Атанас Теодоров 

Димитър Яръмов 

Димитър Петров Яръмов е роден на 16 май 1942 г. в с. Кирилово, Елховско. Средно образование завършва в Елхово, а висше по специалността „Българска филология” в Софийския университет „Климент Охридски” през 1967 г. Дарбата му се проявява още с участието му в любителския театър на село и в Елхово и с първите поетични публикации в местния печат. Дебютира през 1968 г.със сборника с разкази „Среднощни петли” в престижната библиотека „Смяна” на изд. „Народна младеж.” Култовата му книга с новели „Даром дадено” се преиздава и след смъртта му. Актуална е и днес публицистиката му по теми от фолклора, етнографията, народознанието в „Залък за утре” (1978 г.). Негови книги и отделни творби са превеждани на почти всички европейски езици. Работи в централни издания като вестниците „Кооперативно село,” „Литературен фронт,” „Септемврийче,” бил е главен редактор на сп.”Родна реч,” заместник-главен редактор на изд.”Народна младеж”, секретар на секция „Проза,” член и секретар на Творческия фонд на СБП. Уменията му на редактор, консултант по белетристика във вестниците „Народна младеж” и „Студентска трибуна,” на откривател и възпитател на млади таланти са особено плодотворни в родния му Тунджански край за израстването през 70-80-те години на ново литературно поколение. Инициатор за основаването (1979 г.) и дългогодишен председател на Дружеството на писателите в Ямбол. Отличаван е многократно с български и международни награди, между които национална награда за млад творец, златен медал „Васил Карагьозов” (Ямбол),за детска книга (Русия), награда за разказ (ГФР) и др. Носител на орден „Кирил и Методий,” първа степен. Умира внезапно на 15 юли 2003 г. в София.

Името върви преди човека. Бях чувал за Димитър Яръмов още в Ямбол от общи познати, срещах името му и в местния вестник „Народен другар”, където публикуваше стихотворения. На следващата година, 1963-та, се запознахме в Софийския университет, завършваше първи курс българска филология. В литературната атмосфера още витаеха имената на предишното поколение и както става обикновено, бяха се нароили още много кандидати на славата.

Волнодумството повишаваше творческия градус. Само в нашия курс вече имаше два литературни кръжока - „Христо Ясенов” и „Черноризец Храбър”, но в официалния - „Васил Воденичарски” - членуваха само „признати” автори. По два-три пъти на седмица търкахме банките на прочутата 65-та аудитория, от която по израза на начинаещия критик Здравко Чолаков, тръгна „дебютната вълна” в поезията. Тук всеки можешe да се качи на сцената и да рецитира нещо с риска да го освиркат.

Димитър Яръмов и Димитър Арабаджиев бяха в курса преди мене, колкото единият затворен повече в себе си, толкова другият наперен и напорист. Освен с бунтарската 65-та аудитория младите писатели от Софийския университет бяха облагодетелствани и с много стойностния за онова време вестник „Софийски университет”. Редактираха го студенти от последните курсове, вече утвърдени и прославени между колегите си от факултета. Много трудно се пробиваше в него, особено в прозата. Но нали до един нисък винаги се намира един по-висок. По-високият в случая беше главният студентски вестник в страната - „Студентска трибуна”.

Димитър Яръмов прескочи първото препятствие направо с публикация в „Студентска трибуна” за огорчение на завистниците, а това вече се броеше за национално признание. Първият печатан разказ на Яръмов „Ами ако се стопи снегът” е една романтична история, както е обикновено с първите опити. Но от любовта му към историята се роди и „И тръгна”, един свободен поглед към живота на поп Грую Бански, съзаклятника и свещеника на бунтовниците от Оборище. Има и още няколко разказа на историческа тема от студентските години, но преди всичко го занимаваше съвременността, липсваше му още подготовка за „Даром дадено” и „Балканска поема”.

Димитър Яръмов се наложи като талантливо име - един от първите в своето поколение само за няколко години, от 1965 до 1968, годината на дебюта му в библиотека „Смяна” с първия си сборник разкази „Среднощни петли”. След 1967 г., когато повечето от нас се върнаха по родните краища, той изкара един мъчен период на нелегалност по квартири с доверчиви хазаи и прислоняване у приятели. Попадна в омагьосания кръг „жителство-работа”, от който трудно се излизаше. Нямаш софийско жителство, не те назначават дори на хонорар, нямаш постоянна работа - не ти дават софийско жителство. Това сега е необяснимо и го отбелязвам само заради по-младите читатели, които не могат да го разберат.

