„В ЕГИПЕТ ЗА ЦЯР“
Този пътепис може би нямаше да е роден, ако в края на ХІХ в. в Пловдив не бе дошла инфлуенцата. Болест коварна и непозната у нас, която мори и автора Иван Пеев-Плачков (1864 - 1942). По това време учител в града, а иначе публична за времето си личност: завършва Робърт колеж в Цариград, след което е учител в Пловдив и София.
Първоначално по математика, а впоследствие - по български език и литература. От 1898 г.е дописен член, а от 1900 г. - действителен член на Българското книжовно дружество (по-късно БАН), два пъти министър на народното просвещение и активен политически деец.Сътрудничи на сп. “Училищен преглед”, “Периодическо списание”, “Българска сбирка”, “Летопис на Българското книжовно дружество в София” и др.
Публикува фейлетони, статии, биографии на изтъкнати люде, издава книги. Но по страниците на разглежданата творба е само болник-страдалец, на чиито митарства можем да съчувстваме. Защото слухът, тиражиран и в някои вестници, че който пие коняк, инфлуенца не хваща, се оказва неверен.
Независимо от употребените плашещи количества сред всички любители на желязното здраве. Не помага и лечението с опиум и с бабешки рецепти. Всичко това е описано надълго и нашироко.
С разбираемо самосъжаление и с въздишка, че от коняка Плачков си е развалил стомаха, а полза никаква. Че май трябва да ходи в чужбина, на по-добър климат и други церове. Че докторите не са си свършили работата и пр. И че никой не ще да му отпусне заем за пътуването - ами ако предаде Богу дух, кой ще връща парите?
Защото „у нас лекарите пращат болните да променят климата обикновено на 12-ти час, т.е. съвсем късно, когато е безполезно да ги пращат. Тъй бе се случило и с Радомирова, за когото става дума по-горе. Лекарите бяха го пратили да иде до Цариград и от там в Египет, когато му бяха остали само няколко дни да живее.
Като го прегледали в Цариград, лекарите забележили на неговите приятели там, че те чували много истории за лекарите в България, ала никога не предполагали нашите лекари да бъдат до толкова жестоки, че да пратят един болник да се мъчи да пътува, кога той може на всяка стъпка по пътя да издъхне”.
Следва описание за страшната бюрокрация, която Плачков трябва да пребори, за да получи задгранични документи. А после ставаме съпричастни и с изненадата му какво пътникът да си носи за екзотичната страна.
Куриоз, стигнал до нас през времето по страниците на пътеводителя Murray`s Handbook for travellers in lower and upper Egipt - пушки, барут, фишеци, термометър, барометър и всякакви инструменти, телескоп, материали и инструменти за писане, чертане и рисуване, лампа с магнезий, седла за дами, юзди, дрехи, мрежа против комари, книги за Египет и следните лекове: „сини хапове, каломел, rhubarde на хапове, Доверов прах, Грегоров прах, Джеймсов прах за треска, карболна киселина, Лауданумsulphate de guanine, sulphate de zine, acidesulphurigueразреден, sweet spiritus of nitre, chlorodyne, nitrate d`argent,кремор-тартар, ипекакуана, ментена есенция, essence of ginger, мушама за екия, тифтик за рани и арника”.
Все пак, независимо от всички чудатости, авторът е вече на кораба „Шарки” и през Смирна пристига в Александрия. Пътят не крие изненади. Наблюдаванитепък от борда природни и всякакви забележителности той преразказва от записките на Марк Твен - „Pleasure Trip on the Continent of Europe”, посетил въпросните краища през 1867 г.
Бързам да уточня, че немалко наши сънародници са минали по цитираната дестинация. Нека припомня друг един пътепис - „В страната на палмите” от Страшимир Кринчев, 1910 г. Същата многоезична врява по пристанищата, същите „варки и варчета”, надошли да превозят пътниците, същата пъстрота от носии и лица. И вечните мошеници, търсещи жертви, за да изкарат някоя едра пара от съмнителните си услуги.
Авторът също е разкарван по съмнителни гостилници, евтини хотели и сиви забележителности. Но той, въпреки болестта, умее да открива и комичното в немалко от наблюденията си:
„По-после аз разбрах, че в Египет всеки фелях, който ме срещне, има право да иска „бакшиш” даже само за това, че се е отместил, та ти е сторил път да минеш. Особено смешни са с своя „бакшиш” магаретарите. В Египет хората се расхождат (правописът е по оригиналния текст) много повече с магарета отколкото с кола. Качиш се на някое хубаво подстригано магаре, и магаретарчето, не по-високо от магарето, тича отдире и бие магарето, та го кара да се хвърля се галоп. Друсаш се така донейде, и токо видиш магарето се спряло насред улицата и магаретарчето подложило ръка да иска бакшиш, без да обясни за какво иска тоя бакшиш, дали за дето е карало магарето да тича или за дето те е спряло да се отмориш от друсание. Това се повтаря няколко пъти, дорде стигнеш на мястото, за което си тръгнал. Кога слезеш от магарето, ти си пак длъжен да платиш освен уречената такса още и последен „бакшиш”.
