ВУНДЕРКИНД
Из цикъла „Щрихи към портретите”
Още от малък Константин Величков се прояви като много надарен ученик. Нещо като вундеркинд, както немците наричат такива деца. Вървяха му всички учебни предмети - както четене, писане, смятане и Закон Божи в началните отделения, така също история, география, химия, физика и литература по-късно в класното училище.
Наложи се като първенец и неговият учител Юрдан Ненов се гордееше с него и непрекъснато го даваше за пример пред другите ученици в Пазаджик. Баща му - Величко Петков Кюркчията, заможен занаятчия, също се гордееше със своя ученолюбив син. И не го лишаваше от нищо, което едно дете можеше да има.
А когато през лятото на 1868 година в Пазарджик дойде известието, че в Цариград е открит Френски лицей с френски учители, преподаващи на френски език, той предложи сина си на църковно-училищната община. Общинарите единодушно го одобриха, защото момчето беше вече известно в града като надарен ученик. Дори му определиха стипендия, макар че Кюркчията можеше и сам да го издържа.
През есента на 1868 г. 13-годишното вундеркиндче потегля за турската столица.
Решението за откриването на този лицей, наречен “Галата сарай”, било взето още през 1866 г. от турското правителство, по внушение и предложение на френския посланик в Цариград - маркиз дьо Мустие. През тези години Франция е най-приятелска държава на империята и е доминираща както във външната, така и във вътрешната политика.
А султан Абдул Азис, който в 1861 г. замества на трона внезапно починалия си брат Абдул Меджид, изпитва големи симпатии към френския император Наполеон ІІІ и особено към неговата красива съпруга - испанката Евгения Мария де Монтихо.
През 1867 г. новият султан предприема дълго пътуване в Европа - Англия, Франция, Австро-Унгария и Прусия, и когато се завръща, великият везир на империята Мехмед Емин Али паша го попитал какво му е направило най-силно впечатление, а султанът отговорил - красивата императрица Евгения.
Когато през 1871 г. тази императрица, на път за Кайро за първата премиера на операта “Аида” от Верди, спира в Цариград, султанът я посреща на пристанището и под ръка я отвежда в своя сарай “Долма бахче”.
“Галата сарай” е една реплика на американския “Робърт колеж”, открит три години преди това. Французите осъзнавали какво означава едно такова училище в столицата на “болния човек”, както дипломатите вече наричат Турската империя. Затова и побързали чрез “Галата сарай” да поправят своето закъснение. Разликата между двете училища е в това, че “Робърт колеж” е частно училище, а “Галата сарай” - държавно.
Новооснованото училище е настанено в султанския дворец на Галата, където преди това се е помещавало Императорското медицинско училище. А то пък било изместено в сградата на Гюлхане над Мраморно море.
В лицея Константин Величков отново става първенец. По всички предмети, като проявява особено влечение към френския език и литературата. На третата година той превежда “Русалка” на Пушкин и написва драмата “Невянка и Светослав”, която се играе с успех в столичния театър “Османие”. А така също и в някои български градове.
Константин Величков завършва “Галата сарай” през 1874 г. със званието “лисансие”, завръща се в родния Пазарджик и става учител по литература в класното училище. Скоро е избран за председател на читалище “Виделина”, където развива активна просветна дейност. Но това не е достатъчно за неспокойния и предприемчив дух на френския възпитаник. По това време в Пазарджик, а така също и в много други български градове, бавно и упорито назрява идеята за освобождение от турско иго.
И Константин Величков се увлича от тази патриотична идея. Заедно със своите най-близки и образовани приятели Яков Матакиев и копривщенеца Тодор Каблешков, съученик от „Галата сарай” и началник на ж.п. гарата в Белово, обсъждали положението и търсили начини за освобождение.
А когато през месец февруари на 1876 г. в Пазарджик пристигат апостолите Панайот Волов и Георги Бенковски, Константин Величков се включва в новосъздадения революционен комитет. За председател избират Яков Матаков, а на Величков възлагат най-трудния и най-важен ресор - въоръжаването.
