Панко Анчев 

1.

Феноменът „Тончо Жечев като прозаик и есеист” настоява за специално внимание не само защото разкрива допълнителни страни от таланта и естетическите и социалните търсения на Тончо Жечев, но и защото хвърля светлина върху състоянието на българската литература в края на ХХ век. В нашата литература не са редки случаите голям критик да е и поет или прозаик на равнището на своята критическа дейност. През ХХ век май единствени Цветан Стоянов и Тончо Жечев покриват този критерий, макар все пак „писателството” им да е поне една степен по-ниско от литературно-критическите и философските им статии и книги. Но ние не бива да пренебрегваме тяхната проза или да се отнасяме снизходително към нея - тя не заслужава такова отношение.

Тончо Жечев завършва първата си повест „Историята и теориите на един Пигмалион” през 1981 г., а я издава през 1983 г. Подчертавам това, тъй като този факт ни насочва към идеите и тенденциите на времето, което авторът изразява: 70-те години на ХХ век. Това е времето на ускорения упадък социално-икономическата система на социализма и на разрухата на колективистичното общество. Появяват се все по-отчетливи симптоми на настъпващата сериозна икономически криза, а заедно с тях се усеща една унилост, все по-голяма обезвереност, разочарование, съмнения в правилността на избрания от обществото път. Литературата вече е изживяла своя възход и е познала големите си класически автори и произведения от втората половина на века и сега търси възможности да продължи този път, но й е все по-трудно и невъзможно. Идва ново поколение, което предявява претенции, но му липсват силата и енергията на предходното, неговия естетически размах и пълнота на словото.

Нещо се случва, надига се тревога, но още не е ясно какво е то и от какво е породена тази тревога. От литературата изчезват спонтанността, свежестта на възприятието, радостта от общуването с природата, романтичният поглед, надеждата, че бъдещето ще донесе красота и добро. На тяхно място идват дългият и тревожен размисъл, т. нар. „интелектуализъм”, затварянето в тесния кръг на интелектуалната общност, където или се водят дълги спорове, или се преживява пасивно и отчуждено онова, което се случва реално в живота. В прозата се засилва интересът към интелектуалните кръгове, към учените и творците, към града. Размишляващият човек е неин най-чест персонаж. През неговите очи и разум се изобразява и изразява новата действителност. Това е много важен за развитието на българската литература и особено за художествената проза момент, когато неин доминиращ герой става интелектуалецът, човек на изкуството и науката, защото е свидетелство за настъпилите изменения в структурата на обществото, а и за известно обезсилване на литературата в резултат на краха на колективистичния тип общество. Духовната и моралната криза се отразява най-болезнено именно в интелектуалните среди; интелигенцията е симптомът на заболяванията на обществото.

Нещо очевидно трябва да се направи, да се измисли и създаде нещо ново, което да преобрази живота, от който все повече хора са недоволни. Хората, които са способно да направят това, са интелектуалците - творците и учените. В техните глави и чрез тяхното въображение е възможно да се сътвори някаква нова реалност или поне да се излезе от тази, в която става все по-неуютно и тревожно. Литературата показва как се формират такива „проекти” и по какъв начин се достига до тях. До голяма степен това са нови илюзии, но те са необходими и желани, тъй като  старите са изчерпани и мъртви. А потребността от илюзии засега е силна и настоява да бъде задоволена.

Очертавам този идейно-естетически контекст на времето и литературата от края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век, за да изтъкна още веднъж, че в литературата нищо не се появява случайно и причините за всяко литературно явление може да бъде точно установена и формулирана.

2.

Именно в този контекст се вписват темата, героят и проблематиката на повестта „Историята и теориите на един Пигмалион”. Пигмалион е създател на нова реалност, като преобразува старата и й придава свойства и качества, които да изпълнят представите и мечтите му за съвършенство. Тази реалност е жената, която трябва да отговори в новото си състояние на идеала на мъжа. Той сам създава този идеал и формира жената „по свой образ и подобие”, придава й всичко, което да изправи нейните недостатъци и ги превърне в достойнства. Това „всичко” обаче е част от него самия. Но всъщност е от онова, което на самия него му липсва и което иска да види все пак въплътено, за да му се радва и възхищава. Пигмалион въплъщава идеала си за жена в скулптура, одухотворява я чрез болката по изгубената любима. Така творението придобива живот, но живот изкуствен, нереален - живот на изкуството. Преди това обаче красотата и любовта са родили един материален образ, изчистен от всякакви недостатъци и слабости. Творбата на изкуството трябва да замести живия човек и го съхрани за вечни времена като притежание на болезнената безнадеждна любов. Тя става нова реалност, която във въображението на своя създател е напълно истинска.

„Проектът „Пигмалион” се осъществява в различни варианти и житейски ситуации. В оригинала си той е проект на мъжът, търсещ изгубената си идеална любов. Такъв е и в по-сетнешните си преображения. „Проектът” винаги се оказва неуспешен или неспособен да просъществува дълго, защото авторите влагат в него от себе си заради себе си, задоволявайки собственото си его и стремеж към някаква форма на съвършенство. Рухването му предизвиква голямо душевно страдание. Това е тежка драма за всеки, който се е захванал да променя в представите си и чрез представите си човека, когато обича, и да му налага черти, каквито той няма. Повторното завръщане в реалността е поражение и унижение, които гордият „творец” не е в състояние да понесе. Но само гордият човек е готов да бъде Пигмалион и да не се примирява с онова, което вижда и мечтае да притежава.

Чрез героя си професорът-археолог авторът - критик и ерудит разказва и анализира античната история на Пигмалион и на Молиер. Интерпретацията на тези две истории - и то през съзнанието на главния герой Тончо Жечев поставя неговата история в един широк контекст, за да подчертае повторяемостта на сюжета, неговата вечност. Така този герой оправдава себе си, мъчи се да облекчи личната си болка, на която придава класически мащаб. Интелектуалецът почти винаги мисли през миналото и мита, където намира аналогиите на себе си. Тази „естетическа обремененост” го подготвя за собствения му живот, но и го заслепява и намалява съпротивителните му сили. Той знае, че повтаря известна вече от историята съдба, но се впуска в нея, тъй като личният му опит е малък и не му сигнализира за възможните опасности. Ерудицията е знание, но не е познание на живота, не е лично преживяване и собствено минало. Това придава особена драматичност на героя. Драматичен е този, който уж знае какво го очаква, но тръгва сляпо и с вярата, че то няма да му се случи; а когато му се случи, намира слаба утеха в същата тази история.

