Иван Д. Христов

Писателят Коста Странджев идва в литературата от строителните площадки. Живял и работил като журналист на един от най-големите и трудни обекти - Баташкия водносилов път и каскадата “Доспат-Въча”, той носи в себе си непосредствените впечатления и лично изживения опит от делниците и празниците на строителите.
Странджев съкровено споделя:

“Писател не се става в кафенето на Бамбука в София. Без онези шест години в Батак, щях да бъда последният душевен бедняк. Трябва да се живее по мъжки или никак. Някои си въобразяват, че хвърлихме кълчищените гащи, за да се превърнем в олигавени охлюви. Но това е глупост. Човек не е роден, за да се влачи като охлюв и да бъде побеждаван.”

Главен герой в неговото литературно творчество е строителният работник, миньорът, оня, който изгражда електроцентрали и язовири, пробива тунели, разкъртва скали и прокарва нови пътища. И макар че Странджев навлиза уверено в територията на разказа, на новелата, на повестта и драмата, той остава верен на документалното начало на своята проза.

Как трябва да живее човек, за да се запази от равнодушието, еснафщината и отчуждението? Къде да търси разковничето на човешкото щастие, на човешката доброта и красота. Така биха могли да се формулират проблемите, които вълнуват гражданската съвест и ангажираност на автора и на които повече от 30 години той се стреми да даде точен отговор в своите литературни творби.

Още първите книги на Коста Странджев - драмата “Боровете не превиват клони” /1961 г./, сборникът с разкази “Ние от водната кула”/1962 г./, очертават неговите сюжетно-тематични интереси, проблематика и своеобразната му поетика. Книгите, които последват: “Третият по пътя” /1964 г./, “По съобщение на печата” /1965 г./ и “Колко струва човекът” /1967 г./ продължават и разширяват идейно-тематичния и художествен кръг на писателя. Той умело съчетава точността и съвестта на документалиста с художественото майсторство на белетриста.

“Когато се натъкнеш на интересно жизнено събитие - споделя авторът - това още не значи, че си намерил готов разказ. От тук нататък вече ще се види колко пари струва писателят. Защото от една най-банална случка вестникарят ще направи хроника, а Стендал “Червено и черно”. Трябва винаги да прескочиш “границите” на събитието и колкото по-нататък отидеш - толкова по-добре.”

В своето творчество Коста Странджев се стреми да разплете възела от сложни морални и душевни конфликти, да разкрие вътрешната биография на строителя. Докосва се до мъжествени натури, виждал ги е, живял е сред тях, познава техните сложни характери и противоречия. Животът им е едно непрестанно преодоляване на мъчнотиите, барикадирали пътя.

В сборника “Таран” /1968 г./ напипва болните места в морала на тогавашния човек, бори се за здрави нравствени принципи. В “Белязани мъже” /1971 г./ особено се проявява стремежът му да обогати художествено своята проза по посока на психологическото уплътняване и разширяване на душевния кръгозор на героите.

Оригинална композиция, жанрово оформени разкази, разнообразни художествено-изразни средства при разкриване на сложните и заплетени човешки отношения и душевни състояния. Подобно нещо забелязваме в “Малък Сечко” /1972 г./ и в последвалите книги на автора “Мъжка молитва” /1976 г./, “Внезапна жена” /1976 г./, както и в произведенията му за деца: “Най-храбрата звезда” /1975 г./, “Объркан ден” /1981 г./, “Чист като гълъб” /1983 г./ и романът “Ранена земя” /1988 г./.

Силата на автора е най-вече в изобразяването на трудовото битие на народа, в разкриването на монолитни герои из средата на работниците, в убедителността на жизнения материал. Това той доказва най-силно в есеистично обагрената си публицистика в книгите си: “Водовъртежи” /1972 г./, “Храбростта да живееш” /1974 г./, “Стръмен свят” /1975 г./, “Строго време”/1979 г./.

Чрез реалните образи на работници - строители на големи национални обекти - Спас Дочев, Величко Тучев, Елена и Тодор Маринови, Васил Андреев,Димитър Максимов и други, писателят убеждава, че всяко време има своя героизъм и романтика. Тези хора с сложен характер и богата човешка съдба, каквито и трудности да им сервира живота, отстояват на предизвикателствата му.

Те имат свой идеал - “с труда си да осъществяваш себе си”, имат свое неписано верую - “трябва да се живее честно или никак”. Строежът е тяхна съдба, без да строят, те не биха могли да живеят.

В художествено-документалната повест “Храбростта да живееш” К. Странджев разкрива в най-голяма степен идейно - естетическия идеал за силен литературен герой, носещ в себе си истински трудови и морални добродетели. Тази повест изявява най-пълно авторовите възможности да създава силна, убедителна и актуална проза.

В стоицизма на Спас Дочев и Величко Тучев има нещо невероятно, нещо неповторимо, Да надживееш и победиш човешката болка, да се върнеш отново на трудовия обект и пак да бъдеш първи, това наистина е много. Героите Спас Дочев и Величко Тучев тревожат още дълги години авторовата съвест и той се стреми да ги преоткрива по-нови и по-действителни.

С патриотичният си патос и идеен замисъл вълнуват и книгите му “Черният сватбар” /1971 г./, “Искам да ви видя” /1978 г./, “Жаркий българи” /1988 г./, които оставят трайни следи в читателското съзнание и пораждат родолюбиви размисли. В тях се проявява в най-добра форма есеизмът и темпераментната публицистичност на автора.

Книгите на Коста Странджев, съм уверен, че ще останат като художествен документ за времето, през което той живее и твори, а дори само това е завидна литературна съдба.