото и започва да съществува като истински буржоазен човек.

Обкръжението на Родион Расколников е предимно от нравствени хора, които го обичат и искат да му помогнат, да го избавят от неволите. Майка му и сестра му направо го боготворят и жертват личното си благополучие, за да бъде той добре. Те са му най-близките и родни хора и друго не биха могли да чувстват и изпитват към него. Същите чувства проявява и приятелят му Разумихин. Мнозина са тези, които му съчувстват, обичат го и се безпокоят за него. Той обаче е привлечен от Соня, която дори не познава, и която е със силно уронена репутация в обществото. Неговата рационална нагласа, идеите и философията, които изповядва, представата му за самия него като че ли би трябвало да го отблъсне от Соня, защото тя е негова противоположност и ще му попречи да бъде такъв, какъвто иска да бъде. Тук обаче е парадоксът на социалния тип, който е изобразен и изразен в романа „Престъпление и наказание”. Рационално той е буржоазна личност, отърсил се от религиозното съзнание, отказал се да бъде смирен и приел да преобразява с човешки сили света, да наказва и поощрява. Ала нравствено и духовно е все още в миналото. Затова и му е нужна не просто някой силно и безгранично да го обича, а да го обича по християнски, смирено, като „образ и подобие на Бога”; да го обича в страданието и заради страданието, изкупващо греха. Тя носи друга доброта, друг морал, макар че сама е нарушила Божията забрана и служи чрез тялото си на порока. Би трябвало Расколников да я съди за това, но то не му прави впечатление - дори го изпълва с преклонение и уважение. Соня се грижи за него не материално; нейната жертва не е като тази на майка му и Дуня. Любовта й е смирена и молитвена, утешителна. Такава любов не може да изпита Расколников. Той е готов да пожертва последните си пари за нуждаещите се;  способен е да защити някого от агресията на злосторника и злоумишления; решил се е да променя света, като го освободи от недостойните да го населяват. Но не е смирен! И Бог му изпраща многострадалната Соня, за да го смири и възвърне към Бога.

5.

Въпросът защо все пак Родион Расколников убива лихварката не е никак лесен и не се съдържа в идеите, заложени в неговата статия. Или не е само там. Безспорно подбудите са идейни, а идеите му са резултат от новата гордост на буржоазния човек, която го отказва от Бога, за да го убеди, че той, а не Бог е всевластния господар на света. Проблемът защо Расколников убива не проблем само на романа „Престъпление и наказание”. Повечето причини не се посочват, формулират и осъзнават от изследователите. Свеждат ги предимно до идеите в статията, но са много повече и редица от тях се изясняват в следващите романи на Ф. М. Достоевски. Ще ги видим проявени по свой начин у други герои в романа и в по-сетнешни творби на писателя. Там тези идеи ще бъдат развити и формулирани задълбочено и пространно; ще се появят герои, които ще изразят и превъплътят още по-адекватно и убедително от самия Родион. У тях те ще претърпят развитие, ще се конкретизират и изяснят в повече детайли и нюанси, ще придобият повече конкретност.

Родион Расколников е дете на своето време; роден е от 40-те години и извършва своето дело в началото на 60-те години на ХІХ век. Времето го е създало, но и го е формирало по свой образ и подобие и той е в пълна мяра негов социален тип. До крайност е ускорен ходът на модерната епоха в Русия, тъй че обществото се променя радикално дори в рамките на едно десетилетие. Новите хора мислят и действат по различен от своите родители начин. И виждаме как в по-късните романи на Ф. М. Достоевски се проявяват новите социални типове. Те произлизат от Расколников, „размножават” го и го допълват и обогатяват с нови качества на ума и характера. Може би негов най-пряк „наследник” е Иван Карамазов от „Братя Карамазови”. Иван Карамазов е бездеен човек - той наблюдава и размишлява, говори и слуша, но не действа. Почти е невъзможно да се очаква от него да постъпи като Расколников. Но от Расколников той е взел идеята за двата типа хора, като я е развил и й е придал в „Великият инквизитор” философско-политически характер. Великият инквизитор е този, който от името на „избраните” теоретично обосновава механизма на въздействие (днес бихме казали „манипулация”) върху останалите, за да ги държи в подчинение. Расколников бе още далеч от подобна политическа философия. Той още не знаеше, че за практическото приложение на неговата идея е необходимо „да се превърнат камъните в хлябове”, за да се задоволи физическия глад на тълпата, за да не буйства и недоволства, а сляпо да върви след водачите си. Неговият ум мисли малко по-честно - светът се нуждае не от поставяне в подчинение, а трябва механично да бъде очистен от злото, като бъдат ликвидирани носителите.