Професорът от „Теорията и историите на един Пигмалион” е новият тип личност-герой на новото време. Силата му е в способността да анализира и интерпретира, а не да живее. Човек започва да живее, като си създава образи и представи за другите, и престава да вижда реалността пред себе си. Може да си светило в професията, да си гений дори, но безпомощността в практическите дела и личния живот разрушава целостта на личността, отклонява го от важното, отчуждава го от себе си. Такава личност не обича делото, а живее в спомена и размишлението, в душевното страдание и с очакването всичко това да се промени. Появил се постмодерният Пигмалион, след когото ще настъпи времето на удоволствията и прагматизма. Ще се появи жестокият егоист без никакви ценности в себе си, с воля единствено за печалба и лесен живот. Професорът поне е интелигентен и егоизмът му не се проявява в бита - той му е нужен единствено в пресътворяването на жената, която обича.

3.

Пигмалион на Тончо Жечев пресътворява  жената, която обича, не като ново създание; тя не е скулптура от камък, нито превъзпитана дивачка. Мария е достатъчно интелигентна и естествена, за да се нуждае от някакво „дообработване” или повторно измисляне в съвършен вид. Тя е студентка и колежка на професора. Житейският и професионалният й път тръгва и преминава неизбежно през живота му. Професионалните й качества са достатъчно, за да заслужи уважение и признание за труда си. Т. е. тя няма нужда да бъде култивирана и измисляна, за да бъде харесвана и обичана. В нея е заредена енергия и сила, които я правят достатъчно самостоятелна и решителна, за да й е необходимо някой да допълва същността й. Професорът (който в повестта няма име и фамилия!) е привлечен от нейната хубост и жизненост, естественост, ум и всеотдайност. Връзката им е здрава и красива, защото и двамата се допълват един с друг и създават хармония. Но професорът все пак досътворява Мария и я допълва до там, от където тя вече е не просто негова любима жена, а и огледало, в което той оглежда собствената си значимост и получава възхищение от всичко, което върши.

На професора са му необходими очи, които да го гледат постоянно, и думи, които да изразяват възторга си от него. Той притежава всичко, но точно това не му достига в пълна мяра, за да бъде цялостен и щастлив. И докато получава възторг и възхищение, професорът е цялостен и щастлив. Любовта му е непомрачена, тъй като е споделена. „Огледалото” отразява идеалния образ на доволния от живота успял човек. Отражението обаче е толкова ярко, а героят толкова заслепен от него, че дори не забелязва появилите се вече пропуквания върху стъклото. Те слагат началото на тежката и мъчителна агония на любовта между двама, които искат и очакват от нея различни неща.

Пигмалион не може да бъде щастлив в любовта, защото обича себе си, а не жената, в която е влюбен и чиято същност иска да промени, за да изчисти собствените си недостатъци. Това обаче не е баналната нещастна любов, а е невъзможна, защото е любов в разпадащ се свят. В такъв свят егоизмът господства над всяко чисто и искрено чувство. Затова и в такъв именно свят се появява Пигмалион, който трябва да изгради някакъв илюзорен идеал и чрез него да се опита да възстанови пълнотата и целостта на личността. Красивият идеал винаги е илюзорен, макар да е красив и привлекателен; макар в началото да успява да слепи частите на разпадналия се свят и да му придаде блясък и хармония. Истината се заменя с игра с истини; любовта се изражда и се превръща в ненавист и пълно безразличие. Да, така обикновено става с двама влюбени, изгубили или наранили любовта си. Ала героите на Тончо Жечев носят тежкия печат на времето и постъпват според неговите неумолими закони и правила. Друго с тях не би могло да се случи. Пигмалион не може да бъде щастлив, защото живее с илюзията, която сам си създава и която се обръща срещу него.

Забележете колко последователна и неумолима е Мария, как жестоко измъчва професора, как го наранява постоянно, докато го доведе до крайното му състояние на гняв и омраза. Тя си играе с  него, дразни го, нанася му удари, издевателства с него. Тя също е плод на времето и постъпва по неговите повели. В крайна сметка тя е победената; тя е изгубила повече. Но не се чувства такава, защото не е смятала, че е сполучила с любовта си към професора. Тя не е недоволна от съдбата си, макар да и да не е щастлива от нея. Затова и късната им среща е толкова спокойна и ритуална. Тя трябва фактически да приключи взаимоотношенията им, да им въздаде разплатата и ги успокои завинаги. Преживели нещо заедно, те го оставят в миналото. Във всеки случай Мария не се връща при него.

„Не толкова историята следвам и разказвам аз, а темата си, самата история загуби за мене парещия интерес, но темата остана и може да се каже - сега ме вълнува повече от преди” - споделя професорът пред разказвача. Не толкова чрез разказа, колкото чрез анализа на темата и историята професорът иска да се освободи от миналото си и да намери най-сетне утеха в някаква установена от него истина, а и в чуждото съчувствие и разбиране. Темата засяга още и умереността, за която постоянно размишлява и пише Тончо Жечев. Всяко начинание, преживяване, чувство или дори разочарование трябва да бъде изпълнено с умереност, с мяра, да не достига до крайност и преизпълненост. Тогава се нарушава равновесието, човек губи представа за себе си и изпада в неудобно положение. Той трябва да се стреми към пълнота, а не към прекаленост. Това важи и за образа, който всеки Пигмалион създава, за да види в него себе си.

4.

Повестта завършва с историята за черния щъркел, която професорът разказва на своя събеседник преди да се разделят и всеки да поеме пътя си. Но пръв поглед тази история няма пряка връзка с „историята и теориите на един Пигмалион”, но всъщност връзката е органична. Впрочем, тя е по-скоро контрапункт на случващото се преди нея, защото е „проект на природата”, а не на Пигмалион. Селяните и щъркелът се привързват един към друг не заради егоизмите си, не заради това да се оглеждат едни в други и виждат в другите очи възхищение и любов. Щъркелът има своето отечество и той го намира винаги независимо какво е то, как го посреща и къде се намира. И тази му привързаност не намалява; той не се обижда, не се сърди, не се разочарова, макар да има основание да го прави. Хората му създават все по-лоши условия, макар да го обичат и чакат с нетърпение. Но у тях очакването е по-скоро навик отколкото проявление на истинска любов. Щъркелът не очаква признание; той просто е свързан с отечеството си и не го изоставя - каквато и да е цената, която това му струва.

