ЗАД КАДЪР
Не ми се ще да говоря за филма за Дамян П. Дамянов „Обичам те, живот” само като съсценарист заедно със Станко Михайлов, който е и негов режисьор. По-скоро се чувствам свидетел на голяма част от събитията и стенанията, които не са разкрити на екрана.
Филмът обхваща драматичен период от живота на поета, период, който остава зад кадър. Мълчаливото присъствие на Дамян П. Дамянов на екрана, съсредоточеното му, изразително лице в близък план и дълбоките му черни очи - цялото му излъчване крие ту мъка и самотност, ту озарение и бащинска гордост, ту разгадаваме усамотението му сред природата като творческо самовглъбяване.
Макар поетът да не проронва дума през целия филм, бюрото му с пишещата машина и сгърчените дълги пръсти по клавишите са достатъчни за зрителя. Защото в това време звучи музиката на неговите стихове в изпълнение на артистите Стефан Гецов и Илия Добрев. А душевността на твореца е в поезията му, разкрита и от лиричната камера на оператора Стефан Костов.
Филмът само загатва за мировата скръб на Дамян, за мъката по отишлите си родители и чувствителността му към човешката болка по света. Остават скрити опитите му за самоубийство, борбата за изтръгването на неговия дух от творческата криза и възвръщането му към писането. Но когато потънете в света на филма, може би ще усетите, че ролята на тази творба е далеч по-значима от това да регистрира моменти от делника на поета и да спаси от забравата неговия жив образ.
В онова лято на 1984 г., след опита за самоубийство на Дамян, Станко Михайлов се втурна с цялата си страст да го брани от разрушението и обезверяването, да го спасява от самия него. Това беше и целта на филма, на приятелите и творците, участващи в него, задача и на пътуванията из страната и чужбина, за да вдъхнат на Дамян енергия и жизненост, да го изтръгнат от слабостта и усещането за безсмислие, да му върнат ищаха за творчество и усещането, че е нужен.
Не защото нямам какво да кажа по повод на раните в душите на поетите, а защото Любомир Левчев вече го е изрекъл много точно в книгата си “Ти си следващият”, затова ще цитирам една негова мисъл за самоубийството на Пеньо Пенев: “… Миг след смъртта Пеньо Пенев получи литературното и общественото признание, които толкова болезнено му липсваха. Мисля, че ако ги имаше приживе, щеше да избере друга пътека…”
Дамяновата поезия не се нуждаеше от земния край на твореца, за да бъде оценена. Но самият поет имаше нужда от човешка близост и в това се състоеше ролята на филма - да заобиколи Дамян със събратя по перо, да му прелее обичта им, да му покаже колко е необходим като творец на читателите, които чакат неговите стихове, както и като човек, скъп на приятелите и най-вече на семейството с трите деца Петър, Райна и Явор.
Дълго време мина, докато усилията на шепа хора - съпругата му, поетесата Надя Захариева, приятели, лекари и близки, сред които и тогавашният министър на културата Георги Йорданов - замениха стенанията на Дамян с желание за творчество, с човешка радост и вкус към живота.
Разбира се, през следващите години, до края на живота си, Дамян многократно редуваше депресията с приливи на творческа енергия. Но важното е, че след първите кризи поетът вече познаваше зловещата мисъл за смъртта, както и изхода от нея - усилената работа. Тази утъпкана пътека го спасяваше още много пъти с ръцете и вниманието на верните приятели, които го измъкваха от “черната дупка”, както наричаше той безнадеждността си. Хората край него с обич, преданост и загриженост, с думи или хапчета, церяха измъчената му душа…
За себе си мога да кажа, че макар да знаех филма почти наизуст преди 30 години, когато го създавахме от 1985 до 1986 г., някои неща вече поизбледняха в съзнанието ми. Навремето разказах за него на моя приятелка от Европа - българка, омъжена за чужденец. Нейните думи помня и до днес.
Като разбра, че режисьорът, извън снимачния процес, е посветил дълги месеци и години на спасяването на Дамян чрез близко общуване, тя възкликна, че такова нещо не може да се случи на Запад, където разстоянията между хората се измерват с големите цифри на отчуждението и фалшивата загриженост.
Дали въпросът опира само до географията и студенината на обществата, които наричаме “напреднали”, но които всъщност изостават по човещина? Тогава аз добавих, че такова невероятно дело на приятелска отдаденост е възможно само при хора със сърца - и на Изток, и на Запад.
Вярвам, че зрителите на филма „Обичам те, живот” наистина ще усетят един жив Дамян. Той не е мит, а човек със своите стонове, посветен на изкуството, човек с вътрешна светлина и понякога отчужденост - един характер със собствен релеф.
През 2015 г. честваме 80-годишнината на Дамян П. Дамянов, водени от обичта към големия български творец и неговия Божи дар да превръща в поезия и делника, и виденията на душата. Вече 16-та година той не е сред нас, а почитателите на перото му не са намалели, дори се увеличават (доказват го високите тиражи на книгите му).
Увеличават се не защото едва сега сме осъзнали неговото място по върховете на родната литература. Той е любимец на четящата публика още от първите си публикации, от първата си книга през 1958 г. А днес поезията му продължава да се преиздава, защото е близка до вълненията и на новите поколения, които ще я преоткриват, докато се раждат българи с отзивчиви и чувствителни сърца.