А когато стане дума за сънародниците ни в Александрия, той е и горд, и изказва съчувствие към тежкия им труд на млекари. Повечето според него са копривщенци, без конкуренция.
Защото никой грък, или евреин, не ще се изкачи с тежките гюмове до третия етаж на сградата, за да остави само половин литър мляко. Но нашенците са доволни, защото в млякото може да се сипва доста вода.
Що се отнася до пансиона за лечение, той прилича повече на паяжина за изсмукване на парите на нещастниците. Собственикът предварително проучва имотното състояние на всеки и ако някой е беден, на прага на смъртта, веднага бива гонен от „здравното заведение”, за да не урони престижа му.
При богатите е обратно. Плачков описва случай, при който труп на богаташ е задържан дни наред, докато приятелите му платят 50 лири, защото стаята ставала неизползваема. А след няколко дни други, нищо неподозиращи наематели, пристигат в нея с вечната надежда за изцеление. Стаите са тесни, за карбол никой не е и чувал.
Пясъкът, върху който храчат пансионерите, се изнася навън, докато изсъхне и отново им се дава като нов. Египетското изцеление и египетският климат, поради топлинните амплитуди, се оказват просто блъф. Но хората идват, защото надеждата да оздравеят е по-силна от действителността.
Тази част от пътеписа на автора е най-силна и най-ярко въздействаща с откровената си безнадеждност. Става ясно, че на кашлящия странник се гледа само като на обект за грабеж, докато той още може да диша и да плаща.
След това делничната, равнодушна страница с неговото физическо и всякакво съществуване се затваря навеки. И се отваря друга: за следващия наивник и така до безкрай, докато броят им намалее и се свърши, или медицината в родината му добие някакви хуманитарни измерения. Което за България от този период е повече само химера.
Все пак Иван Плачков не е само странник, описващ личните си страдания. Дълбоко впечатление му прави и политическата картина в страната. Между възторга от Сфинкса и пирамидите, „снимани” емоционално пак чрез Марк Твен, той вмъква специален раздел: за предишното и сегашното управление тук:
„Масата, работното население в Египет, още от старо време робува. На гърба на това стадо робе днес се хранят хедиви, паши, френци, англичани и други още человеколюбиви цивилизатори. Египет е в ногтете (ноктите - б.м.) на чужденците, из които няма никога, никога да излезе. Историята на Египет през последнята половина на на нашия век е много поучителна, особно за народи като нашия… И народът, както се случва често на Изток, хич и не мисли да вдига глава”.
Ценни и днес са политическите факти за споменатата държава, върху които се градят авторовите разсъждения и изводи. Народопсихологията на тези облъскани от недоимък, труд и религиозен фанатизъм човеци. След което авторът, без повече бавене, ни повежда обратно към България. Декларирайки в последните редове, че все пак се чувства съвсем оздравял.
Ръкописът е отпечатан в кн. ІІІ и ІV на сп. „Мисъл”, г.V, 1895, а самото пътуване е осъществено пет години по-рано. Той, макар и на места излишно подробен, следва традициите на ранното ни пътеписно наследство. Защото текстът издава наблюдателност, селективност на фактите и аналитично надграждане на изводите върху видяното и изживяното.
Налице е съпоставката между нашата страна и посетените държави, оцветена нерядко в хумористични краски: „Па нека най-сетне да ми каже някой в какво се отличават нашенските чаршии и дюкянчета, нашенските кафенета и кафе, нашенската табла и скамбил, нашенският хамам и вътре в него пещемалите и теляците, нашенското белило и червило и нашенските натоварени с газ и сапун магарета, нашенските кривокраки, криворъци и кривокръсти просяци и просекини и най-сетне нашенските ханъмки обвити от глава до пети, както забележва един американец, като мъртавци с чершави, от същите неща в Цариград? И тук има бели, зелени и шарени чалми, и там има; и тук и там ще намерите емении, бръснати глави, наргелета, вечно пазарение из чаршията, гърци, евреи и ерменци, па ако щете и българи, които са в състояние да ви излъжат за най-малкото нещо; после и тук и там ще срещнете яхния, кебабкювтета, курабиета, шкембе-чорбаси, яшурята, яурт (кисело мляко) муалибие, екмек-кадаиф, тел-кадаиф, халва, лукум, зерде-пилаф и най-сетне вонещи кучета по улиците…”
Струва ми се, че историята на ранния български пътепис не е проучена изцяло. Тя се състои не само от издадени книги, а и от такива забравени, епизодични текстове като „В Египет за цяр”. Съдържащи интересни подробности, екзотични детайли и житейски картини, изглеждащи в ХХІ в. чудати.
Преоткриването и популяризирането им онагледява как българинът във време оно е възприемал света. Къде е откривал мястото си в него. Какво е било отношението му към другите народи чрез историята им, бита им, религията и всичко, свързано с тях.
Тези произведения допълват и националната ни идентичност върху проекцията на широкия свят. Трябва да ги помним, да ги познаваме и съхраняваме. Думите ми са към онези от нас, които в „европейска” България все още се чувстват българи. На другите нямам какво да кажа, а и не искам. Пътищата ни са различни, езиците, на които говорим - също…