В края на своите записки професорът е сложил няколко въпроса, на които търси отговор: „Навярно има и път за осъществяване на неосъществимото, ако човешките възможности са неограничени? Ако у щъркела толкова много се осъществява по инстинкт, щом той вярно налучква пътя си по звездите, какво следва от това за разумните същества? Неосъществените възможности са господствали милиони години, докато един ден невъзможното е станало възможно, аз разбирам не само щъркела, но се мъча да разбера о собственото си разбиране; щом това чудо на мирозданието е станало, защо да е невъзможно в бъдеще вечното блаженство на любовта без разочарования?”. Разумното същество притежава его; човекът е изпълнен с гордост и себелюбие. Той сам за себе си е абсолютна величина и дори в съжителството си другите хора не е съгласен да отдава от тази своя величина на останалите. Заради тази своя природа човекът не е способен на безкористна взаимност. Именно егоизмът и гордостта го карат да бъде Пигмалион, но и да се удивлява на „черния щъркел”, от който иска да се учи, но не успява да усвои урока му.

Черният щъркел е мечтата на човека за любов без условия, но от страна на другия. Такава любов е по-скоро покорство и сляпо служене. Любовта между мъжа и жената е все пак някаква форма на борба за надмощие, сблъсък между егоизми и гордости. Никой от двамата не може да е по-слаб или по-силен. Ако единият доминира по някакъв начин, то е за кратко и другият непременно ще го изостави, ще го нарани и напусне и то точно тогава, когато уж всичко е наред и взаимността е безусловна.

Но черният щъркел е и доказателство за силата на „духа на мястото”, „котловината”, на „малкото отечество”. Щъркелът има големия свят; той прелита огромни разстояния, вижда различни страни и народи, но най-добре се чувства в родното място и му е скъпо всичко, свързано с него. Тончо Жечев е страстен защитник на тази теория и тук той й придава поетично-драматичен характер, извежда я от теоретичното мислене, за да я материализира чрез показателна случка.

Повестта „Историята и теориите на един Пигмалион” и главният герой в нея, както вече бе подчертано по-горе, поставя нов проблем за българската литература от 80-те го дини и показва нов тип личност. Професорът е нов тип личност, макар да идва от миналото и с цялото си поведение демонстрира принадлежност към него. Но обикновено така се получава: новото идва от историята, възобновява се в нова форма. Професорът няма как да не бъде човек на историята, понеже е високо ерудиран и благороден, а в общество като това, което вече започва да се формира, знанията, ерудицията, тактът, интелигентното и възпитано говорене излизат от мода, изоставят се като отживелици и ненужни атрибути на нормалното човешко поведение. Професорът принадлежи на една особено „патриархалност”, продукт на високата култура и интелектуалното благородство. Може да се каже дори, че той е от поколението на 60-те години на ХХ век, когато в културата, науката и изкуствата навлязоха толкова видни учени и творци. Но той вече е демодиран и непривичен за новото време. Затова и външният му вид и неговата изисканост правят впечатление на младите колеги на режисьора. Професорът е всичко онова, което се разпада в постмодернисткото индивидуалистично общество, и всичко, което се получава при този разпад. Започва безразборното смесване и разместване. Старото става ново, а новото безвъзвратно остарява и трябва да изчезне. Професорът усеща своя край и затова толкова настойчиво привлича за слушател своя нов български приятел, от чието име се води повествованието. Те, впрочем, взаимно се намират - също както черният щъркел намира съселянина си и прекъсва за малко своя дълъг полет, за да го види и вземе от него сили за предстоящия си път. Между двамата все още съществува някакъв висок респект; те се отнасят един с друг с уважение. И те са вероятно последните литературни герои, които са способни така да се държат и говорят.

5.

Повестта „Смъртта на лебеда” е публикувана след смъртта на Тончо Жечев. Тя е продължение на „Историята и теориите на един Пигмалион”. Писана е през 1983, т.е. две години след първата. Авторът не я публикува, понеже (така смятам, без да имам доказателства) не е довършена окончателно. Тончо Жечев е искал да обогати образа на своя герой - професора и да продължи размишленията си, започнати в „Историята и теориите…”. Тук той излиза от любовния сюжет, за да навлезе в сложните и модерни за 70-те и 80-те години на ХХ век теми за смъртта, хармоничното общество, ролята на мислещия човек в неговото устройство, възможността философията и културата да облагородят обществените нрави и да придадат нравствен облик на държавния ръководител, т.е. на „тирана”. Историята на античните философи Сократ и Платон тук са подходящи и като реалност, и като метафори. Двете съставни новели „Платон и смъртта” и „Последният ден на Платон” не са достатъчно интегрирани в целия текст, а и се нуждаят от дообработка, за да бъдат по-убедителни аргументите и внушенията за съдбите на двамата антични философи. Освен това не е достатъчно аргументирана идеята за смъртта, измъчваща Професора, и неговата собствена участ в рамките и на тази, и на предишната повест. Необходими са още сюжетни линии, за да се изяснят и отношенията между повествователя-кинорежисьор и Радостина. Но във всички случаи тук имаме работа с много сериозен замисъл, забележителни сполуки в изграждането на образа на Радостина и интересни размисли за философията на Сократ и Платон.

Тончо Жечев е споделял често, че иска и се стремял да бъде белетрист. Този стремеж проличава в литературоведските и историографските му изследвания, но в тази повест се очертават доста ясно и категорично уменията му да бъде разказвач, разказващ увлекателно и завладяващо.

В „Смъртта на лебеда” се очертават три сюжетни линии: животът и смъртта на Професора след „Историята и теориите на един Пигмалион”, Радостина и нейният разказ за Професора и отношенията й с него, Сократ и Платон, видени от Професора като възможна проекция на днешната обществена реалност. Всяка от трите линии дава възможност за мащабно развитие и изображение, за да се превърне повестта в истински философски роман. Обединяващата идея на този възможен (и, предполагам, замислен, но неосъществен от Тончо Жечев) роман е идеята за ролята на интелигенцията, нейната висока отговорност и необходимостта тя да се намесва в устройството на обществото и цената, която трябва да плати и плаща постоянно за това.

Двете съставни новели „Платон и смъртта” и „Последният ден на Платон” са ядрото на „Смъртта на лебеда”, средоточието на размишленията на Тончо Жечев през целия му живот на философ и мислител. Струва ми се, че идеята за тях идва от забележителната книга на руския философ от края на ХІХ век Владимир Соловьов „Житейската драма на Платон” („Жизненная драма Платона”), писана през 1898 г. и въплъщаваща в себе си идейните търсения на великия философ, както и предчувствията му за надвисващите над Русия и света опасности. Владимир Соловьов определя смъртта, т. е. убийството чрез изпълнението на смъртна присъда, на Сократ като „една от най-големите трагедии на световната история”. За живота на Платон той казва, че „не е мирна смяна на дните и годините на умствен труд, както е, например, у Кант, а дълбока и сложна, обхващаща цялото му същество драма”.

