Към 140-годишнината на писателя

Анита Коларова

Автобиографичният роман „Ад в рая” на Кирил Христов е богата съкровищница на знания за този наш голям и изключително интересен писател, оставил ни шедьоври на българската словесност.
Конфликтен, но честен, и в чужбина, и у нас, той винаги е на гребена на вълната с язвителните си бележки по отношение на българските нрави, които странно напомнят днешните, сякаш нищо не се е променило. И защо да се учудваме, когато един от любимите му учители е бил саркастичният и безцеремонен патриот, учителят по френски Стоян Михайловски.

По-долу следват подбрани извадки от книгата.

КИРИЛ ХРИСТОВ ЗА НЯКОГАШНИТЕ НРАВИ И ПОДЛОСТТА НА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА И ПОЛИТИЦИТЕ:

„Аз твърдя, че безсмислените разрушения и в нашия културен живот изведнъж значително би се намалили, ако не само злосторниците бидат заклеймени от съзнателните и честните, но преди всичко, ако на избраните членове на нашето общество /които някои хитри рушители предварително подкупват с евтини похвали/ се покаже, че главно те ще са отговорни пред близкото бъдеще за престъпленията, що подстрекателното им при всеки нов случай дезинтересиране е поощрявало да бъдат вършени. Не се иска много проницателност да се види защо българското общество - дори най-просветените му слоеве - е тъй снизходително, тъй приятелски разположено към някои от най-отвратителните видове престъпници в нашия живот. На много членове на това общество просто не изнася да се разисква и установява каква отговорност пада върху тоя или оня бандит на перото за преждевременното загубване на някой рядък българин. Защото те са си лика-прилика с тези, които ще съдят” - пише той в предговора на романа си. Както се казва, коментарът е излишен. Тези наблюдения на Кирил Христов са не само убийствено точни, но валидни и днес.

СЛЕД СМЪРТТА НА БАЩА СИ И МАЙКА СИ

Живял ту при единия си вуйчо - ген. Георги Абаджиев, ту при другия - проф. Стефан Киров, избягали като 16-18 момчета от кланетата и пожара на Ст. Загора, и устроили се с труд, Кирил Христов ще си спомня с благодарност своите

ПЪРВИ ЧЕТИВА

Излизащите по него време съчинения на Л. Каравелов, З. Стоянов, стихотворенията на Ботев и Вазов, преводни романи като „Последните дни на Помпея” от Булвер, „Беатриче Ченчи” и др. И най-вече руското списание „НИВА”, откъдето идва сърдечната му обич към Лермонтов. Тогава той пее до захлас „Выхажу один я на дорогу”, „В полдневный жар”, които е чувал от вуйчо си.

ОТНОШЕНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Крил Христов признава, че го разтърсва стихотворението на Вазов „Възпоминание от Батак”. Точно то го подтиква да напише стихотворение, в което да претвори страшния разказ на баба си за разорената от османлиите Ст. Загора, неговия роден град.
„От Зара съм, чичо, ти знаеш ли Зара?”
Както Пушкин учи руския език от своята дойка, така и Кирил Христов признава: „Вестовите на вуйча ми, селяни, биваха често много интересни разказвачи.Те са ми първите учители на жив, живописен българска език. Хубав простонароден български език чувах и от нашите слугини. Но най-много от моята баба, която умееше и най-простичкия факт така живо да разкаже, че да не може човек да й се наслуша”.

УЧИТЕЛИ

С благодарност К. Христов говори за своите учители: д-р К. Кръстев, по логика, психология, етика, Ст. Михайловски - по френски език, Никола Висковски по литература, печатал в сп. „Мисъл”, и чеха Владислав Шак по дискриптивна геометрия, оказал се поет, издал на чешки книга със сонети „Под Витоша”.

Ето как характеризира той училището в ранните си ученически години:

„Тогава още не бягаше от учителството всичко по-будно и по-способно и младото поколение не бе оставено в ръцете на непрокопсаници. Още се чувстваше духът на предосвободителната епоха, на Възраждането, и всичко най-годно за просветителска работа се стремеше да се посвети на учителството, от което само държавата си позволяваше понякога да вземе някои единици било за дипломатически агенти, било за професори, било за други важни служби”.

Така е, защото сме имали Държава и национален идеал. Нещо, което днес нямаме.

УЧИТЕЛИ И „УЧИТЕЛИ” - ПО-КЪСНО!

Сякаш следващият пасаж от главата „Търново” е написан за днешните тъй наречени професори, произвеждани на килограм:

„Мене ми бяха противни дори часовете по словесност, понеже учителят /който му е преподавал, бел. моя А. К./, беше непроходимо глупав човек - каквито впрочем са, с  р е д к и  и з к л ю ч е н и я, учителите по български език и литература дори и днес - четиридесет години по-късно, което е една от главните причини, че нашите гимназии изкарват такъв страшен процент от негодници и от отрицатели на всичко българско. Повечето от тия учители държавата продължава да вербува между н е с п о л у ч и л и т е  п и с а т е л и, м е ж д у  с т и х о т в о р ц и  от  т р е т а  и  ч е т в ъ р т а степен /разр. моя, А. К./, между литературни критици, които без друго по-рано са искали да бъдат поети и които са осъдени до края на живота си да отразяват във всичко, що вършат, злобата на неуспеха. Цялата им работа с учениците е безкрайна верига от мизерии, които деморализират, вманиачват и отравят младите души. Те интригуват против най-достойните български писатели, те отричат всичко най-ценно в българската литература”.

Тук Кирил Христов дава пример с един учител по литература, който твърдял пред учениците, че Вазов бил превеждан в чужбина, защото неговият богат приятел Ив. Ев. Гешов плащал за това.

Четейки и препрочитайки романа „Ад в рая” на Кирил Христов човек си казва: НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО.

САМО ЧЕ СЕГА Е ОЩЕ ПО-ЗЛЕ.