Централните издания печатаха всичко негово, но не му даваха редакторска длъжност. Идвах от Ямбол по за ден-два. Намирах го на различни места. Но през 1968 г. вече имаше едно кътче за работа, макар и полулегално - таванските стаички на вестник „Кооперативно село” (днес „Земя”) в компанията на мрачния М. Ст. Горчивкин и веселяка Йордан Попов, вече популярен хуморист. Да не забравя и младия тогава поет Петър Динчев, винаги кипящ от енергия и любезност. Дъщерята на М.Ст. Горчивкин беше състудентка на Яръмов и „дулцинея” на Любен Бумбалов, но не тя, а известният тогава автор на повестта „Воля” даваше повод Данчо Попов и Яръмов да се заливат в смях със закачки зад гърба му. „Кооперативно село” даде възможност на младия писател да пътува много и да натрупа социални впечатления, етнографски материал, исторически сведения. Доста от тях видяха бял свят като етюди, очерци, репортажи не само в този вестник, но и в целия централен печат и радиото. По това време по негово настояване и с негова помощ отпечатах в „Кооперативно село” разказ с един странен типаж Хозанко, с чието име се забавлявахме. Не веднъж и дваж пътувахме по Ямболския край, аз като комсомолски работник, той - като кореспондент на много четения по селата „Кооперативно село”. Още преди първата си книга придоби авто ритет в Ямбол. Тези, които го познават, помнят, че той говореше увлекателно и много убедително, точно и на място. Пред близки приятели можеше да бъде и много рязък и саркастичен по адрес на общи познати, но рядко си позволяваше публични нападки, ако не е предизвикан. Години наред тляха искри между него и Димитър Вълев, той обаче не си позволи да го охули публично, оставяше гнева си да прелее само пред приятели, които ще му простят избухванията.

През 1970 г. Димитър Яръмов дойде в Ямбол като щатен кореспондент на детския вестник „Септемврийче” за Старозагорски, Ямболски и Бургаски окръг. Беше вече автор на две книги, шумно име в младата литература. В Ямбол още се вихреше кръжочна литературна самодейност, но извън нея се открояваха имената на Димитър Кралев, Стефан Чирпанлиев, Недялко Динев, Георги Братанов, всички на първа или около първа книга. С идването на Яръмов нашата среда се оживи, зачестиха срещите ни с читатели. На следната година направихме Група на писателите от автори, които имаха присъствие в централния литературен печат. Какво броене на публикации падна и то от тези, които най-много се ласкаеха от думата „писател”.

Той пътуваше много често с мене из окръга, защото работехме в една област. Аз отговарях в Комсомола за пионерските домове и пионерските организации. А в тази „област” работеха много млади жени и момичета. Него като „софиянец” и перспективен ерген го оглеждаха внимателно кандидатки за софиянки, които едва ли се замисляха, че той все още разполагаше само с една „колиба” на една гола поляна в Нови хан край столицата.

Ние, приятелите му, понякога го спасявахме от натрапчиви почитателки, като го отвличахме в нашите шумни мъжки компании в ресторант „Драва”, Военния клуб или в най-представителния ресторант „България” при повече парични знаци. Най-често „засядахме” в Клуба на културните дейци, далече от народа, както смятаха някои отговорни фактори в града. (Но и те водеха там по-изтъкнатите „гости на културата” от други градове). В нашата компания звучеше едно великолепно трио - Стефан Чирпанлиев с канцонети и арии, Трифон Йосифов с руски кабацки песнички, Гошо Братанов - с репертоара на Висоцки и виртуозен акомпанимент на пиано или акордеон. Пиянски изпълнения не се правеха никога.

Свързваше ни не просто литературно приятелство, но и чувство за другарство и взаимопомощ. Димитър Яръмов „бабува” не само за първата книга на Стефан Чирпанлиев „Докато превали”, но и за Димитър Кралевите „Хълмове сред равнината”, за моите „Далечни гръмове”, които още се мотаеха в облаците, за Гошо Братановата „Ще ви потрябвам” а след пет-шест-десет години и за първите книжки на Трифон Йосифов, Любомир Котев, Христо Карастоянов, Тенко Тенев. Сега може да изглежда преувеличено, но в нашия малък Ямбол всяка първа книга имаше много бащи и майки, всички споделяха самата поява на идеята и по-нататък раждането й в книга. Издателствата бяха малко и подбираха ръкописите, особено дебютните. Редакторите залагаха името и авторитета си за всяка книга.