Според Владимир Соловьов Сократ стои житейски и философски между двете най-силни тогава идейни течения: между охранителите на статуквото, на трайното и неизменното и тези, които го поставят под съмнение, тъй като смятат, че всичко е относително (софистите). Но той стои между тях като техен отрицател. „На охранителите Сократ навярно е говорел така: „вие сте съвършено прави и заслужавате похвали за това, че искате да съхраните основите на гражданското общежитие, - това е най-важното. Прекрасно е, че сте охранители, само че вашата беда е в това, че не знаете и не умеете  да охранявате. Вие действате слепешката, пипнешком, каквото ви попадне, също като слепци. Вашата слепота произлиза от самомнението ви, а това самомнение, макар да е несправедливо и пагубно за вас и за другите, заслужава извинение, защото зависи не от злата воля, а от вашата глупост и невежество” - Какво може да се отговори на това, освен с тъмница и отрова”? А на софистите Сократ говорел: „Прекрасно е, че се занимавате с разсъждения и всичко съществуващо и несъществуващо подлагате на изпитанието на вашата критическа мисъл; жалкото е само, че мислите ви са лоши и никак не разбирате нито целите, нито средствата на истинската критика и диалектика”. От тук произлиза омразата и враждата на тези две течения срещу Сократ. Той е еднакво яростен противник както на „невярващия и гнил консерватизъм”, така и на „вътрешната несъстоятелност на софистичната псевдокритика”. Поставен в такава „преса”, Сократ не може да не бъде мразен и обвинен като заплаха и враг на държавата. Така Владимир Соловьов обяснява причината, поради която той бива осъден да изпие чашата с отрова. Тази причина поражда мисълта за ролята и мястото на философа в обществото, която пък преобръща живота и мисълта на Платон и философите след него.

Тончо Жечев спестява тези мотиви (или не успява да ги вмести) и Платоновата драма започва някак неясно. Трябва да си все пак познавач в някаква степен на историята на античната философия, за да знаеш тези неща и ги свържеш в повестта на Тончо Жечев.

6.

Може ли интелектуалецът, човекът на изкуството, мислителят, културата като цяло да промени характера на властта и тя да се устрои не според своя егоистичен принцип на владетел над хората, а според принципите на нравствеността и душевната хармония. Т. е. по човешки да се грижи за човека, да му помага и отваря пред него просторите за развитието му? Подобни въпроси си задават духът и умът, когато обществото изпаднат в криза, когато се сменят епохите и социалните системи. Тогава възниква и въпросът „А сега накъде?”. Накъде и как, по какъв начин ще се излезе от кризата, от лъжата и фалша, от терора и заблудите, за да стане животът не само по-задоволен материално, но и да е благодатен, морален, естествен и добър за всички. Тези въпроси пораждат и още един, който е съдбовен, макар да се задава рядко, защото привидно правилния отговор на предишните и допускането по принцип на интелектуалеца до властта замъглява съзнанието и успокоява напрежението и се пропуска, че всъщност не истинският интелектуалец и творец е реформаторът на властта, а посредственият, бездарният, глупавият и необразованият е избраникът и той формира общественото мнение; той „култивира” управника и го насочва по уж правилния път. Важно е кой е съветникът!

Но дали съветникът наистина има такава важна роля в живота на държавата или това е още една илюзия, която се разсейва бързо, щом властникът изпълни по своя воля задълженията си? Сократ и Платон впрягат умовете си, за да покажат верния модел на управление. Идеалният случай е, когато философите изработят модела на идеалната държава и властта го приеме и приложи. Но тя нито иска да го прилага, нито дори да се съобразява в някаква степен с него, защото нейната логика и редът на съществуването й не зависят от идеалните образи в главите на мислителите. Държавата функционира по други закони и не се поддава на нравствени оценки и принципи. Тя може в определени моменти да се доближава до един или друг подобен принцип, да ги въздига в норма на поведение на своите членове, но нейната функция е друга и не се влияе особено от тях. Тук именно е драмата на интелектуалеца.

Тук е житейската драма на интелектуалеца, защото той страда от илюзията, че е способен да обърне постройката на властта и да промени характера на управника и да го накара да се вслушва в него, да се учи на нравственост и човечност, да се съобразява с тези, които знаят повече и могат да помогнат. Самата власт обаче не винаги трябва да е човечна и състрадателна. Има моменти, когато нейната сила трябва да се прояви безкомпромисно и да лиши „свободомислещите” от правото им да говорят, каквото желаят. Властта е йерархия и затваряне на рамките на държавата и обществото, за да не попадат вътре в тях нездрави елементи, които бих отровили съществуването им и попречили на развитието им. Интелектуалецът е с едни представи за живота, хората на труда са с други; различните съсловия споделят различни ценности. Затова не е възможна каквато и да било „идеална държава”, изградена по нечии представи и модели. Идеалната държава е тази, която се основава на полезния опит на традицията и на опита на другите държави и общества; която функционира по правила, извлечени от практиката и действащи съобразно нея.

Тончо Жечев засяга този проблем, но него сякаш повече го интересува проблема за правото на интелектуалеца да мисли и говори свободно, без да се страхува, че ще бъде преследван заради идеите и думите си. Смъртта на Сократ, за която пише старият професор, е присъда не над великия философ, а над властта, която се е изплашила панически от идеите му и не е намерила никакви други начини да им противодейства освен отровата и така да всее страх у другите, които като него биха се опитали да я разклащат. Диктатурата е изплашена власт, власт, която панически се страхува. Тя се страхува не от оръжието на противника си, а от идеите на умните, които я поставят под съмнение и внушават у поданиците неверие в силите и възможностите й.

Трудно се живее в свят,  „в който няма място за Сократ”, макар че „Сократ можеше да побира у себе си света”. „И какъв ще е този свят без Сократ, без истината? Лъжовен свят. Свят на лъжата, неистински свят!” Всъщност, това е истинската драма на интелектуалеца, а не тази за невъзможността му да формира справедлива и умна власт. Интелектуалецът един от механизмите за корекция на властта, а не единственият. Този механизъм обаче работи успоредно и заедно с всички останали механизми и фактори. И то като казва истината, а не правилата. Неговата работа не е революцията, а подпомагане едновременно на еволюцията и революцията, като формулира проблемите, които те трябва да разрешават, и убеждава хората в правотата на истината или да ги отвращава от лъжата и неистината. Лъжовният свят, неистинският свят трябва да се промени, за да стане свят на истината, истински свят.

Това е откритието на Платон в смъртта на Сократ. Към него ни насочва и авторът на „Смъртта на лебеда”. То е утехата ни, че никоя жертва не е напразна, когато е положена заради истината.

7.

