УЧИТЕЛ НА ЖИВОТА
У нас тази работа става много просто.
Живее писателят между нас и си пише. Живее съвсем неглижабъл. Никакво внимание. Никакво значение. Никаква тревога за нашата съвест. Все едно, че не съществува под нашия покрив.
Учител на живота!
На един такъв, след двайсетгодишно литературно труженичество, близък негов приятел, партиен големец, беше извикал със снизходителна изненада:
- А-а? Ти, значи, си пописваш, а?!
На друг, когато в малка компания се ядосваше за своя пиеса и предстоящето й поставяне в Народния театър - един от присъстващите, човек, във всеки случай, с висше образование, рече, гледайки го над очилата:
- Ама вие писател ли сте?
Та, рекох - живее си писателят и си „пописва”.
Никой не го бръсне за слива.
От време на време пуща по някоя книга. Ако не се погрижи сам, да му я откупят тук-там, за да я качат на тавана - така би си пропаднал.
Таванът! Едничкото място, до което се стига у нас чрез перото.
Като излезе книгата му - разбира се, тогава приятелите му го похвалят, а неприятелите го схрускат.
С това се свършва работата. Едно „чудо”, което трае дори по-малко от три дни.
И всичко пак заглъхва. Самодоволното блатце се плиска тихо под немлъчния приспивен хор на партизанските жаби и жабчета.
Учител на живота! Идилия!
Едничкият шумен и славен ден в живота на писателя е - уви! - денят на смъртта му.
В тоя ден всички се разтичваме, грабваме перата!
- Ах! Какво нещастие за отечеството! Той беше голям, безценен! Каква загуба!
А на връщане от гробищата - още от Шарения мост го забравяме. Дори като че ли чувстваме, че без него ни е малко по-добре.
Писателят - предполага се - има свой светоглед, в книгите му цъфтят неговите вдъхновени идеи, интересни мнения, духовити или мъдри крилати слова за човека, за живота, за смъртта, за любовта.
Всичко туй остава там, на Орландовци, като абсолютна непотребица. След погребението писателят хлътва в недрата на най-дълбокото небитие и вече никой не се погрижва да го извади оттам при някой случай.
Няма да намерите никога, в никой вестник, една статийка, в която мимоходом да е споменат някой писател, да е цитирано едно негово изречение, едно двустишие, съвпадащо с някой случай от живота, да е припомнено за един негов герой…
По-скоро ще срещнете, може би, мнението на Настрадин ходжа по житейските въпроси на съвременността…
Учител на живота! Каква трагикомедия!
сп. „Листопад”, г. 11, бр. 4-5, 1930 г.
