Андрей Германов

МОЛИТВА СЛЕД ПОЛУНОЩ

Да се събудя утре здрав!
Ах, само здрав да се събудя!
Ще обуздая своя нрав,
не тъй безумно ще се трудя.
О, не че аз ще се смиря,
но много малко ще ми трябва:
от глътка въздух - да горя! -
до щипка суха сол на хляба.
И нищо друго. Нищо. То
е само тяжест на земята.
На битието в кръговрата
човекът е едно листо.
И колко дни напред ме чакат?
Връстниците ми вече мрат.
Хирертонията и ракът
невидими със нас вървят.
Ще спрат те и на моя път…
Дано не бързат да ме сепнат.
Децата ми да подрастат,
дечицата ми да закрепнат!
И своя миг ще срещна прав
без хленчене и без заблуди.
Ах, само здрав да се събудя,
да се събудя само здрав!

КРЪВНО НАЛЯГАНЕ

То идва с тежко чувство за вина.
В тила олово, сънища кошмари.
Изгубват вкус и думи, и вина,
боиш се от приятелите стари,
от всеки, спрял за миг зад твоя гръб…
И всяка грешка, твоя или чужда,
епроста рана с незараснал ръб -
внезапно се отваря и събужда.

И виждаш ти със ужасен гледец
във надпреварата за пост и слава
как всеки си е мъничко хитрец,
ала пред никого не го признава.
И кой от нас е честен? Кой - мръсник?
И виждаш като в криво огледало
внезапно изкривения си лик,
живота си и битието цяло…

И виждаш как в безмилостния ход
на времето се смила всяка ценност,
и всичко потвърждаваш със живот,
и искаш чист да бъдеш непременно…
Но има на света все още страх
пред подлостта, калта и мръсотата,
ити прозираш, че не си над тях -
над подлостта и над страха, приятелю…

Защо е всичко туй? Нима си сам?
И ти ли си измислил на земята
живота и смъртта? И Виетнам?
… А няма връщане към чистотата.
И цялата виновност на света
в теб, капката живот, жестоко вие
и във челото и в сърцето бие
налягането страшно на кръвта!

Ах, докторе, побързай, предпиши
лекарство за сърца поовехтели,
лекарство за объркани души,
за полувярващи и полусмели!
Върни вкуса на думи и вина
и вярата във старите другари.
… И само тая алена вина
ти остави докрая да ни пари.

ЗАРАДИ ХЛЯБА

Хлябът? Той е страшно нещо!
Блеснал в нашите гледци,
той от нас извайва вещо
несравними хитреци.

И предаваме, и мразим,
или лазим по корем
своя къшей да опазим,
всеки ден да го ядем.

И така докрай, додето
всъщност се обезличим
и за късчето проклето
същността си подменим.

И додето дойде време
за последния ни час.
Хлябът, който ний ядеме,
хлябът ни изяжда нас.

СТРОФИ ЗА СИНА

Преминем ли със теб пред огледало,
аз сякаш виждам себе си смален -
ти със живот от мен си заразен
и всичко мое в теб се е преляло.

Ах, тичай, смей се и играй с охота,
набирай сили и расти голям!
Аз ще те гледам с горест, аз не знам
по-смъртоносна болест от живота.

РЕШИ СЕ

Нечисти хора ще те спрат.
Но - утре да не се презираш -
ти се опитай да намираш
със свои сили своя път.

Е, да, със тях ще имаш раят.
Без тях не рай - бял ден дори.
Но свойте бесовски игри
без теб те нека да играят.

Ще те купуват и продават,
с друг на шега ще те сменят…
По-слаб си. Но не ги оставяй
сърцето ти да озлобят.

Щом с тях не можеш да вървиш,
а длъжен си да оживееш -
не можеш ли да полудееш,
ще се наложи да мълчиш.

Но отмини ги, без да спираш.
Дори да няма видовден
след туй не ще се ти презираш,
не ще се чувстваш унизен.

***

Ще бъдат груби с тебе. Непременно.
Ще те обиждат, даже да си прав.
Но като най-голяма скъпоценност
в душата си ти скътай своя гняв.

Гневът е твойта сила! Заминавай!
Превземай непревземани земи.
Земи неовладяни завладявай
и за съюзник времето вземи.