Смъртта е другият голям проблем, който философията се мъчи да разреши. Но тя рядко се сеща, че той е здраво свързан с проблема за истината. Защото ако не откриеш истината или дори ако не намериш пътя към нея, ти винаги ще бъдеш безпомощен пред проблема за смъртта. Неизбежността на смъртта и нейното неочаквано идване и поразяване често в миг на душевен, физически и властови възход са трагичните загадки на битието, необяснима тайна и трагично безсилие на силния уж и уж на всичко способен човек. Никой не вярва в собствената си смърт - дори и постоянно да размишлява за нея и да подхожда философски, когато се отнася до другите. Кой не се надява, че него тя ще го отмине? Въпросът за всички философи е къде ще го отведе тя и изобщо отвежда ли някъде тя. „Някъде” означава, че съществува друг свят, друг живот, друго битие. Въпросът и отговорът му са разделителна линия, стояща между различни философски и религиозни учения.

Вярващият християнин знае какво се е случило с първите хора, как и като какви са били създадени и защо падението в грях ги е лишило от Рая и безсмъртието. Но срещу това наказание Бог е дал възможност на всеки човек да се подготви през всичките дни на своя земен живот чрез покаяние за живот вечен. Вечният живот е животът на праведната душа, измолила и заслужила спасение. Смъртта е временно явление. Властта й е до второто идване на Иисус на земята и Страшния Негов съд. С първото Си идване Синът Божи победи смъртта и показа на човека Пътя на неговото спасение. За християнина смъртта е „представяне пред Господа”, а не физическо изчезване, не разпад на материята, не химическа реакция и гниене. Затова тя не може да бъде нито преждевременна, нито нелепа, нито напразна. Ти се представяш пред Господа, когато Той те повика в края на отреденото ти от Него време на земята. Тогава именно започва вечният живот или вечното осъждане. Затова на Светата Литургия вярващият християнин моли за „християнски безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшното Христово съдилище”. Това е молитва към Господа!

Разбира се, и за християнина смъртта е проблем, който всеки трябва да разреши сам за себе си, но преди всичко като проси от Господа „прощение на греховете и прегрешенията и живот вечен”. Страшен е Христовият съд и затова и човек изпитва страх от смъртта. Той знае, че не е готов за нея, защото не е готов за този съд. Съзнанието за греховност е съзнанието на вярата и то не напуска човека до последния му миг.

Проблемът за смъртта в „Смъртта на лебеда” е поставен и разрешен (доколкото може изобщо този проблем да се разреши) материалистично и рационалистично, езически. Човек умира и вече го няма. Остава тялото му, но самият човек е някъде другаде - ако изобщо е някъде. Земята поема това тяло и над гроба зараства трева. После го забравят. Това, че го забравят, е може би най-страшното и то обижда и унизява. Защото рационалният човек е горд - той вече се е обявил за бог и смята, че може всичко. Всичко, но не и да бъде безсмъртен. Макар че се надява да постигне един ден безсмъртие на земята, като открие лекарство за тялото си. „Безсмъртен… безсмъртен, а трябва да умре… И то скоро, съвсем скоро! Вътре в себе си най-напред усети, а след това ясно чу познатия звук на срутващи се сипеи, мъка като от сплитане на вътрешностите, занемяване пред тайнството и мистерията на живота.” Така в интерпретацията на Тончо Жечев Платон усеща близкото си умиране. „Безсмъртен, а трябва да умре”! Но кой го е обявил за безсмъртен? Друг човек, други хора, удивени от неговия ум и способността му да размишлява и открива и формулира истините. Той е побрал в себе си целия свят и времето в себе си, а няма място в него. Ето, това „няма място за него” е сякаш ключът към рационалистичното и езическо разбиране на смъртта. Съзнанието, че те изместват, че ти отнемат нещо, което ти се полага, че си вече излишен и ненужен, тревожи човека, плаши го и го ужасява. Умираш и край - всичко изчезва, както и ти изчезваш. Какъвто и да си бил, колкото и умен и значим да си, колкото и да са говорили за тебе, че си божествен и безсмъртен, тебе те няма, а човечеството не е сполетяно то трагедия и продължава да съществува по същия начин, както е съществувало и с тебе. Нищо не се е променило. Затова и „пожелават” на мъртвия „лека му пръст” или „мир на праха му”. Т. е. облекчение на тленното, на материалното, което остава на земята, а не опрощение на греховете и спасение на душата.

Но Сократ и Платон са умни и проникновени хора. Те разбират, че смъртта е неизбежна и се подготвят за нея. В това е тяхната мъдрост, отличаваща ги от останалите. Подготовката им е примирение пред тази неизбежност, съгласие за несъпротивление, което до нищо няма да ги доведе. Мъдростта на езичника оправдава примирението, но не довежда до смирение и покаяние. То е качество единствено на християнина.

Тончо Жечев описва граничните състояния на двама велики антични философи, но всъщност това са размишленията на един модерен българин от края на ХХ век. И това определя гледната точка, от която тези състояния са видени и изобразени. Размишленията за смъртта от такава гледна точка са присъщи на хора консервативно настроени, а не на революционерите, за които саможертвата е сладка смърт. Търсенето на нейния смисъл и особено на начини как да бъде преодоляна, е свойствено на мислителя и съзерцателя, а не на преобразователя, не на действащия. Искам да кажа, че с тази си повест Тончо Жечев продължава по същество линията на своето досегашно литературоведско и историографско творчество, на размишленията си за националната съдба.

8.

В „Смъртта на лебеда” авторът е показал един много интересен образ, чийто характер е своеобразен контрапункт и на образа на Мария, и професора от „Историята и теориите на един Пигмалион” - Радостина. Това е зрялата жена, която съхранява спомена за професора, за да го предаде като автентично свидетелство на изкуството. Тя е възстановеното равновесие, уталожването на страстите, проникването в смисъла, здравият разум и пълнотата на живота.

Радостина се появява в живота на професора във времето, така да се каже, между двете повести. Тя избягва да разказва как и кога точно е станало това; за нея по-важното е да съхрани и предаде на разказвача-сценарист двете тетрадки с размишленията на професора за смъртта на Сократ и Платон, да му сподели думите, които той е говорел и така да допълни и обогати неговия сложен и драматичен образ. Радостина си е избрала начина на живот и мястото си в него. Тя стои на това място едновременно тихо и незабележимо, но и достатъчно активно и властно. Това я прави в еднаква степен участник и свидетел на случващото се. Нейната сила обаче е в деликатността й, в тихото внушение, в способността на слуша внимателно и наблюдава, да се намесва, когато е необходимо и то непременно спокойно, ненатрапчиво и убедително.

