ЗАЕКЪТ НА ПОЕТИТЕ
Марко Недялков е роден е на 15 септември, 1931 г. в с. Овчи кладенец, Ямболско. Част от гимназиалния курс изкарва в Ямбол. Следва по специалността “Българска филология” в Софийския университет „Климент Охридски”. С Пеньо Пенев, Усин Керим и др. са основатели на Кабинета на младия писател към СБП. През петдесетте години на миналия век е един от най-известните млади творци. След първите си стихосбирки “Родно и скъпо” и “Дъх на колендро” (1962 г.) издава десетки книги с поезия и проза за възрастни и деца. Жизненият му път минава в столицата, където работи като редактор в печата и радиото. Директор на издателство “Народна младеж,” в което през седемдесетте-осемдесетте години дебютират повечето творци от Ямболския край. Умира през септември 1993 г. в София.
През седемдесетте години редовен драг гост на окръга беше Марко Недялков, тогава директор на издателство “Народна младеж.” Марко е първият от селото на поетите Овчи кладенец по възраст и впоследствие по служебен ранг. След него идват Александър Миланов и Димитър Арабаджиев, а по-късно - Иванка Тонева, Атанас Желязков, Илко Капелев. В Ямболския край Марко Недялков е бохемствал на младини заедно с Пеньо Пенев, Усин Керим, Ганчо Керечев и други.
Двайсет години по-късно, вече преуспял поет и директор, имаше постоянно отворена врата към Ямбол. Вниманието беше го поразглезило. Не можеше негово гостуване да започне без среща с първия секретар на окръжния комитет на партията. След това програмата му тръгваше по мед и масло. Където иска да отиде големият поет, там го водят. Най-силно си патеше от капризите му Димитър Кралев, освен организационен работник и председател на клуба на културните дейци.
Тогава нямаше мобилни телефони, но движението на Марко се следеше от град на град. Началникът винаги си нмира работа някъде. Дали е спрял в Пловдив, кога е тръгнал, може да се е отбил в Стара Загора, в Сливен със сигурност е спрял на хубава перлова ракия при Величко Петров.
Въртят се телефоните, понеже Марко не обича да пристига в точния час. Кралев го наричаше “голямо дете” и за разлика от нас доста пъти пред виновната му физиономия правеше забележки за провали в програмата.
Дребни риби като нас нямат достъп до “петолъчката”. Първи в комитета за движението на Марко Недялков се информира бай Желязко Тонев, негов съселянин, приятел от детинство и почитател, за когото всички врати в комитета са отворени. Първият секретар на Сливен се обадил на първия секретар на Ямбол, шефът на окръжното МВР се обадил по своя линия на колегата си.
Пращат милиционерска кола с буркан да ускори пътуването му до Ямбол. Марковият шофьор бай Мишо, много опитен и спокоен по нрав, надува газта на сто и двайсет километра. Ние, посрещачите, сме на бойна нога. Когато пристигнат, Мишо ще ни каже с намигване, че другаря Марко Недялков го задържали в предишния окръг, защото обсъждали големи въпроси, а през това време той е обиколил Винпрома и Месокомбината.
Седемдесетте години сложиха началото на литературното оживление на Ямбол. Неуморният Димитър Кралев привлече много видни ямболски творци от столицата. В края на 1973 г. имаше голяма литературна среща с Марко Недялков в салона на Драматичния театър с творчески портрет на поета, рецитации на негови стихове от артисти и, както се полага, много хвалби в апогея му на творец и издател.
Ние, местните, колкото и да бяхме отстрани, се радвахме на признанието на нашия именит земляк. Същата година младежкото издателство отпечата първата книга с разкази на Димитър Кралев “Хълмове сред равнината”, три години по-рано пък - Стефановата “Докато превали.” Е, как няма да не се радваме! Авторите от нашия край “тръгнаха”, надскочиха границите на окръга. Разбира се, не им е бабувал самият директор, всеки мина по трънливия път на тогавашните дебюти, но самото присъствие на Марко Недялков означаваше подкрепа за ямболци в издателството.