По окръга много често с нас пътуваше любимецът на ямболската младеж Георги Братанов. След четенията или срещите под ръка винаги се оказваше акордеон, а Жоро не чакаше покана да го разпъне. На Братанов му беше нужен редактор да приема „революционността”, но и новите нотки в поезията му. От дългото четене и ходене сред хората и ние с Яръмов бяхме се „наслушали” на най-амортизираните работи на Жоро. Той също беше наясно, но старите мелодии му бяха скъпи точно заради възторга на слушателите. Яръмов му намери редактор - Салис Таджер, преминал през антифашистката борба, подминат без внимание от априлското поколение, но още с тежест в литературния живот. Той прие Жоро като син и му остави голяма свобода при подбора и сглобяването на първата му стихосбирка „Ще ви потрябвам”.

През 1971 г. Димитър Яръмов беше вече редактор в списание „Родна реч”. Върна се в негостоприемната столица с идеята за първия си роман „Простри ръка” и с твърдото намерение да построи свой дом върху поляната в Нови хан.

Романтичният период от живота му приключи, но не и сантименталната връзка с родния край, тя оттук-нататък щеше да се засилва и разширява с появата на ново литературно поколение в Ямбол.

Димитър Яръмов подаде ръка на следващите го не по възраст, а по прощъпалник в литературата. На шега казваше, че имат много да му връщат, но насериозно не е търсил отплата. Пред мен не е скривал огорчението си от преуспели в литературата ямболци, които демонстрираха само лицемерие или високомерие. На много от тях беше измислил сполучливи прякори, но не им даде широка гласност. Затворен, надменен, присмехулен, както го смятаха мнозина, натрупал доста врагове в края на живота си, той не даде израз на скритата у всеки от нас частица злоба.

Не можах да участвам в строежа на къщата му в Нови хан, но тя се превърна в пристан за звани и незвани земляци от Ямболско и приятели от цялата страна. По-близките знаеха къде оставя ключа и се самонастаняваха до идването на сайбията.

Простри ръка над доброто

Той имаше принцип - вестникарският разказ има свои особености, не става за книга. Не случайно романът „Простри ръка” излезе четири години след „Свят светува”. Десетки от разказите му по вестници и списания си останаха там. Зимата преди да се върне в София се грабнахме и заминахме за седмица в един ямболски детски лагер край Созопол. Затворихме се в по една стаичка „да творим”. Яръмов нахвърляше първите глави на първия си роман, аз се занимавах с една „конска тема”, която не стана първа книга, но по-късно конете „изнесоха” на гърба си повестта ми „Зачатие”.

Конете бяха общата ни тема цял живот, за тях в неговите книги ще намерите много точни и красиви думи. Някъде ще разкажа и за едно препускане и прескачане на препятствия с коне, което едва не завърши фатално за мене.

Привечер се разтъпквахме покрай брега на морето по лоясалия от разбит лед плаж, замеряхме с бучки някакви черни птици и се прибирахме да вечеряме с пазача бай Ставри консервирана по гръцки риба. Ставрос, както се наричаше сам, ни заведе до близкото село Равадиново, станало известно по-късно с къщата и магарето на Христо Фотев.

Ние къщи не купихме, а те струваха колкото една месечна заплата.

„Простри ръка” не е голям по обем. В него авторът търсеше не „пренос” на време и събития, а пренос на идеи. Главният герой е М л а д е н  Н е н о в (разр. м.).

Доброто не е н о в о, то е съхранено старо, опредметено в нов субект, романтичен, бляскав образ в сивотата на градчето. Всеки от персонажите е символ на определени човешки качества, в разчитането му е закодирано послание на автора. Такъв подход, по-пищен и по-разбираем, Димитър Яръмов показва още в първите си книги, но в „Простри ръка” и особено в „Балканска поема” той е доведен до висше майсторство.

Често в разговори и в статии той тълкуваше наративността като необходима здравина на сюжета , но и условие за силно внушение на образ и идея. И това може да се усети в сладкодумството му, зад което винаги има нещо повече от една увлекателна история.

Негов любим израз беше, че не е достатъчно да се научиш „да плетеш на една кука”. С други думи, тънкостите на „занаята” може да се усвоят, но не струват нищо без да са осветени от вътрешното зрение на писателя.

Яръмов обичаше да пародира. Това се усеща още в първите му разкази, а по-сетне и като самостоятелни пародии-притчи. Но дори и в лирични новели от „Даром-дадено” пародирането оцветява в по-тъмни тонове персонажите, които не въплътяват хубостта, майсторлъка, изкуството.

След славата на една добра книга следва въпросът: „Накъде?” Още до излизането на „Простри ръка” Димитър Яръмов потърси нов брод. Романът получи заслужени награди и хвалби, но той си знаеше, че с него приключва един етап.