Радостина е любовта на зрялата възраст; тя внася равновесие в неспокойната душа, изпълва цялото и му придава завършеност. В нея няма бурни страсти, претенции, силни вълнения. Тя е любов, която помага, съхранява и съзидава. Хармонията на душата се изразява чрез улегналата красота на тялото и лицето. Радостина не предизвиква, както беше с Мария; тя успокоява. По нея няма да полудееш от страст, нито ще се хвърлиш слепешката, за да устояваш любовта си. Напротив, но затова пък ще бъдеш стабилен и сигурен в действията и постъпките си. Нейното призвание е да се грижи за другия, да го успокоява и изпълва със сила и увереност. В нашата литература няма много подобни образи.

В „Смъртта на лебеда” няма увлечения; тя е изпълнена с размишления и равносметки. Затова и действие почти липсва за сметка на уравновесеността и спокойствието. Мисля, че това се дължи преди всичко на образа на Радостина, която доминира творбата и налага присъствието си и върху професора, и върху разказвача. И двамата са подвластни на нейната умереност и хармоничност. Тя обаче е по особен начин активна. Властта й е в способността й да мисли, да овладява чувствата си и да налага ред и хармония във всичко.

Но и тя е жив човек и слаба жена. Нейното увлечение по професора изведнъж приема неудържими форми и тя сама признава, че е станала Пигмалион, който налага своята представа върху любимия човек. Тази сюжетна линия обаче не е разработена и не е ясно как са се развили тези именно отношения между Радостина и професора. Припламва страст и у разказвача, но и на нея не й е дадена възможност да се разгори - било поради сдържаността на Радостина, било поради нежеланието на автора да я покаже докрай.

„Историята и теориите на един Пигмалион” и „Смъртта на лебеда” утвърждават една нова за времето си линия в българската художествена проза - есеистично-философската проза. Това продуктът на художественото мислене от периодите на упадък, в какъвто Тончо Жечев пише своите белетристични творби. Тук доминира тъгата по целостта и пълнотата на живота, по неговата всеобемаща хармония. Тончо Жечев прояви безспорни качества на белетрист и мислител, които трябва да ни карат да не отминаваме като нещо случайно двата му опита в прозата. Нещо повече, те съдържат качества, които ги правят важен знак в литературния процес от 80-те години на ХХ век.

9.

Тончо Жечев е автор на една задълбочена биография на Тодор Икономов, която първоначално в съкратения си вид е част от „Българския Великден”. И това че е част от тази книга, не е случайно. Защото възгледите, политическите позиции и участия на Тодор Икономов в църковните борби може би най-пълно и достоверно изразяват цялата същност на тези борби, тяхната сложност и вътрешна противоречивост и - най-важното - техния предимно политически характер, който е далеч от църковната проблематика и каноните на Църквата. Но Тодор Икономов е свързан и с идеологията и практиката на национално-освободителната революция. Той е много по-обективен и точен анализатор на тези важни направления в политическия живот през Възраждането и по неговите анализи можем да съдим далеч по-вярно за политическата ситуация през втората половина на ХІХ век и за състоянието на революционните процеси, както и за готовността на народа за въстание и освобождение. Тодор Икономов е освободен от романтичния порив, обсебил нашите национал-революционери; той познава политическите механизми, точен е в преценките си за революционния порив на народа, умело анализира международната обстановка и по-добре от всички останали знае при какви условия и на каква цена, а дори и кога Русия и Европа ще предприемат военни действия за разрушаването на Османската империя и освобождението на България. Така че когато изучаваме живота и делото на Тодор Икономов, ние всъщност трезво изучаваме българската национално-освободителна и буржоазна революция, а също така и особеностите на Възраждането.

Тодор Икономов е униат, при това активен поддръжник на идеята Българската църква да премине в диоцеза на Римокатолическата и така да се откъсне от Константинополската патриаршия и стане независима. Сам Икономов признава, че е индиферентен към верските работи, не ги разбира и дори не иска да ги разбере. Макар че приема дяконски сан от униатския архиепископ Йосиф Соколски (наречен от униатите „български патриарх” и е негов най-близък помощник, докато не се разочарова напълно от униатския кръг. Увлечението му по това опасно начинание показва колко малко занимават каноничните въпроси ръководителите на борбите за църковна независимост и колко политически смисъл е вложен в тяхното разширяване и радикализиране.

Самото униатство е политическо средство, с което да се привлече вниманието на Европа към българския проблем. Униатите, чийто ръководител е Драган Цанков, смятат, че римският папа ще накара европейските държави да защитят българското население, което е част от Римо-католическата църква. Европа и главно Франция се надяват по този начин да отдалечат българите от Русия и руското православие и ограничат руското влияние върху Балканите. Изобщо, в църковните борби воюват предимно политически оръжия. В биографичната книга за Тодор Икономов Тончо Жечев подчертава много по-отчетливо техния политически характер отколкото в „Българския Великден”. Но Тодор Икономов повече сякаш от всички останали дейци на нашето възраждане държи да ангажира западноевропейските държави в разрешаването на Източния въпрос - не само на проблема за независимата българска църква. Още преди края на Руско-турската освободителна война, когато вече се вижда българската свобода, Тодор Икономов се старае да убеди посланиците техните държави освобождението „като общоевропейско дело, чийто изпълнител е била Русия, с оглед дипломатически да се закрепи руския военен успех” ( „Тодор Икономов. Очерк из историята на българската обществена мисъл”, С., 1975, стр. 34). Върху тази негова идея не се говори и пише, но тя е важна за разбиране смисъла на българската революция и на нейната идеология, един от чийто създатели е Тодор Икономов. Тази идеология така и не се избистря окончателно. Тя не е еднозначна и в отношението си към Русия и руската императорска власт. Освен това в късните исторически изследвания надделяват идеите са въоръжено въстание, понеже дълго след Освобождението (почти до края на ХХ век) революционните идеи се апологизират и се представят като доминиращи, макар да не е съвсем така. Тончо Жечев плахо лансира чрез маркиране на един епизод от живота на Тодор Икономов и друга важна теза, върху която през Възраждането се дискутира оживено.

10.

В книгата си за Тодор Икономов Тончо Жечев засяга и проблема за българския консерватизъм. Впрочем, това е главният проблем за него, за чието осветляване той отдава много творчески сили и го занимава дълго време. Той му носи и доста неприятности. За съжаление не можа да се получи задълбочен разговор. Темата, която Тончо Жечев постави, не бе подета. Очевидно през 70-те и 80-те години на ХХ век, а и по-късно - чак до наши дни- тя не вълнува българската мисъл и не предизвиква нейния интерес.

Консерватизмът е идеология на зрялото общество, намерило и осъзнало пътя, по който трябва да върви, а не на общество в промени. Самата идеология се изменя съобразно общественото състояние и особеностите на момента, на неговите задачи и цели. Но неизменна остава главната му същност - развитието трябва да се извършва еволюционно, без сътресения и съобразно традициите, много внимателно и дори предпазливо. Консерватизмът не признава ускорената история и по всякакъв начин се стреми да я укроти и успокои, когато тя все пак придобие по-висока скорост и се изпълни с нетърпение.

