Иван Йончев

Луд делия кон възседна,
нож забоде в пояс ал -
тук и тамо той погледна,
всеки сън дълбок заспал.

Тихо вред е… Смях и глума,
те са, те за ясен ден,
шибна коня и из друма
виж, лети кат сур елен.

После сви, изви зад него,
спря, озърна се напред:
момино село ах е-го,
ей и къща с двоен плет.

Бърза кон за порта вита,
сякаш призрак плах и блед.
Виж, делия в миг полита,
в миг прескача плет по плет.

Лавна куче, две и трето
лаят, лаят околвръст.
Нека лаят - страх сърцето
то не знай на тази връст.

Ей го впива жадни взори,
чука, тръпне вкаменен,
скърцат момини прозори,
грейва тя кат ясен ден.

- Вито, либе!… Глас замира,
тя трепери в момков скут,
кон препуска зад баира,
пръха, яри като луд.

Кон препуска, пръха, яри,
кон лети - ни стон, ни зов.
Син на майка, вместо дари,
носи жадена любов.

сп. „Българан”, бр. 43, г. 3, 1918 г.