Костадин Крайнов

ИЗСЕЛВАНЕ

Разтвори баба портата и плисна
котел вода за „път сполука”.
Колата, пълна със багаж догоре,
потегли бавно и напусна двора.

Настъпи час мъчителен, последен.
Настъпи час на нашето прощаване.
От „Остра чука” борите ни гледаха,
над „Гроб Радонов” облаци минаваха.

И колко хора. Всички ни прегръщат.
Сълзи текат по камъните бели.
Не плаче само старата ни къща
и двата вола, тежък път поели.

Проскърцват колелата. Изостават
един след друг добрите изпращачи.
Смълчан и блед, от люта жал задавен,
прегърбен тате мери тежки крачки.

С безсилен вик, последна сред нивята,
в праха горещ зарови баба пръсти.
„Где, синко мой, къде накрай земята?” -
нарежда тя и час по час се кръсти.

Извъщах аз глава, но не заплаквах.
Примамен бе светът и неизвестен.
С една голяма, детска радост чаках
пред мене „златна” Добруджа да блесне.

И питах жадно: „Всичко ли е златно,
от злато ли е всичко, мамо?”
А тя бе глуха. Милваше със поглед
земята родна, всеки роден камък.

…О, свиден спомен, още незагаснал,
далечен сън, със детството отлитнал!
Пред мен Пирин над облаци израства -
свидетел ням на тъжните години.

ДЕТЕТО

Първа крачка.
Земята се люлее.
Пътуването храбро продължава.
Втора крачка.
Земята се люлее.
До прага стига твоята държава.
Трета крачка.
Още, още.
Все по-далечни граници допираш.
Заякват коленцата.
Твоя поглед
височина в просторите набира.
И пак вървиш.
В пътуването
сърцето се калява и мъдрее.
Но вятъра не спира.
Път те чака.
Земята неспокойно се люлее..
Пътниче, пътувай
през равнини и хълмове зелени.
Една калинка щастие предсказва
на силните
             и вдъхновените.

НАЙ-ДОБРИТЕ

Най-добрите са мълчаливи.
Просто нямат време за шум.
Зидат, сеят, руди разкриват
с дързост и ум

Всяка тяхна дума узрява
като есенен плод натежал.
Те я казват винаги прави,
с глас възмъжал.

Най-добрите срещат зората
винаги будни, на път.
Спират само тогава, когато
спре им дъхът.

СМЪРТТА НА ДЯДО

Умря в колата,
както беше седнал
направо върху наръча сенце,
отпуснал едри,
уморени,
натегнали от работа ръце.
И бавно, бавно
къра потъмняваше,
от огъня на юли отмалял.
Шумяха сънно кукурузите.
Пшениците потръпваха от жал.

Вървяха тежко
верните волове,
разбрали сякаш всичко мълчешком.
И спряха
просълзени те
пред портата
             на тихия му дом.

БИСТРОТА

Какъв дълбок и ведър ден
пред мене се открива.
Градът е тих, успокоен
като заспала нива.

И слънце ласкаво пече
над улици, градини.
В зеници и води тече
небето сребросиньо.

Излита нейде детски глас,
разбужда тишината.
Светът узрява като клас
във огъня на лятото.

ВОЛНОСТ

Луда беше черната кобила,
само леко с длан да я допреш,
трепне като струна и зацвили,
и не можеш с нищо да я спреш.

Но веднъж се вкопчих неусетно
в гривата й буйна и за миг
сплетоха се гъсто ветровете
в блеснал от светкавици камшик.

Път не знае черната кобила.
Шията си опнала, лети…
Косъмът й, тънък като свила,
в юлското затишие пламти.

Стискам до премала колената.
Тънко свири въздуха край мен.
Топла пяна капе по земята.
Тропот буди сънното поле.

Детство мое с ризка овехтяла,
де се губи твоята следа?
Южен ветре, нейде не видя ли
черната кобила без юзда?

ПОНЯКОГА

Понякога, като събуден
от унес дълъг, вдигам взор.
И дълго на света се чудя,
на блесналия син простор.

На дълбината тъй безбрежна
и бистра като ручей чист,
на облачето белоснежно,
на трепкащия брезов лист.

И себе си оглеждам плахо
със поглед чужд и натъжен.
И питам се: нима изтляха
вълненията дръзки в мен?

Нима превърнал съм се вече
в мастилена душица аз
и плаша се от път далечен,
от дъждове, от зной, от мраз?

Нима и мен е сграбчил с пръсти
животеца коварно тих
и като пленник днес си блъскам
челото в къщните врати?

Във туй пробуждане тревожно,
усетил огън във кръвта,
аз смъквам като стара кожа
на дните сивички калта.

Обиди хорски, злоби дребни
захвърлям гневно настрана,
издига ме на своя гребен
една разпенена вълна.

И ето, лъхва ненадейно
отнейде полски вятър лек.
И силата му чудодейна
събужда в мене друг човек.

СВЕЧЕРЯВАНЕ

Притихва равнината неусетно,
от слънчевите ласки уморена.
Като жена щастлива и спокойна
отпуща мълчаливо тя ресници.

И струва ми се: дума да отроня,
накрай земята ще се чуе.
И струва ми се, тихо да въздъхна,
дървета и треви ще разлюлея.

ТРЕПТЕНИЯ

На вечерта
безшумното докосване
сърцето ми превръща в малък цвят.
Аз искам всички ласки да усещам.
На вечерта
безшумното докосване
очите ми превръща в две звезди.
Аз искам всяко кътче да огрея.

КЪМ ПРИЯТЕЛЯ

Приятелю,
да седнем на браздата,
спокойно да поседнем
като селяни,
нозете си заровили в пръстта.
Да поговорим,
да помечтаем
с оная неподкупна простота
на древния и работлив
                          славянин.

Виж облаците,
виж небето,
прозиращо през тях
                      като сияние,
и напиши най-хубавата песен
за слънцето и птиците.
Не бой се от критиците,
които са отвикнали да газят
през росната трева
                      на зазоряване.
Не бой се от поетите,
поклонници на славата.
Не бой се от студеното мълчание
на подлеците.
Пиши!
Пиши
И сей в браздите
най-хубавите чисти семена.
Ще има жетва.
Времето е хубаво.
Струи от хоризонта светлина.

СЕЛЯНИН

Той с вятъра се бори
и е силен.
Той вярва на земята
и е мъдър.
Той стръкчето отглежда
и е нежен.

ВЯРНОСТ

Не ме изгаря тъмния копнеж
на скоростите бесни.
Обичам да пътувам пеш
из угарите пресни,

да се отдавам с порив цял
на красотата жива,
да сядам, сладко отмалял
край зеленила нива.

И сепнат, в пладнешкия пек
отново да закрача.
Да бъда като въздух лек,
като роса прозрачен…