Българският възрожденски консерватизъм, проявен в идеологическите постановки на Тодор Икономов, може да бъде сведен до идеята за натоварване на църковното движение с функциите на българската държава. Екзархията постепенно и неотстъпно да очертае границите на всички територии с българско население, като го организира и просветли с българско национално съзнание. Чрез Църквата ще се постигне по естествен начин пълна политическа автономия, ще се формира българската държавна администрация и целият живот на тази автономия ще бъде подчинен на българските закони и управници. Това ще стане върху цяла България, включително и в Македония. Така няма да бъде възможно да се изпълняват плановете на великите сили България да бъде разделена и части от нея да бъдат включени в други свободни балкански държави. В подобно автономия икономическият, политическият и социалният живот ще протича спокойно и ще черпи от възможностите на Османската империя, за да придобие в един момент такава пълнота, че да се изпълни съкровеното желание на народа за пълна независимост. И това ще бъде независимост на цяла България, а не само на онази нейна част, за която решат европейските страни.

Впрочем, всички крила в българската буржоазна и национално-освободителна революция възлагат на Църквата мисията да обедини българите и очертае границите на бъдещата национална държава. Революционерите обаче настояват това да стане достатъчно бързо, за да започне вторият етап от освободителните борби, когато България трябва да стане свободна и независима държава. Те бързат, защото отчита европейските геополитически процеси и знаят, че животът на Османската империя е към края си и скоро ще се дели нейното наследство. Ако България няма принос в нейния крах и разпад, няма да получи нищо. А приносът се измерва единствено с пролята кръв и човешки жертви. Немислимо е за тях съжителството между българи и иноверци под каквато и да било форма! Но и за тях Екзархията е първообраз на българската държава и те настояват, също като консерваторите, тя да бъде устроена „демократично”, а не по каноните на християнството.

Българският консерватизъм е изцяло буржоазен. Т. е. той е републикански, против самодържавието и отрежда на Църквата единствено прагматични буржоазни функции на институция в обществото и държавата. За целта дори и той иска от нея да се устрои като форма на народното самоуправление със засилено участие на миряните, а екзархът и митрополитите да бъдат сменяеми и избирани с преобладаващото участие в гласуването на народа. Така Църквата ще служи на обществото и народа и ще се занимава с народните дела, а не със своите „абстрактни” канони. В този си вид тя няма да бъде отделена от държавата. Но понеже българските архиереи не се поддават на светските страсти и удържат каноничната власт, Църквата много скоро бива отделена от държавата.

Тодор Икономов е привърженик на умерените действия в политиката и особено в национално-освободителните борби. Той е решителен противник на прибързаните действия и на въстанието на всяка цена, чрез което да се предизвика навлизане на великите сили и освобождаването на България. Това за него е авантюризъм, който може да доведе до непредвидими и неизмерими нещастия за народа. Т. Икономов е за постепенни и умерени действия, които трябва да подготвят народа за решителните действия. Той смята, че народът не е готов за въстание и идеята за свободата не е още узряла за него. Най-напред е необходимо, смята той, да се проведе широка пропагандна работа, като се разобличават турските зверства и се говори за ползата от свободата. Иначе, говорел е той, когато дойдат четите, хората ще ги предават, защото ще ги смятат за разбойнически. Както и става през Априлското въстание.

Може би главната особеност на консерватора Тодор Икономов е идеята му България да премине през автономно устройство в рамките на Османската империя, за да може в продължение на няколко години да обедини всичките национални сили, а нацията да осъзнае окончателно своето състояние и се мобилизира за самостоятелно съществуване. Тодор Икономов смята, че е най-добре великите сили да дадат автономия по подобие на Източна Румелия на трите части на България - Македония, Тракия и Мизия „и те като едно цяло, но обединени, останат васални на Турция” (цит. съч., стр. 141). В този негов проект има здрава логика, отчитаща положението в България и зрелостта на българската национално-освободителна революция, както и настроенията на европейските държави и Русия. Затова Тодор Икономов е противник на Съединението. Той смята, че то е прибързано, неподготвено и окончателно закриващо въпроса за Македония като част от България. По-добре би било според него да се работи за автономията на Македония и чрез Църквата да се активизират българите там за съединението им заедно с Източна Румелия с българската държава. Събитията на 6 септември 1885 г. слагат край на нашите надежди и окончателно отделят люлката на българското възраждане от майката-родина. Тончо Жечев цитира разказа на Григор Найденов, председател на Опълченското дружество, за това какво му е споделил Тодор Икономов: „Румелия си беше много добре, добре бяхме поели управлението, султановата власт никак не се чувстваше. Страната процъфтяваше и европейските сили виждаха това. След нея можехме да поискаме от Европа същото управление и в Македония, тогава и двете заедно - Източна Румелия и Македония, автономни и закрепнали, щяха да бъдат сигурни за нас. Сега, с тоя прибързан преврат, изгубихме Македония. Върху нея ще се нахвърлят и сърби, и гърци, а турците ще свият юздите й и нейното освобождение се затруднява и отдалечава извънредно много”. Както и става!

Българският консерватизъм е преди всичко идеология на българското просвещение. Той няма някаква стабилна философска основа и е консерватизъм повече заради предпазливостта, която проявява в разбирането си за национално-освободителната революция и нейната практическа подготовка. Поне Тодор Икономов в представата на Тончо Жечев е такъв. Тончо Жечев обяснява липсата на истинска консервативна философия у нас с отсъствието на аристокрация, която обикновено е носител на консервативните идеи. Консерватизмът се появява като идейно-философска реакция на буржоазните промени, на разрушаването на средновековната феодална държава и средновековната социална йерархия, въвеждането на всеобщото избирателно право и обявяването на еднакви права за всички. Това обяснение има основание, но според мене причината трябва да се търси и в ускореността на българската история (особено през ХІХ век). Ускорената история не позволява задълбоченото мислене. Тя е романтична по дух, революционна и бързо променяща обществото и човека. У нас консерваторите са просвещенци, т. е. държащите най-напред народът да бъде образован, а след това да се извърши революционната политическа промяна в живота му - освобождението.