Прескачам десетина години напред към седемдесет и осма-девета година, когато бе спусната партийна линия всички работещи в системата на Комсомола без софийско жителство да бъдат изхвърлени от работа и от столицата. Екзекуцията в младежките издания беше възложена на Марко Недялков. Той се подхилваше под мустак и предупреждаваше, че ще наеме камиони за тая цел - толкова се бяхме намножили натрапниците-провинциалисти.
В окръга поводи за срещи с Марко Недялков се намираха винаги. Неделен слънчев ноемврийски ден, тихи коридори в комитета, няма го и бай Желязко Тонев да донесе официална информация за движението на скъпия гост. Седяхме с Димитър Кралев в неговата стая и се опитвахме да съберем по телефоните информация коя точка на пътя София-Ямбол пресича Марко Недялков. Този път салтанатите щяха да продължат в Елхово.
Чакаме час, два - няма вест за Марко Недялков. Знаем само, че е тръгнал сутринта. Но път дълъг, гостоприемни места много. Поетът сам прави маршрута си пълен с изненади. Сигурни сме, че му се е усладила не една чашка. Но при кои от първите секретари по маршрута? Кралев загря телефоните на всички колеги в Стара Загора и Сливен - няма успокоителна вест за нас. Междувременно през петнайсет минути звънят и нашите поети от Елхово да разберат часа на посрещането. Кралев им припомняше само да са готови със софрата и да не напускат поста си.
По някое време телефонът проговаря:
- Айде бе, Кралев, откога чакам да се обадиш!
Марко Недялков. Той говореше малко носово, гъгниво. Да не е прекалил с уискито? На него не му личаха първата и последната чашка. Обаждаше се на две крачки от сградата, от кабинета на началника на окръжното управление на МВР Стоян Зурлев, тогава полковник, малко по-късно и генерал. Димитър Кралев се усмихва тъй, само както той може - прощаващо. Знае всички мурафети на Марко.
Управлението на МВР е отсреща. Щях да науча по-късно, че поетът е получил подарък от шефа на МВР - пистолет, и докато му се нарадва, ние го чакаме… Както е обикновено за творците, и той се отблагодаряваше с творчеството си. Написа една “Симеоновска балада” за антифашистката епопея в това село с десетки жертви и отчаян героизъм пред смъртта. Поетът беше изразил драматизма на борбата с два мащабни стиха:
…Къде ли са се в бурята втурнали
и двамата братя Зурлеви?…
По същото време в Ямбол гостуваше голяма група от певци и музиканти по случай десетдневка на съветската култура в България. Тъкмо навреме Димитър Кралев предложи на Марко Недялков да го заведем на банкета за гостите в ресторант “Боровец” по покана от първия секретар на ОК на БКП Димитър Йовчев. Поетът обаче не пожела и да чуе за официален обяд със съветските гости. Минахме на косъм от отрупаните маси без да ни забележат организаторите. Чак ни стана тъжно. Марко да откаже моабет?! Много просто - той вече беше гулял с тях в Сливен и даже повтаряше, че бил член на официалната българска делегация още на откриването на десетдневката в Благоевград.
Преди това с много усилия успяхме да го настаним в приемната на окръжния народен съвет, на горния етаж над ресторанта. Пийнал още в Сливен, Марко разгада измамата с настаняването му в приемната. Опитите ни да му внушим, че това е най-доброто, се провалиха в мига, когато гостът още в коридора прецени, че стената на неговата стая е два пъти по-къса от съседната - явно зад по-дългите й стени се криеше по-голямо помещение. Простата аритметика ни беше ясна и на нас, но не бяха ни дали ключ от заветната приемна за специални гости на Ямбол.
В това време поетите в Елхово чакаха скъпия гост. Те бяха нарочени за домакини на събитието с правомощия да му организират свободна програма, както се казва сега, за релакс след тежкия поетичен труд. Още не знаехме докъде е стигнала фантазията им, но им се доверявахме напълно. Нашите хора Димитър Желязков, белетрист, и Георги Чалъков, поет, редактори на общинския вестник “Елховска дума”, бяха врели и кипели в посрещане на ВИП гости. В Елхово минаха много обсъждания на първи и следващи книги на Димитър Яръмов, Димитър Вълев, Димитър Кралев, Стефан Чирпанлиев, Георги Братанов…
На мода бяха и литературните четения пред благодарната елховска публика. Няколко години по-късно с търчането на гореспоменатите елховски творци като учителя Ничо Ничев, резбарите Янчо Петров и Любомир Хаджиев, етнографа Иван Желязков, прохождащите писатели Христо Анастасов, Борис Янев, Донка Калчева основахме местен клуб на дейците на културата, дадоха му видно място на градския площад - Бялата къща.
