СЪЛЗА
Змия захапа себе си… И се отрови.
Жена впи жадно устните в гърдите си,
/до капка млякото им да изсмуче/,
гладът си да засити през годините,
в които да не вярва се научи.
Гърдите й изсъхнаха до кокaла!
Мъж стисна с пръсти гърлото си силно
да удуши заседналите думи в него,
задавени от дълго отчаяние,
в което да си жив е непотребно.
Кръвта му се съсири от безсилие.
Децата с нокти писаха безмълвия
по кожата си, мъртва от очакване,
в предчувствие, че времето е хвърлено
в игра, където губят без остатък…
От взиране в тъгата ослепяха.
Без чувството за чудо остаряват,
забили спомени в ръба на бездната,
в която падат, както катерачът
въжето си щом скъса… И изчезват.
На пъпната си връв висят обесени!
А кучетата погнаха овцете си,
които вярно пазеха доскоро.
И до едно прегризаха гърлата им,
и с вълчи вой извиха глас нагоре
забравили завинаги Стопанина.
…А той в сълза отрони се за хората …