Тончо Жечев остроумно определя Тодор Икономов като „консерватор сред либералите и либерал между консерваторите”, за да подчертае противоречивия, неопределен и незрял характер на българския консерватизъм. Той цитира един поучителен и за днес откъс от неговите „Писма от Сърбия” (1882): „не е полезно и това да меняваме всеки ден наредбите на държавата, за да направим последната да прилича днес на Франция, утре на Англия, а по-утре на Белгия… Не може да има прогрес там, където няма истински и продължителен опит, гдето обществото минава от порядък към порядък, без да се установи достатъчно време на един да го изучи добре и от всяка страна. Управлението на една коя да е страна не е дело на голи, заети теории, а дело на практическа опитност и на дълбоко познаване характера и нуждите на управляемий народ… Поведението на управляющите трябва да почива на разумното съединение на прогресивното, либералното начало с известна стойкост върху приетите закони, с известен консерватизъм… Управлението не може да върви на според с отвлечените теории, защото неговата основа не са тези теории, а сумата от придобитий опит и действителните нужди на народа”. Според мене това е наблюдение и извод на един разумен и прагматичен човек, който е чужд на авантюри и необосновани, а не толкова извод с идеологическа окраска. Впрочем, българският консерватизъм преди и след Освобождението е просто един разумен и премерен подход с отчитане преди всичко на опасностите и тежките последствия от радикалните действия, а не толкова идеология.

11.

Тодор Икономов е пример за това каква е съдбата в политиката на умния и умерен човек. Едва ли има друг наш възрожденец, който да е преживял такива превратности и толкова рязко да се е озовавал било на върха, било в низините на йерархията; да се е въздигал и да е падал стремително. Роден да бъде мислител и идеолог, той е принуден да бъде революционер и обществен и държавен функционер. Такива хора винаги постъпват съобразно идеите, върху които размишляват и към които се приобщават по убеждение. Но животът е по-сложен от всяка философска теза; налагат се компромиси, отстъпки, уточнения, съобразяване не със схемата, а с реалния живот. Тодор Икономов не е искал да отстъпва от принципите си; той е преценявал  хората според това дали отговарят на тези негови принципи и е бил непримирим към онези, които не са изпълвали критериите му за пригодност. Честността в политиката е по-скоро съмнително качество отколкото истинско достойнство. Тя изисква енергия, а не размишления. В нея и чрез нея се осъществяват хора властни, а не търсещи време и място, за да се отдадат на разсъждения и формулират изводите си от наблюденията над живота. Тук оцеляват прагматиците, а не мечтателите и съзерцателите. Моралът на политиката оправдава хитростта, подвеждането, измамата, лъжата, предателството дори. Затова и в нея успешно участват хора със здрави нерви, съмнителен морал, властова енергия, хора цялостни, които рядко изпитват съмнения и не се спират пред нищо. Тодор Икономов не е такъв. Той съди за хората като интелектуалец, а не като политик и държавник. Затова и не го обичат, не му вярват, недоволстват от него и не го подкрепят. Това е неговата голяма житейска драма, показана от Тончо Жечев с вдъхновение и майсторство. „Мъките на моралиста” - така е озаглавил той главата, в която разказва за политическите несгоди на Тодор Икономов, дължащи се на неговата неспособност да прави компромиси и да се съгласява заради политическите изгоди, които би имал.

В такива хора обществото почти не се вслушва. То ги има за странници и дори да признава техния ум и способности, се отнася към тях с пренебрежение и досада. Може да ги потупат по рамото, да ги награждават или похвалят, но никога няма да се вслушат в думите им, а още по-малко ще ги питат за съвет и поука. Ако някой от тях все пак попадне във властта и се помъчи да превърне идеите си в практически действия и да настоява с управленските си решения да се върви по определен от него път, досадата и неудоволствието у мнозинството бързо ще вземат връх, ще започнат шушукания, брожения, недоволства, дори и ако по този път се достига да заветна цел и обществото ще има полза от нейното осъществяване.

Интересно е защо хората имат такова романтично отношение към политиката и политиците и изискват от тях висока нравственост и душевна чистота, когато тази сфера по своята природа е най-безнравствена? В народното съзнание властта представата за властта е все още средновековна. Тя не е дело на случайни хора, а на избрани, които са натоварени да се грижат за подопечните си. Така повелява Христовото учение. Когато вратите й се отварят за всеки, който събере в себе си общественото доверие, през тях минават и случайни и негодни, бързо осъзнали, че могат да вземат от нея онова, което нямат и да се възползват от благата й. Тези блага преди са били за господарите и това си е било в реда на нещата. Но сега едни излизат напред и получават повече за сметка на другите. Недоволството на онеправданите и доверчивите се натоварва с нравствен смисъл, но самата представа за властта продължава да бъде старата.

Тончо Жечев привежда дълъг цитат от едно писмо на Тодор Икономов от Тулча, писано на 14 август 1877 г., когато вече една част от България е свободна и се формират първите органи на новата власт. Писмото е изпълнено с  огорчения и тревоги. „След минаването на русите в земята ни първата грижа на нашите тук българе била - да се настанят колкото можат по-добре в реда на онези, които ще управляват мястото. Втората им грижа - да осигурят служебните си места, като отстранят от делата и от намесата в тях сички онези, които не са им единомисленници”. По-нататък той разказва за интригите, омразите и клеветите, хулите и обвиненията. Довчерашните единострадалци и единомишленици се разделят и започват борби помежду си, за да вземат колкото се може повече от властта. Нима Тодор Икономов е очаквал нещо друго и различно? Очевидно, понеже е възпитан по книгите в духа на европейската просвещенска мисъл, която достатъчно е украсила властта и политиката и им е придала почти сакрален смисъл. Заблудата преминава през годините, за да достигне до нас непроменена и продължава да измъчва народа и го изпълва с напразни очаквания и надежди. Той отдава тези недъзи на незрелостта на нацията и обществото, на липсата на традиции в подобен род управление и политика. Докато трае борбата срещу робството, високата идея поддържа порива и високата нравственост. А и в самата политическа дейност няма никакви облаги, а само опасности.

12.

Аз написах, че Тончо Жечев е биограф на Тодор Икономов,  но сега искам да уточня особения биографизъм на автора, който пише биография не на датите и годините, не на житейските факти, а на духовните събития в живота на Т. Икономов, а покрай тях и заедно с тях и в националната ни история. Историята не само факти, събития и личности. Тя е преди всичко идеи, свят на духовни течения и борби, не човешки съдби и търсене на истината. В това търсене на истината за нас българите важна е ролята на такава ярка и богата личност, какъвто е Тодор Икономов. В нашата литература са малко подобен тип изследвания, понеже българската философия на историята е все още прохождаща наука и се отделя слабо внимание на идеите, формиращи и движещи историята. В книгата на Тончо Жечев ние виждаме именно личността, нейните творчески търсения, движенията на мисълта му, пътя, по който този умен и учен мъж върви, за да търси и постига истината. Този път е труден, но благодатен. Той не винаги се извървява успешно и във вярната посока, но винаги носи радостта от търсенето.

Такъв е и пътят на Тончо Жечев, който той извървява в писането на тази книга.