ПРАТЕНИКЪТ
Vilnerant omnes, unita necat.
Бе весел, слънчев ден. Богомолците излязоха от черквата и се упътиха по домовете си. Изведнъж всички се спряха - насред площада един странен човек, в смешно облекло и с висока шапка, викаше нещо неразбрано и сочеше с дългите си пръсти към часовника на кулата.
Тези, които бяха по-близо, го заобиколиха. Помислиха, че това е някой фокусник, който веднага ще извади от носа си зайчета, а от вътрешните си джебове - две хубави момичета и то непременно една блондинка, а другата - брюнетка.
След малко площадът бе пълен. Той стоеше все така, като че ли забил ръка в часовника и, като се убеди, че няма кого повече да чака, повдигна се на пръсти и се изсмя високо. Смехът му, злораден и чуден, сграбчи, като в мокри обятия, душите на всички.
Някой се опита да избяга. Напразно! - Смехът му ги бе приковал към земята. Те даже не можеха да се познаят един други - тъй много ги бе изменил страхът.
И той почна да говори. Думите му като гарвани пърхаха черните си криле над тях.
- Аз съм Пратеникът на Времето. Не се страхувайте. Нищо лошо няма да ви направя. Ще ви науча само да виждате съдбата си… Виждате ли, ей горе, там, как голямата стрелка бърза да заобиколи циферблата, за да отбележи малката още един загубен час за всеки, който си отива и - спечелен за онези, които идат. Всеки час хвърля своята стрела и ранява, руши по нещо, докато дойде последният час да убие. Не се пазете от последния час, той е неизбежен…
Така завърши той и после в кълбо от дим се издигна над земята, понесе се към часовника и се скри зад циферблата.
И оттогава всички виждаха стрелите на изминалите часове, които понякога убиват, но винаги раняват.
Хората знаеха, виждаха съдбата си и това ги погуби.
Къщите станаха тъжни, те не бяха вече светли жилища на радост и почивка, а мълчаха, както мълчат пещерите на мъртвите.
Улиците останаха сами. Рядко някой минувач изтичваше по тях, като че ли подплашен от собствените си стъпки.
Беше станало така тихо, че всеки вик отекваше от улица в улица, докато заглъхне във високата градска стена.
Смехът на странника бе обхванал в мокрите си обятия всичко и убиваше радостта на хората, преди още да цъфне на устните им.
Градините запустяха. А черквата в дъното на площада остана глуха за молитвите.
Само часовникът на кулата не беше безучастен. Минутите се отронваха като листа на стар дъб, който умира. Те тичаха по покривите и влизаха през счупените стъкла на прозорците.
Минутите се бавеха по малко у всекиго, после падаха от ръцете му и се търкаляха по земята, като умрели прилепи.
Небето, много синьо, падна ниско над самите къщи и всяка нощ златният рог на месеца пазеше неспокойния сън на стария град…
- - - - -
И когато стрелката на една полунощ уби последния човек на града, часовникът падна от кулата, разби се на малки парчета, - дойде силен вятър, отнесе ги и ги скри в сърцата на хората от другите градове.
- А Пратеникът?
- Не зная…
сп. „Хиперион”, г. 6, кн. 3, 1927 г.