И той успява чрез копривщенеца Лулчо Савов да закупи от Цариград 150 пушки, които стигат само до Пловдив, защото въстанието, поради предателството на Ненко от Балдево, избухва преждевременно и оръжието бива конфискувано от властите. Освен това, пазарджишкият делегат от събранието в Оборище - Иван Соколов, не се завръща, защото бил назначен от Бенковски за комендант на Панагюрище.
Вестта за избухването на въстанието донася Васил Петлешков - председател на революционния комитет в Брацигово, който също участва в решенията на Оборище. Той нахлува в дома на Константин Величков, като вика с целия си глас: „Въстание! Кръв! Да живее България!” И дава Възванието за въстание на Пазарджишкия революционен комитет.
Но Пазарджик не въстава, защото според техния предварителен план в града трябвало да нахлуят две чети - едната от Брацигово, а другата от Панагюрище. А местните бунтовници да изтрепят турските заптиета и да подпалят града.
Но четите, за съжаление, не идват, не се завръща и Иван Соколов, който като участник във Втората легия на Раковски в Белград има някакво военно образование, за да поеме командването.
Затова пазарджиклии чакали, чакали, докато турският аскер и башибозуците ги изловили и натъпкали в Пловдивския затвор “Таш капия”. Константин Величков също е между арестуваните. И остава в затвора цели четири месеца.
През лятото на 1876 г. в България пристига американската анкетна комисия, начело с американския консул в Цариград - Юджийн Скайлър, с участието на кореспондента на лондонския вестник “Дейли нюз” Джанариус Макгахан и техния преводач Петър Димитров от Сливен, възпитаник на “Робърт колеж”. Анкетьорите посещават пловдивския затвор и въпреки опита на властите да не допускат среща със затворниците, консулът Скайлър не се съобразява с тази забрана, смело отстранява въоръжените заптиета и отива при арестуваните.
От групата на затворниците излиза на преден план едно 22-годишно нисколяво момче, с рядка рижа брадица, но преди да заговори Скайлър го преварва и казва на български: „Здравейте, господа!”
- Здраве желаем, господин консуле! - спонтанно му отвръщат затворниците и тутакси наобикалят анкетьорите.
Младежът, с рижата брадица, се приближава до консула и заговорва на френски: „Господа, колкото да са дебели и високи стените на “Таш капия”, ние вече знаем кои сте и защо сте дошли. Позволявам си от името на моите другари, тези клети и злочести люде - и с артистичен жест на обигран оратор младежът посочва хората зад себе си - да Ви поздравя с нашето българско “Добре дошли!”, а от свое име да Ви кажа - благодаря Ви, че дойдохте. Ние Ви очаквахме…”
Скайлър се приближава до ухото на преводача Петър Димитров и тихо го попитва: „Кое е това момче?”
- Константин Величков от Пазарджик! - също тъй тихо му отвръща преводачът.
- Какъв е?
- Даскал!
- Разбира се - продължава младият говорител - ако ние сега бяхме навън и на свобода, щяхме да ви посрещнем по друг начин, както подобава да се посрещнат представители на велик и свободен народ.
Но съдбата е отредила срещата ни да стане тук, където нямаме нито хляб, нито сол, а най паче - свобода, за да изразим според нашия обичай своето уважение и гостоприемство… Вероятно ще ни попитате - продължава Величков, след като си поема дъх, - защо сме тук и какви са провиненията ни? Веднага ще Ви отговоря - имаме само едно единствено провинение: че сме българи и християни…
- Къде се е учил този даскал? - отново тихо пита на ухо консулът, защото усеща, че ораторът е много ерудиран човек.
- В “Галата сарай” в Цариград! - съобщава му преводачът.
Мюнир бей, който е старши на придружвачите на анкетьорите, има поръчение от окръжния управител да не допуска разговор с арестантите. Но обиграният дипломат Скайлър не го слуша, пробива загражденията и застава лице в лице с българите. Мюнир бей решава да прекъсне оратора Величков и да изведе анкетьорите от затвора.
