ИЗ „СНЯГ И ДЪЖД” (1990)

Христо Кацаров

ГАБЪРЪТ

Ти си ми като роднина.
Другите дървета са с корони.
И до тях не мога да премина,
свели до земята клони.

А пък ти си, габъре, тояга съща,
сиромахът, който си е купил шапка.
И греда си ти на птича къща.
И стъбло си на дъждовна капка.

Който иска повече - прости му,
щом намериш хубавата дума.
За нас двамата не е необходимо
товар да носим от излишна шума.


МОСТЧЕ

От дъжда пътя стана по-черен -
до оризището ме извежда.
И до речен бряг - тих и неверен,
се разделяме с мойта надежда.
Но светкавицата осветява
чак и рибите люспи в подмола.
Виждам пътя си - той продължава
с малко мостче - стебло на топола.

Толкоз мъки в живота ми има -
като камъни буци корави,
даже сняг най-студената зима
в мен зарови и тъй го забрави…
Но приел своя дял без остатък,
едно мостче сега ме оправи
да премина от тука нататък.
И по пътя си леко приведен,
прозвънява богатата рима
на стиха ми. Не съм вече беден,
нито церова сянка незрима.

Моя хляб се надига и втасва!
А ме пръскат дъждовни пръскалки.
И лулата ми вече угасва
от дъждовните капчици малки.
Не е дъжд, нито риба изплясква,
а в реката се къпят русалки.


ЖИВОТ

Всички сме тука: и мъртви, и живи.
Целокупна земята е - никого тя не отделя.
Садим си лозя по напуснати ниви,
да си имаме работа и за в неделя.

Есента пръска съкровище златно.
И макар да е скръб само нейната дума,
в мокър камък се удря куршума
и при ловеца се връща обратно.
Има времето права посока.
И тополата много висока
ми се вижда с окапала шума.

Денонощно работи на Тунджа пресевна.
Остарялото в ново сега се превръща.
И аз - от обор, от кошара и плевня
порутена, правя си къща.


УЧИТЕЛКАТА

                         На Елена

Дошли от детската градина,
децата ще растат по ръст и по успехи.
Пред тях учителката щом премина,
засениха ги черните й дрехи.

В часа по смятане децата ще узнаят
най-малкото число - една самотна единица.
От нея се отива до безкрая
на многочислената върволица.

Един мъж, една жена - събрани заедно са двама.
Изчезне ли единият, обратно
достига се до мъката голяма.
Едното си е пак едно, даже умножено многократно…

Един орех, една ябълка, една вдовица.
Не са трудни първите задачи.
Много пилета отглежда една птица.
И само тя - учителката - знае какво значи
единица… Към черната дъска, обърнала се, плаче.


ЖАЖДА

Всеки миг - война и катастрофа.
Горещ е въздуха. Едва се диша.
Хладни извори познавам
на полето и в Балкана,
за водата пиша
строфа подир строфа
и пак ожаднявам.

Риба от вода съм вадил,
от пръстта - картофа,
по-голяма жажда аз не съм изпитал,
няма и да се наситя,
даже на реката дървен мост да стана
или спускаща се в кладенеца кофа.


СЕМЕНА

Свърши лятото и всяко нещо
прецъфтя, завърза семе.
Беше времето горещо.
Имаше и хладно време.

Ако е съдбата сляпа,
всеки щеше да я хване.
Колко желъд ще изкапе
от един дърво ще стане.


СНЯГ И ДЪЖД

Ни пролет е навън, ни зима.
От облаци едни и същи
ту сняг по тухлените къщи,
ту дъжд му заличи килима.

И в глинената плоска чаша
от сняг и дъжд е питието…
Безлико време, от което
най-много досега се плаша.

Противно чувство. Нечовешко.
И стихове наум зачитам
по-други чувства да изпитам.
Но става ми дори по-тежко.

