За книгата “Като сълза на Богородица” на Цветан Илиев

Мартен Калеев

Представянето на една книга може да започне по хиляди начини. Но представянето на един поет трябва да започне само по един - лично. И обикновено не го прави критикът или читателят. Прави го самият авторов текст, когато надникне през погледа в скритите лабиринти на душата, за да пошепне нещо, което дълго ще отеква в сетивата.

Защото най-дълбоката памет е тази, на сетивата ни - подвластни на инстинктите ни, на интелекта ни, на опита ни, дори на наивността ни. Те раждат алогично на всички правила на егоизма и на чувството за самосъхранение онова велико и божествено очарование, което простичко и благоговейно наричаме нежност.

Уважаеми почитатели на изящната словесност, пред вас е поетът Цветан Илиев. В своята изповед от стихове „Като сълза на Богородица” той доказва талантливо и убедително, че любовта е онази илюзия, която ни кара да повярваме, че животът е истина. “Живеят само влюбените, останалите просто съществуват”, е промълвил Шекспир. А на него може да му се вярва.

Наистина си много, много хубава!
и от дъгата повече блестиш.
И ако адът даже съществува,
от него можеш рай да сътвориш.
И само лъч от теб дори стопява
най-бухнал облак в моите гърди.
И пак душата щедро засиява
с едно небе от слънце и звезди.

Днес, когато езикът, на който говорим, все повече се превръща в език, на който не се разбираме, Цветан Илиев е избрал друг, по-велик начин за общуване - изповеди за любовта и надеждата за хармония между двама, поели до дългия житейски път.

По този път поетът многократно коленичи пред любимата, за да отдаде почит към нея, да призове и света, който вече е претъпкан от палачи и жертви, който е невротизиран до краен предел, обсебен от себе си и от страстите си, да се заслуша в неговите слова.

И през деня, в миговете, когато падат ангели, и през късните вечери, когато той - звънарят на нощта, люлее камбаните на поезията и песента им обикаля неведоми измерения и светове, той ни говори с гласа на мъдрец, на влюбен, опрощаващ мислител.

Каква вълшебница си ти незрима!
С едничка нежна дума, жест и знак
в сърцата ни, простудени от зими,
за миг прогонваш студ, мъгла и мрак.

Сред ежедневното пустословие си струва да опитаме с думите да раждаме хора за света на живите. Защото е истина, че в началото на всяка обич е словото. Макар да си спомняме казаното от Платон, че при сблъсъка с любовта всеки става поет.

Но да не забравяме и римляните, които са предупреждавали, че да обича и едновременно с това да запази разсъдъка си не е било дадено дори на безсмъртния Юпитер. А шегобийците са допълвали „Жената е слабо, беззащитно същество, от което е трудно да се спасиш.”

Но, разбира се, Цветан Илиев със своята поетична дарба ни прави съпричастни с нещо едновременно и съкровено, и велико, и изключително човешко. Посвещава се чрез стойностна поезия, врича се и на любимата, и на съпругата, и на майката и на дъщерята.

С тази своя стихосбирка с интимна лирика проповядва, че ако обичаш някого, непременно го пусни на свобода. Ако той се върне, е завинаги твой. Ако не се върне, значи никога не е бил.

Поетите нито трябва да бъдат тълкувани, нито трябва да бъдат защитавани. Те сами избират своята орисия - подаряват ни слово. Онова, същото слово, с което възкресихме Бога и дори проумяхме, защото другото му име е Любов.

Ако не разберете това, значи сбъркали сте поета. И за това той няма никаква вина!

(Из словото на Мартен Калеев на представянето на книгата на Цветан Илиев в Монтана)