Расколников е умен и способен млад човек, но той не е мислител, не е теоретик или идеолог. Статията му за двата типа хора е разсъждение под влияние на външни образци. По това време в Русия проникват предимно откъм Германия различни идеи - една от които е и тази за възможния „свръхчовек”. Но тук няма система, няма идеология или философия. Мисълта търси приложение и форма на изказа; тя постепенно расте и осветлява по-широки мисловни пространства, за да дойде мигът, в който ще претендира за всеобщност и абсолютна истинност - каквато е политическата идеология на Великия инквизитор. Т. е. на Иван Карамазов.

В Русия буржоазната епоха навлиза с ускорени темпове благодарение охотното й възприемане от интелигенцията. Интелигенцията се поддава на новите идейни влияния, идващи от Европа, харесва ги, понеже ги намира за проявление на свободната човешка воля. Свободата е преди всичко право да разполагаш със себе си, а когато осъзнаваш себе си като носител на висок интелект, тя е и да разполагаш с другите хора. Не е достатъчно да отхвърлиш Бога и да го обявиш за измислен, за да се държи в подчинение обществото. Необходимо е, щом искаш да си свободен, и да властваш тотално над обществото. Затова и през 40 - 60-те години на ХІХ в. са толкова популярни радикалните западни идейни и политически учения. В тях руският интелигент вижда примамлива перспектива за себе си, но след като промени по техния модел цялото обществено устройство.

Родион Расколников и Иван Карамазов, а с тях и персонажи като Шатов и Верховенски, Ставрогин, Версилов, теоретично и практически действат, за да променят условията в Русия и я изтръгнат от традициите на православната вяра и християнския морал на смирението и покаянието. „Подземието” събира и трупа сила чрез идеите за всемогъществото на свръхчовека, на „избраната” личност.

6.

Освен Соня Мармеладова участта на още два персонажа в романа опровергават, като житейски обезсмислят, идеята и действията на Родион Расколников. Това е Катерина Ивановна, която полудява и умира, и самоубилият се Свидригайлов. И Катерина Ивановна, и Свидригайлов са хора без идеи; те не претендират да бъдат носители на истината, нито да се преобразователи на живота и човека.

Катерина Ивановна повече от всички изпитва несгодите на живота. Социално декласирана, а освен това и смъртно болна, тя трябва да се задържи на повърхността на обществената йерархия, за да осигури материалното съществуване на децата и семейството си. Смъртта на мъжа й отключва задръжките в ума й и тя става напълно непригодна за живота. Това се случва буквално пред очите на Родион Расколников. В неговата система за обществените ценности тя би трябвало да бъде сред „другите” и да заслужи състоянието си. Човешкото страдание на тази полудяла жена, измъчените деца, Соня - напълно контрастират с абсурдните теории на Расколников и показват колко далеч от реалността работи неговият ум и изобщо умът на руската интелигенция. Едно семейство не е в състояние да спечели пари дори за хляб, а в нечии глави зреят теории за превъзходство и господство, вместо да погледнат животът такъв, какъвто е; вместо да утешат страдащите и излекуват болните. Самият Расколников, който присъства на сцената с полудяването на Катерина Ивановна, вижда своята идейна немощ и абсурда на своите душевни и умствени терзания. Защото Бог не е създал  живота като сбор от абстрактни принципи или за да могат „избраните” да го подобряват, наказвайки и отстранявайки „другите”. Вакханалията, която Катерина Ивановна създава на улицата заедно с децата си, се надсмива над измислиците и небивалиците, които модерната епоха ражда в главите на умните руски интелигенти, за да ги отклони от реалните проблеми на обществото.

По-различен и по-сложен е случаят със Свидригайлов. Отношенията на Расколников с него са наложени от неприятностите, които сестра му Дуня е имала, докато е била гувернантка в дома му. Расколников го ненавижда, смята го за зъл и нечестен човек. На него му е необходим подобен човек да стои срещу му, за да го предизвиква и настройва за борба. Борбата изостря сетивата, активизира ума, мобилизира тялото; в нея той се чувства далеч по-уверен и силен отколкото в пасивното очакване и в примирението. Затова Расколников не желае да види у Свидригайлов нищо добро. Постъпките му са необясними, странни и в тях той дори забелязва необяснима корист и подлост, с които подвежда и притъпява вниманието към себе си.

