КЪЩАТА НА ПОЕТА
Тихо и скромно, съвсем скромно, се отвори за публиката на 28 по обед къщата на Вазов в София - най-скъпата наша светиня…
Качваме се по дървената стълба горе и влизаме в… неговия кабинет: една маса… не бюро, а най-обикновена маса, до масата - почти празна етажерка, един голям бял кош, по стените няколко портрета и картини, а отстрани шкаф с книги - с няколко десетки книги само! Писателят няма библиотека! Колко забележително е това.
Неговата спалня, съседна на кабинета: един железен креват, тъмночервени топли пантофи до него и, на закачалката - на бледосини линии халат…знаменитият халат на поета, в който се е чувствувал най-добре и в който обикновено е работил. И… друго нищо.
Слизаме долу - обедната: четвъртита маса с тънка домашна покривка, три стола около й, долап, едно миндерче - и това. Но тука всички се спираме с притаен дъх - един от столовете, обърнатият към изток, е привързан с черна лента: столът, на който поетът е починал.
Това е неговото жилище… скромно - както беше скромен той; чисто, приветливо, искрено, българско - като него. С покъщнината само - без мобили… надменни, блестящи - и непотребни; създадени да смущават гостите… и да мъчат стопаните…
Аз се качувам още еднъж горе. Занчи тука, между тези стени, е обитавал той… Тук, на тази маса, е създавал безсмъртните свои творения… А това е леглото, дето е почивало великото сърце… на България.
Ето, от тези прозорци се е разговарял той с Витоша… Аз приближавам южните прозорци и надзъртам…, но… - няма я вече: някаква нова сграда, висока и тъмна, я е отнела…
- А ръкописите му?
- Ръкописи почти няма - отговаря Елин Пелин, който посреща гостите, уредникът на къщата-музей. - След отпечатването на книгата, всички ръкописи са отивали в коша, а оттам - в огъня…
- И всичко е наредено, както си е било?
- Да! И стаите не са боядисвани сега: те са запазени така, както ги е попристегнал той за юбилея си.
Ще минат години… и години - всички къщи наоколо ще се възправят и ще се нагиздят… защото това е най-хубавата част на ул. „Раковски”… - само тя, Вазовата, ще си остане малка и скромна, каквато си е сега. Но всеки, който мине по тази улица, пред нея ще се спира преди всичко. И тя ще става все по-скъпа и по-скъпа за българина… както ще става и поетът все по-велик и по-велик - след 20, - след 50, - след 100 години….
Защото ние го горещо обичаме, четем го по цели дни, повтаряме го, изучаваме го наизуст, пеем го, живеем с него; той ни възхищава, кара ни да плачем, учудва ни , но при все това, ние малко го познаваме, защото не се е явил още другият, който да го доближава… и да ни го разкрие и осветли пред нас… Когато той се яви, ние наново ще вземем нашия поет в ръце - и ще се забравим с него… И тогава едва ще разберем колко велик е той, какво огромно значение има за нас…
Ако беше се явил Вазов преди Паисия, той навярно след знаменитото си извикване „О, неразумние юроде! Поради что се стремиш да се наречеш болгарин и не четиш по свой язик и не думаш?” - би наредил между имената на царете и патриарсите… и името на поета.
Но -… дали е възможен един Паисий… след Вазова?
в. „Развигор”, г. 6, 30.11.1936 г.