Върви и слушай: то край тебе свири.
Дано да е спокоен твоят сън -
че твоят гняв не ще ти дава мира,
впит в тебе като счупен крушов трън.

Дълбай във себе си! Дълбай! И нека
искри от твоя кремък да хвърчат.
С едно лице родил се е човека,
един да бъде неговият път.

Дори в деня, когато ще признаят,
че всъщност ти тогава бил си прав,
ти замълчи. И бисер ще сияе
на мястото на оня страшен гняв.

ИНФАРКТ

Аз гледах слънцето в лицето,
вървях под слънцето без страх
и затова белязан бях
със пукнатинка във сърцето.
И може да се смейте вие
или пък да съм смешен аз,
но знам: в един нечакан час
мен слънцето ще ме убие.

Веднъж ще кипне във всемира
едно неясно петънце -
внезапно в болното сърце
ще впие лъч като рапира,
в желязна хватка ще го свие
и то без звук ще се взриви.
Ще седна в меките треви -
тъй слънцето ще ме убие

Ако най-просто се пресметне -
по атоми съм негов син.
Къс слънце! И не съм един -
то има синове безчетни,
ала не ще да знай, че ние
сме светли негови деца
и дебне нашите сърца…
Нас слънцето ще ни убие.

Но то със разум надари ни,
извади ни от вечността,
и щедро ни дари света -
жени, реки, поля, градини
и от сърце, и без да крия,
докрай под него ще съм аз.
А после нека в странен час
мен слънцето да ме убие.

ПРАЗНИ КЪЩИ В БОЖЕНЦИ

И трябваше да падне този сняг,
за да изпъкне рязко голотата
на клоните във стария шубрак
и да се белне девствена земята:,
Ии трябваше да падне този сняг,
за да ме дръпнат уличките стари
под завета на този стар чардак,
край пряспата до тежките дувари:,
и трябваше да падне този сняг,
за да усетя: в небесата сини
димът е рядък - че висок калпак
белей над половината комини:,
и трябваше да падне този сняг,
за да се вгледам аз във всяка къща
и разбера: от всеки втори праг
не тръгва никой и не се завръща…

И трябваше да падне този сняг,
за да съзная с болка във душата
защо без стъпка от човешки крак
от смърт е по-безкрайна белотата…

ОБЯСНЕНИЕ В НЕЛЮБОВ

За тия двадесет години
аз не привикнах с тебе, град.
Сънувам юнски необят,
реки, гори, поляни сини
и между грохот ековит
минавам като по морава -
земя паважът си остава…
Но каменна земя. Гранит.
Опора търся и живея
и устоявам на гърма
и нещо жъна, нещо сея
във тая каменна земя.

Върху сърца като павета,
в чела с гранитна твърдина,
сред дим по мръсни кафенета
аз мятам тежки семена.
Отскачат! Ала пак, научен
на упоритост, хвърлям пак!
За старите - превзет глупак,
за младите - сухар и скучен…
И търся шепа пръст за корен,
и устоявам на гърма,
и нещо сея, сея морен
по тая каменна земя.

ПОРАДВАЙ СЕ

Порадвай се на слънцето, което
през облака наднича от небето,
и в тоя декемврийски ден полека
лицето ти докосва с ласка мека,
на кълнчетата жилави, проболи
пръстта желязна, и на тия голи
и черни клони, ръснати от сняг…
Кога ли всичко туй ще видиш пак?

Порадвай се на таз минута кратка,
обвита с дим и със мъглица рядка,
на майката, която свива вежда
и бързо над синчето се навежда
и нервно търси цепката, додето
не чурне топла струйчица детето…
Картинката е дребна, няма как,
ала дали ти ще я видиш пак?

Градът студен е. Булевардът свети
със блокове от ниско слънце сгрети,
ръмжи с тролеи, с автобуси „Чепел”,
които пръскат в тебе сняг и пепел,
широки черни панталони мята
изпод палта със алена подплата,
прикрили дълъг, пъргав, строен крак…
Кога ли всичко туй ще видиш пак?

Порадвай се. Порадвай се. И нека
скръбта ти бъде перушинка лека,
че спуска се диханието ледно
и всичко туй е може би последно,
но всичко то животът е, додето
сияе бледно слънце от небето
и пръска ситен декемврийски сняг…
Приятелю, дано го видим пак.