Свидригайлов няма собствена теория за човека и обществото; той не се наема да променя живота. Но е умен, наблюдателен и проникновен, познаващ хората - за разлика от Расколников. Той не е доволен от себе си и от живота, който е водил досега, ала не обвинява другите, не търси причините за собствените си беди в несъвършенствата у човека, а укорява себе си. Свидригайлов е практичен, пресметлив, но и щедър, способен да признае вината си и да помогне на изпадналия в беда. Той е типичен представител на западащото дворянство, у което все още има богатство, но то работи единствено, ако се раздаде благотворително. А след това благотворителят слага край на живота си, защото не вижда смисъл и цел, за да продължи да живее. Свидригайлов по християнски раздава имота си на бедните и нуждаещите се, но не за да тръгне след Иисус, а  за да няма какво повече да му пречи, за да се самоубие. Това не е изход от безпътицата, а само признание за безсилието на умните и добрите, когато не знаят какво трябва да правят. В края на романа той прави интересно признание пред сестрата на Расколников Авдотя Романовна по повод Расколников, но се отнася и до самия него: „Ах, Авдотя Романовна, сега всичко се е объркало, впрочем никога не е било особено в ред. Руските хора изобщо са широки хора, Авдотя Романовна, широки като земята им и извънредно склонни към фантастичното, към безредното; но беда е да си широк, без да си особено гениален”.

Човек трябва да познава себе си, да знае кой е и какъв е, на какво е способен и на какво място му е отредено да служи и живее. В противен случай не само е нещастен, но и сам причинява нещастия с неразумните и непозволените и от закона, и от морала, и от християнството дела. 

7.

В никой друг роман на Ф. М. Достоевски няма толкова надхитрявания, надлъгвания, съперничества, интриги, колкото са те в „Престъпление и наказание”. Колкото и странно да е, в този роман няма борба на идеи; конфликтите не са на идейна основа, а са породени предимно от психологическите особености на сблъскващите се персонажи, от трайна или спонтанна неприязън между тях. Това може да се обясни с характера на т. нар. „подземие”, което в никакъв случай не е „народът”, а формиращият се „нисък слой” на буржоазния свят в руското общество от средата и първите две десетилетия на ХІХ век. Тук се извършва, така да се каже, ревизия на досегашния руски свят и започва да се оформят новите явления и тенденции, които ще извадят Русия от обичайния й ход и ще я хвърлят в бездната на приближаващата  революция.  

Тази характеристика е присъща на всяко общество в трансформация и преход в ново състояние - особено когато зрее социално-политическа революция. То е излязло окончателно от спокойствието, ненавижда традициите, подготвя смяната на господстващото съсловие, преоценява моралните си ценности. Тогава именно „подземието” придобива особено значение на средата, в която трябва да се съсредоточат всички идейни, икономически, нравствени и политически тенденции, бележещи настъпващите радикални промени. В такъв момент избуяват предимно силите на злото, понеже са разрушителни и не се съобразяват с призиви за разбирателство, благородство, уважение към миналото, за спокойствие и мир. Те са извикани от необходимостта да се ликвидира старото, а не за да се защищава и укрепва. Хората тогава се настройват войнствено, враждебно.

Ф. М. Достоевски показва в своя роман надигането на тези сили. В тях няма още целенасоченост и идейна обосновка. Идеите се сблъскват, взаимно се отричат, търсейки привърженици и носители. Разумът е потиснат от тази освободена от задръжки реалност - особено когато споровете бъдат изместени от действията на най-активните и агресивните. Затова, както отбелязва Ф. М. Достоевски, идеята завладява не толкова главата, колкото тялото и преминава „в страдание и безпокойство” и изисква в един определен момент да премине към дело (вж. „Записные тетради Ф. М. Достоевского”, М., 1935, стр. 90). „Престъпление и наказание” пресъздава времето, когато идеите предизвикват „страдание и безпокойство”, а действията техните носители са хаотични и още не водят до истински „дела”. Сега именно се откроява типът на самотната личност, осъзнаваща своята самотност като несправедливо и незаслужено наказание, което всеки сам трябва да отхвърли. Самотата нагнетява претенцията за собствената уникалност, която ако се освободи от задръжките и преодолее наложените й ограничения, е в състояние да промени света. Идеите за революция обладават такива личности. Като се виждат самотни, но способни за велики дела, те преодоляват самотата си и се включват все повече в широкия кръг на недоволните и готовите да отстранят злото чрез насилие над него.