…В Елхово търсим нашите посрещачи пред затворения ресторант “Колхида” на градския площад. После разбрахме от тях, че са чакали повече от три часа пред по-скромния за лимита им ресторант “Москва,” на триста метра нагоре по улицата.
Марко Недялков пъха ръце в шлифера и отсича:
- Мишо, карай в районното!
В районното управление на МВР началникът още не е дошъл. Нали му е разпоредено от Ямбол да чака полковник Недялков! На дежурния не му е предизвестено за посещението на полковник Недялков. От София ли, от заместник-министъра генерал-лейтенант Здравко Георгиев ли чакат заповед?! Чувал бях, че поетът се е самопроизвел за пред низшите чинове в “полковник”. В преображението си като нищо можеше да изкомандва “мирно!”.
Истинският полковник, началникът на районното управление в Елхово полковник Ангелов, идва на минутата. Наредено му е от генерал Зурлев да посрещне по протокола за гости другаря Марко Недялков с придружаващите го. Дежурният офицер докладва, че представителният ресторант “Колхида” отваря довечера, ресторант “Тунджа” в градската градина има почивен ден.
- Тръгвам си! - отсича Марко Недялков.
Поетът е решителен, както руският полковник от Вазовия разказ “Негостолюбиво село” при срещата с глупавите шопи в кръчмата. Покрай него ще пострадаме и ние, цял ден стомасите ни стържат на празно.
След Ямбол пропускаме втори банкет и в Елхово. Явно, Марко още от вчера е прегостен в Сливен, има си в колата и луканка от Ямболската “Родопа”, кашон “Стралджански мискет.” Началникът на районното се държи учтиво. Припомня на важния си гост, че сам е обещал съдействие от заместник-министъра за ремонта на районното. Държавническото чувство на поета в миг придава на случайната среща особено значение. Наистина сградата отвън плаче за ремонт, а вътре обзавеждането не подобава за народна милиция.
С влизането ни в управлението поетът поуталожи гнева си и ние се поуспокоихме. Дежурният офицер докладва, че персоналът на ресторант “Тунджа” е вдигнат на крак! След по-малко от час вратите се отварят. Добрите новини винаги идват навреме…
- Средствата за районното са уредени! - отсича втори път Марко Недялков - Разбрахме се вчера със Здравко! Обади му се, полковник!
Заварваме заведението не само в бойна готовност за важните гости, но и пълно с клиенти. Как бързо се разчува в малкия град за присъствието на видни гости! Оркестърът вече повдига духа с народни песни. В отделената за скъпия гост странична зала организирано се суети цяла армия от сервитьори, чак да ти стане драго. Местното партийно, държавно и всякакво общинско ръководство вече е на мястото си. Учудва ме, че късогледият поет познава почти всички тези хора и им говори на малко име. С всеки от тях урежда някакъв много важен въпрос „горе.” Блажени времена, когато поетите бяха всемогъщи!
Влизат нашите вече забравени посрещачи Димитър Желязков и Георги Чалъков с огромно пръстено гърне. Високопоставените местни началници не ги забелязват в улисията си около доброто настроение на столичния благодетел.
Нашите хора понесоха гърнето към главната маса:
- Другарю Недялков, ние от името на елховските творци ви поднасяме един задушен заек!
Марко Недялков не чува името си. Поетите повториха приветствието си и бяха изгледани с открита враждебност от обкръжения с местни величия скъп гост. Сервитьорите сноват по-чевръсто и от паяк върху паяжината си. Певицата, която ни посрещна отвън на терасата, сега пее само за нашата компания. Масата е претрупана с чинии и бутилки. Мезетата да са от тринайсет нагоре, предупредени са домакините.