От гаснещ огън под навеса
димът нагоре се издига…
Любов от стихотворна книга.
В снега сълзи на поетеса.


ЛОДКИ

Изпуснаха внезапно язовира.
Като куче бито,
скъсало си изведнъж синджира,
хукна - спряната вода не се побира
в някогашното си пясъчно корито.

Най-накрая тинята се влачи.
Утаява се по ниските оврази.
И понеже на света за себе си човек най-много плаче,
всеки бърза в лепкавата кал по-рано да нагази.
Там шарана се е скрил, обречен
лакомията човешка да насити…
Само пътя на водата е далечен,
риби, като лодки от пиратите разбити.


ЗАКЪСНЕЛИЯТ

Този, който тича
да догони другите, това съм аз.
Сам съм. Няма кой да ме обича,
щом не притежавам ни пари, ни власт.

Силен съм.И здравето ми е непоклатимо,
ала как по-слабия от мен да смажа!
Ако някой ме обиди, казвам си: Прости му.
И не смея публично да се покажа
като някакъв певец естраден.
За надмощие не съм се молил, да превърна
                                               зимата си в лято.

Даже кучето си не набих, когато
ми изяде хляба и останах гладен…

Плащал съм си всичките облаги
от живота, даже съм надплащал.
И насочени към мене шпаги
с голи ръце като смоци лъскави съм хващал.

Славеите пеещи ме утешават и ми са най-драги.
Дойдат ли напролет, вече нищо не ме плаши.
И горите са от неотсечените ми тояги,
а опустошените места са ваши.


ВЯРА

Отблъсква ме свирепо куче,
но нека друг да го осъди.
Доброто от добро се учи -
за мене агнето да бъде.
И с благослова на пастира -
хиляда от едно да станат -
започнах тихичко да свиря,
обличайки си дъждобранът.

Дъжда валеше изобилен
и песента му беше лесна.
Почувствах се като всесилен
на хълма под дъга небесна.
Трева за агнето растеше.
И вярата ми във доброто
приятелите ми зовеше
в дома да стане тържеството.
И по традицията стара
посрещнахме в неделя гости…
Останките от мойта вяра
сега са агнешките кости.


ОРАЧЪТ

                                       На Христо

Това съм аз - едногодишното момче със мойто име.
На дървото церово листенце затрептяло.
И към бляновете ми недостижими
продължение на стълбата с едно стъпало.

На момичета защитник от момчета по-големи,
извор, който с гълъби се разговаря.
Връща ми най-хубавото време.
И неповторимото с детето се повтаря.

Топката му все към мен подхвърлена подскача
и когато рони хляба и го пръска на трохички,
мисля, че се е родил орача,
който ще нахрани всички.


КЪЩА

Бърза времето, но есента назад го връща.
Все по-къси дните са. Не правя нищо ново,
а на селската си празна къща
керемидите прехвърлям, че което е готово,
се разваля и дори детето любопитно,
по-голямо и по-силно да изглежда,
види ли от себе си по-слабо и по-беззащитно,
спира се на пътя и за камък се навежда.


ПРОСТОТАТА

Защото нямах намерение повторно да се женя,
и защото други не видяхте отподире,
простотата си оставихте на мене
и на вашите овце съм досега пастира.
Но за облачето, дето ме засеня,
не е важно кой къде е, накъде се взира.

На реката мястото на моста е най-главно.
Бързеят ечи под върхове като кубета.
Ала приказката иска да се казва бавно -
да се чуят хлопки и пиринчени звънчета.

Млякото е на доброто силата голяма.
И от мляко е живота, а сълзата е подкваса.
Богомолците са грешни хора и от тях е пълен храма,
а безгрешните отвън го пазят да не буреняса.

Грижата ми за овцете е да бъдат сити -
тъй пастирският ми труд по-скъпо се оценя…
Но на вас като говоря, болките ми скрити
се обаждат - знак, че времето ще се променя.