За романа на Никола Инджов „Душа на друг човек”

Панко Анчев

Романът на Никола Инджов „Душа на друг човек” трябва да се чете не само като се следва сюжетът и се проследи фактологичната история в нея, а преди всичко в движение към мащабна философска идея.

То ще ни доведе до интересните му решения на важните проблеми за националния характер, за духа на мястото, за всеобщото единение на народите, за това кой съхранява националния дух: националното съзнание, вярата, родовата памет или името, територията и рационално възприетите традиции.

Какво е народът и кои са неговите съставки. Тези въпроси днес не се поставят и не се обсъждат нито от литературата ни, нито от науката. Но те са живи и актуални - въпреки нашето нехайство, умствена леност и повърхностност.

Спасяването на беломорските евреи е малко известен факт на днешните българи и по тази причина трябва да бъде изучаван и популяризиран. Важен е. Но той има и друга страна, която му придава особен смисъл, върху който малцина са разсъждавали. И аз тук виждам важността на книгата „Душа на друг човек”.

Героите на Никола Инджов спасяват не само евреите, но и българския характер на българските земи в Беломорска Тракия, като ги заселват с евреи, а на евреите дават български имена, предоставят им запустелите български домове заедно с покъщнината в тях; евреите стават наследници на традициите, нравите, обичаите, вярата и духа на тези, които преди тях са живели тук.

Наречени българи и те самите нарекли се такива, евреите продължават българската история. Този социален „експеримент” не само избавя от смърт набедените за главни врагове на райха и неговите сателити, но и ни напомня, че освен родство по кръв има и родство по дух, име, история, родова памет и че тази памет може да се предаде и на тези, чиито предци не са в нея.

Село Манастър се възражда за нов живот, приютявайки заплашените да бъдат жертви. Спасителят спасява обречените, а обречените спасяват своя спасител.

Възможно ли е това? Достатъчно ли е да приемеш доброволно една история и нейната традиция, за да се слееш с тях и те да ти станат родни? Никола Инджов упорито ни доказва в своите романи, че такава възможност съществува и че тя вече е проверена в нашето минало. А щом то е станало в миналото, защо да не стане и в настоящето и в бъдещето?

Не знам дали романът „Душа на друг човек” ще бъде четен от днешния безроден постмодернистки читател, но той не може да бъде отминаван и оставен без внимание и сериозен литературоведски и социологически анализ. Защото съдържа идеи, върху които сме длъжни да размишляваме и да ги формулираме така, че да се види техният реален смисъл и историческа стойност.