ПЕСЕН
Когато гълъбовата прегръдка
на вечерта върху земята падне
под метеорния, космичен купол
до мъртвите поети стихнал сядам.
И дишам с белоцветните им вишни,
в смълчаната им скръб среднощен газя,
а стиховете им с тъга предишна
разлиствам, както есен листопади.
И с часове неволите им слушам,
че те са тук от хиляди години.
Душите им са непрестанни суши,
в които не една река загина.
И уж са с мен, а някак си ги няма.
Обръщам пропасти, в небето падам.
И зримото е мислена измама,
а всеки сън - реалност изживяна.
И самодиви с люляци в косите
танцуват покрай мен и ме прегръщат.
Гадаят ме… И с поглед ме разпитват
дали си имам двор, а в него къща.
Дали от звездочелите миражи
успях поне един докрай да сбъдна
и любовта, която чувствах важна,
дали намерих, а след туй целунах.
С гласа на рибите им отговарям,
но те нали са музи, ме разбират
и като бели, среброкрили ангели
поетите със себе си прибират.
Тогава става пусто покрай мене
под лунната, изтъркана монета.
И чувам как Балкана песен пее
примесена с тъгата на Венета.
08.07.2015