Използва паузата, докато консулът си шушука с преводача, застава пред оратора и му казва на турски: „Стига толкова!” „Стой настрана и не се меси в нашата работа!” - смело и остро му възразява, също на турски, пазарджишкият учител. „Ако не спреш, те чакат белекчета и верига!” „Вече и бесилката не ме плаши!” - отвръща Величков
и като се обръща към консула, продължава:
- Пред Вас, джентълмени, са част от най-образованите люде на Пловдив, на Пазарджик и на България въобще. Ето го и господин Йоаким Груев, дългогодишен учител - посочва той стария даскал, който стои непосредствено зад него и му дава кураж. - Този господин е Христо Данов - издател на книги, а този Константин х. Калчов - търговец и възпитаник на вашия „Робърт колеж” в Цариград. А тези господа са Цоко Каблешков и Рангел Гичев - богати и темелни люде, които нямат нищо общо с бунта. Всички ние сме мирни граждани, поданици на Н. В.Султана. А онези, които с оръжие в ръка вдигнаха бунта, не са тук. Те бяха избити или побягнаха по горите.
Като чуват тези думи Захари Стоянов - апостол в ІV революционен окръг и д-р Васил Соколски - участник в Хвърковатата чета на Георги Бенковски, които назнайват малко френски език, разбират, че са причислени към мирните граждани и ще отърват кожата.
- Ако тези високообразовани люде - разпалва се ораторът, - бяха в Америка или в някоя европейска държава, щяха да бъдат начело на управлението! А тук, както виждате, са в затвора. Защо, ще попитате? Защото ни смятат за подбудители на въстанието. Но истината е съвсем друга - подбудители на въстанието са самите турски аги и бейове, които грабят и малтретират българите, както правеха някога Вашите фермери с негрите. Но всемогъщият Бог Ви изпрати неотдавна президента Абрахам Линкълн, а на нас за съжаление още не е изпратил такъв човек. Но и ние го чакаме и се надяваме, че той ще дойде!…
Мюнюр бей отново се опитва да прекъсне срещата, но Скайлър гневно му казва чрез преводача Петър Димитров: „Кротувайте, ефенди! Ние сме дошли тук да чуем тях, не вас!” „Но те ви лъжат!” - възразява му беят. „Нищо! И в лъжата има истина, повече истина…”
След като срещата приключва и анкетьорите напускат затвора, Константин Величков е окован в белезници и верига на краката за дръзкото му поведение и неподчинение на властите. Но всички затворници се изреждат край него да му стиснат ръката, в знак на одобрение…
През време на Руско-турската война Величков е преводач в руската армия. А след Освобождението се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия и е избран за народен представител и за член на най-висшия орган - Постоянният комитет. Заедно с Иван Вазов редактира в-к „Народний глас” и участва в редакционния комитет на сп. „Наука”. Тогава заедно с Иван Вазов написват комедията „Господин Муртагон”*, която е играна в Пловдивския театър „Люксембург”. Константин Величков е изпълнител на главната роля, понеже артистът Константин Сапунов се отказал в последния момент от нея.
След Съединението на Източна Румелия с Княжеството, през 1885 г. вундеркиндът се премества в София и отново е избран за народен представител. След контрапреврата през следващата 1886 г. и детронацията на княз Батенберг, изпада в немилост пред министър-председателя Стефан Стамболов, за русофилски симпатии. Иван Вазов избягва в Одеса, където написва „Под игото”, а Константин Величков отива във Флоренция и Рим, където сътворява своите знаменити „Писма от Рим”.
Освен заради русофилските тежнения, двамата най-талантливи български писатели емигрират и защото новият диктатор не може да понася учени и талантливи глави, които не му пеят осанна!
Иван Вазов се завръща в родината след няколко години, а Константин Величков чак след убийството на Стамболов през 1895 г. И отново е избран за народен представител и министър на Просвещението. Но това е друга история, която ще разкажем на друго място…
………………..
* Втората част на пиесата “Господин Муртагон” е загубена. През 80-те години на миналия век аз дописах “загубеното” и големият режисьор Асен Траянов я постави в Телевизионния театър.