Марко се усмихва под мустак. Гладните му години в този край не са вече мираж при тая гледка. Елховските поети още се суетят с гърнето…
- Оставето гърнето там! - без да се отклонява от разговора си с полковника Марко сочи последната маса, при шофьорите. Нашите хора се измъкват заднешком. Но все пак се сместват на опашката на централната маса. Отворят капака на гърнето и се разнася божествената миризма на задушено заешко! Но препатилият нос на поета няма сили да подуши тая благодат.
Сбогуването е по мъжки стегнато, с кратки церемониални прегръдки на нашия общ вдъхновител с местните ръководители. И тогава, и много пъти след това Димитър Ст. Желязков и Георги Чалъков се вайкаха, че не успели да нагостят Марко и да поговорят с него очи в очи. Не да го молят за нещо - да чуят една похвална дума от него. Но иначе търсеха причината в себе си, че два часа пред ресторант “Москва” са обирали подигравателните погледи на целия град. Не се чувстваха измамени - хвърлиха гнева си върху гърнето, бавно загряло и много тежало. Не ги разубеждавах - същото съжаление изпитвах и аз.
И това е истина - гърнето изстива, а приятелите намаляват.
ЕПИЛОГ
На връщане, между село Кукорево и сегашното гробище на Ямбол “Волгата” залъкатуши. Досетих се преди Мишо да натисне спирачките.
В светлината на задните стопове видяхме заека - още се премяташе на място. Мишо го вдигна за задните крака, Марко се събуди:
- Заека дай на Наско! Зайци не ям!
Живеех на този път. Слязох със заека в ръка. Докато вървях в тъмното, пет пъти решавах да изхвърля трепкащото трупче в ръката ми. Селско чедо съм, не съм по превземките. Но заек драх за пръв и последен път в живота си. Затова и свлякох кожата му на парцали по пода в банята. Вън на терасата окачих на тела за пране олющения заек и запалих цигара с поглед към намиращата се под нас, известната в Ямбол чешма Белянка. В нейната мека вода ямболки перат нечистотиите на дома. Долу в ниското Тунджа припляскваше между двата бряга с хилавото си телце на новородено…
Утре на светло ще донеса кофа с вода от Белянката да изкиснем заека преди да го превърнем в нищо.
ДОПИСАНО
“Заекът на поетите” записах на прясно още тогава. Четиридесет години по-късно в съзнанието ми са останали още много подобни отпечатъци от непосредствени срещи или чути от други хора случки и истории. Комичното и куриозното не намалява значимостта на Марко Недялков като творец. Без него националният и местният литературен живот от това време щеше да бъде по-беден и по-скучен. Колкото и да е отнела от делото му оценката на времето, мястото му на нежен лирик на природата и интимността в поезията е неоспоримо.
През 1974 г. Марко Недялков издаде стихосбирка с любовна поезия “След хиляда години раздяла.” Бил е на върха на славата си в своята Христова възраст. Посрещна го ропот на критици - не против поезията му, а против отпечатването на книгата му от издателство, на което е директор.
Михаил Василев го обвини в печата, че с хартията за стихосбирката си е свалил от печат дебютните книжки в поредицата “Смяна” на неколцина много напористи (повечето забравени вече!) поети. Какви времена! Еднакво несправедливи и към талантливите, и към бездарните.
“След хиляда години раздяла” и сега може да бъде източник на хубави популярни песни, ако има композитор да я противопостави на чалга-поезията и чалга-музиката. Нейното внушение не са грубостта и цинизмите, нито пък абстрактни и претенциозни описания на съчинени преживявания.
Вижте как поетът е предал играта на любовното чувство:
Кой те научи да лъжеш така,
Кой те научи на хитрост такава?
Твоята обич е суха река,
лодка не може по нея да плава.
Кой те научи да лъжеш така,
Кой те научи така да хитруваш?
Плувай сега по безводна река,
никога няма далеч да отплуваш.
В суха река никой не е плувал. Марко Недялков не доживя мръсния порой на простотията в т.н. масова култура. Това не е шанс за него, а загуба за всички, които са запазили спомен за ценното и красивото в неговата поезия.
