Димитър Милов

ПРОДЪЛЖЕНИЕ В ЗЕЛЕНО

              Кажете на тревата да почака.
                                  Иван Есенски

Помоли само - без да ни досажда,
да кажем на тревата да почака.
Поетът в нечии очи е сажда,
а в други е една искрица в мрака.

Трева, сега при тебе са щурците,
които нямат лебедова песен.
Ще споделят те болките си скрити,
послушай ги до следващата есен.

Поетът има право да се радва
след всичките си скърби и неволи.
Сега и дъщеря му е пред сватба,
зает е много - за това помоли.

Трева, за него моля те, почакай.
Веднъж поне бъди ти милостива.
Аз виждам на зеленото ти в мрака
светулка как фенерчето разбива.

И колко светлина изтича в тебе.
Недей да бъдеш горда и превзета.
Ще сресваш всички ни със своя гребен,
но пощади за сто лета поета…

ГОРДОСТ

Той няма да помоли за пощада.
Молитвата си сам ще прочете:
- О, Господи, от неграмотните пази ме!

НЕДЕЛЯ В ТОПОЛНИЦА

Баирът с кончето и църквата отсреща -
това ми е неделният пейзаж… И знам,
че боговете тук през седем дни се срещат.
И моят ангел в радостта си не е сам.

Танцува кончето с неделната си сянка
под химните на тържествуващи щурци.
А църквата преди следобедната дрямка
съзира нови ореоли и светци…

Сега стоя, какво ли не до днес изпитал,
пропит от шестмилиардната вина.
Извън пейзажа съм сега - достоен зрител,
преди да се превърна сам във светлина.

Сега събирам сили - работа ме чака,
ще трябва и на делника кураж да дам,
на заблудения ми брат - в ръцете факел,
да освети душата своя като храм.

Сега готов съм вси стихии да посрещна,
щом порива и вярата са ми в кръвта…
Баирът с кончето и църквата отсреща,
с които почва и завършва вечността.

ГОСТОПРИЕМСТВО

Пристигаш като пратеник на Бога.
Неземни тостове за теб се вдигат…
Душите им са рог на изобилие.

ВОЛНОСТ

Вдига рижа глава
сънно слънце зад облаци скришом.
На косена трева
и на ягоди диви мирише.

Без юзда, без ездач
младо конче в полето се носи.
Бяла мълния в здрач
скита тъй по небесни откоси…

А в съня му камшик
като пролетен гръм изсвистява.
Свободата е миг,
свободата сега задължава

тази златна глава
да е горда до залеза вишнев…
На косена трева
и на ягоди диви мирише.

Нежно вятърът пак
опва бяла юздица от пяна.
Тя навярно е знак
за душата, от волност пияна…

МИМОХОДОМ

Подкова аз намерих и я хвърлих
през рамото. Сега късмет ме чака.
Остава ми да посетя „Копитото”.

ТАМ

              На Димчо Дебелянов

Там - сред калните окопи,
мислеше ли за победа?…
Там при всеки вражи допир
мъртвите със укор гледат.

Нощ над Солун тихо пада.
Утре жал ще ни попари.
Все пътува безпощадно
по един куршум коварен…

И Демир Хисар ме връща
при последната атака…
А пред бащината къща
вишните стопяват мрака.

ПАМЕТ

За другите да е полезен,
забрави себе си човекът.
Над него цъфна незабравка.

МЛАДИТЕ ВИШНИ
В ДВОРА НА ДИМЧО

Ах, младите вишни! Сега са начало.
Далече е краят.
Какво ли си мислят? Облечени в бяло,
че вече са в рая.

О, Боже всевишни! Те жалби далечни
по дните предишни
си нямат - със бяла са памет, което
не значи излишни.

Ах, младите вишни! Аз зная, че
слънчево паяче скоро
ще сплита корони по техните клони.
Ще светне и дворът.

Но кой ще пробуди на ангели хорът,
небесно възвишен!?
За луди е спорът: щом Димчо си тръгна -
кой тук е излишен.

И кой ще попита във изгреви топли
и в залези ранни
къде ли се скита със скритите вопли
печалният странник!?

О, Боже всевишни! Сред белия облак
на младите вишни
отгоре ти виж ни - със нашия поплак
не сме ли излишни.

Ах, младите вишни! Сега са начало.
Далече е краят.
Кога ли за свойте сестрици предишни
те вече ще знаят?

Дано ги сънуват с воалите в здрача
все тъй белоцветни,
когато танцуват… Преди да изплачат
сълзите си сетни…

МУЗА

При мене спря… Невинно ме погледна.
Поведе ме като газела тя.
Ревниво мъжки погледи я следваха
подобно хрътки хванали следа.

На въздуха не му достига въздух -
поетът както ще се изрази.
И сякаш слънцето поляга възнак
в коприната на нейните коси.

Огледа се във чувствата ми бистри,
къде ли до сега е тя била?…
Или е плод на късните ми мисли,
ухание на борова смола,

което нощите ми пълни с порив,
а моя сън - със ангелски пера.
Навярно още в небесата спорят
защо Димитър Милов тя избра.

При мен дойде сама - като утеха.
И толкова бе истинска… Уви,
остана само звездната й дреха
и аромата, с който ме обви…

ЛЮБОВ

На шията му тя увисна.
И вече нямаше спасение…
О, нежен воденичен камък!