Може ли обаче злото да бъде отстранено чрез злодеяние? Възможно ли е от един свят, в който всеки е срещу всеки, да произлезе добро от насилствената промяна на обществените порядки и устройството на обществото? И кому е дадено правото да се разпорежда с човешкия живот и с човешките желания? Расколников попада под ударите на тези въпроси, след като убива лихварката и сестра й, но още повече когато среща Соня и се смирява с участта си да изкупи своя грях. Преди той е увлечен от някаква идея, разстроен е от трудния си живот, от мизерията и средата, в която битува насилие, посредственост, интриги, ниски страсти. Такъв живот също създава илюзии за собственото величие и незаменимост. От тези страсти в различна степен боледуват и други герои в романа: Лужин, Порфирий, Свидригайлов, Катерина Ивановна, Мармеладов.

Когато перспективите на една нова система за обществено устройство се зараждат в подобна среда и в условията на такива страсти, имаме ли основание да твърдим, че тя ще изведе човечеството към добро и справедливост? Възможно ли е средствата за нейното утвърждаване да я оправдаят? Това са големите въпроси, които Ф. М. Достоевски поставя в този роман и се мъчи да им отговаря и в следващите си романи до края на живота си.

8.

По логиката на „подземието”, в което зрее революцията, хора като Соня Мармеладова са вече анахронизъм. Тя неслучайно е изпаднала до самото дъно на това „подземие”, придобила е такъв обществен статус, който напълно да я декласира и изключи от сферата на морала и нравствеността. Но точно този парадокс е важен за разбиране социалната картина, която писателят ни предлага в „Престъпление и наказание”. По-късно, в романите си „Идиот” и „Братя Карамазови”, той ще се опита да развие проблема, за да покаже устойчивостта и приложимостта на социални типове като Соня, княз Мишкин и Алексей Карамазов в новото време.

Буржоазният човек създава своя йерархия от нравствени ценности. Нарушаването й е престъпление, което се наказва с юридическия закон. Понятието грях е заменено с понятието престъпление. Самопризнанието за извършено престъпление само смекчава вината и намалява наказанието, но не го отменя. За буржоазното общество престъпникът е престъпник и нищо повече - дори да си признае и помоли за снизхождение и милост. Законът признава разкаянието само като смекчаващ наказанието фактор. Никой човек не може да надникне в друга човешка душа, за да види какво става в нея и дали разкаянието й е истинско. Но Бог може! Той ни съди не по положението, което заемаме в обществото, а по вярата и делата, които вършим. Бог вижда и греха, и покаянието!

Соня не застава срещу Расколников; тя няма идеи и не се бори с никого. Но чрез смирението си му показва цялата несъстоятелност на стореното дело, отваря очите му за Истината и го насочва по пътя към покаянието и спасението. Расколников се предава, но без да изпитва вина, понеже вижда, че срещу силата на държавата той е безпомощен. Условията, които му предлага Порфирий, за да бъде съдът снизходителен, го устройват и той се оставя да бъде осъден и затворен. Той е съгласен да бъде наказан, но наказанието го затваря още повече в себе си, отчуждава го от света и го ожесточава.

„Подземието” е по-сложно отколкото изглежда. Соня Мармеладова е другата възможност, пред която е изправен тогавашният човек, а и на обществото, в стремежа им да излязат от него: вярата, смирението, покаянието, молитвата. Този път за времето си вече изглежда като водещ назад. Той е изоставен от Расколников - затова той убива и напълно изгубва равновесието си и способността да върши добри дела. Расколников се връща в себе си, едва след като вижда саможертвата на Соня и нейната готовност смирено и безропотно да го следва в страданията му, за да го избави то тях.

Човек не знае кого ще избере Бог за Свой съсъд, който да разпространи вярата и помогне някой да се спаси. В случая Той е избрал не интелектуалец, не мъдрец или образован, нито богаташ и властник, а проститутка, като я е надарил с благодатни трудове, за да покаже къде е Истината и Пътят, и Животът. Удивително е колко душевна сила съдържа в себе си това крехка млада жена. И колко умело я прилага, за да извърши възложената й мисия. Впрочем, тя не знае, че изпълнява мисия, а просто върви след Родион Расколников и превързва душевните му рани.

Съвременниците на Ф. М. Достоевски са недоумявали защо е избрал „морално паднала жена” за носител на най-високи православни добродетели. Струвало им се е, че този образ е прекалено и неоправдано идеализиран, твърде романтичен, за да бъде истински и художествено и социално убедителен. Днес обаче виждаме, че Соня е знак с особен смисъл, ключ към един от най-големите проблеми пред руския ХІХ век, който не е бил използван, но който и не е още изгубен и за нас, днешните хора…

Това, мисля, е най-важното, което е искал да каже с „Престъпление и наказание” Ф. М. Достоевски.