Той не обичаше „многостаночниците” и се шегуваше с тези, които произвеждаха книга подир книга. Но и винаги носеше в главата си повече от един замисъл. Темата за романа „Балканска поема” го занимава седем-осем години, но за това по-късно. Междувременно се раждаха новелите от „Даром дадено”. Те имат нещо общо с „Простри ръка” и аз го намирам в романтизма на разказа, в преклонението пред

доброто, хубавото, красивото у хората. Тази книга той я видя с очите си - не изведнъж и не веднага. Десетки пъти сме пътували „по села и сборове”.

Не пропускахме година да не отидем на Устремския манастир в Сакар планина на панаира в началото на юни. Тук се стичаха хора от цялата Югоизточна България, а и от Шумен, Габрово, Варна със стотици коли и автобуси. Не знам дали тогава имаше по-голямо естествено сборище от това през седемдесетте-осемдесетте години.

Окръжните власти ту го забраняваха, ту го „отбраняваха” и кръщаваха „Ден на тютюнопроизводителя”, но все тая, и с полиция не можеха да спрат всички панаирджии. Виждали сме и хиляда, и петдесет хиляди души.

И всичко се разполагаше на отдавна, от десетилетия, а може би от век, установените места на своята гилдия: сарачи, железари, мечкадари, борбаджии, кебапчии, певци и играчи. Поляната е огромна, разгърнато ветрило с тясната част в ниското, където над бърза тясна река под рамото на Сакар е разгърнат в подкова старовековният манастир „Света троица”.

Търся сега в тая разстановка Пленника Георги от „Животът на пророците” и не го намирам на мястото му под кльощавата сянка на сакатия орех до рекичката. А всичко ми е на длан: мостчето пред манастира, трите огромни стари и още читави ореха, мравуняк от хора на дръгливия склон на планината, тръгнали един през друг към Дрънчи дупка на върха. Задимено от пържене и печене е, кебапчетата теглят езика ти като магнит, бирата се поти в стъклени бутилки по цели каси, стеле се прах и тропот от хиляди крака и за всяко нещо се намира място, но само Пленника Георги липсва.

Димитър Яръмов обаче е видял сергийката му с тамян, илачи, мишеморка, слушал е хармониката му и е разговарял с него, докато ние с Димитър Кралев сме седели на дървената пейка отсреща с бира в ръка и не сме забелязали нищо.

От Пленника Георги се „навързаха” следващите новели за човешката дарба в „Даром дадено”. В тая книга има и митология, и гротеска, и психологизъм, но винаги върху една реалистична основа и с романтизъм повече на изказа, отколкото на образите, които са земни, видими. Но тя не е пособие за ковача на медногласни хлопки или тъкача на пищни престилки. Реалистична я прави майсторското фабулиране, портретната характеристика, сочният език и детайлът - всичко по мярка.

В същия период младата българска проза навлезе почти едновременно в няколко модни течения, отглас от световния литературен океан - психологическа, монологична, гротескова, безсюжетна, митологизирана, че и още добавки. Всъщност разграничаването се отнася повече до стилистиката и външното наподобяване на първоизточника. Нито Югът на Димитър Вълев се доближи до дълбочината на Фокнъровата Йокнапатофа, нито инфантилната проза на Янко Станоев наподобява повече от разреден шербет ала Селинджър и латиноамериканските образци. В наши дни се белеят вече и оглозганите кости на натурализма в книгите на по-новите автори.

Димитър Яръмов сам е забелязал изключителността на написаното. В предговора към второто издание на „Даром дадено” искрено и без превземки отбелязва: „Обичам си „Даром дадено”, защото всичко в него е автентично. Смятам, че днешната читателска услада към документалната литература не е толкова към литературата на документа, на факта, колкото към автентичността, към достоверността, към истинността. За новелите от цикъла „Даром дадено” съм получавал най-високата оценка - доверието на литератори и читатели, че това, което съм разказал, е взето направо от живота. Имал съм случаи да ми казват, че този или онзи епизод са станали тук и там. Или пък да ми разказват някои от моите сюжети с чувство, че ми разказват някакъв спомен, по който може да се напише нещо.”

Понеже и аз съм от тези няколко души, които най-отблизо познават раждането на тези новели, лесно е да се опитам да разкажа някоя история от името на автора им.

В триъгълника Яръмов-Кралев-Теодоров наистина споделяхме много свои намерения с шеговитото „Това съм го заплюл”. Бай Димитър беше се напарил от предоверяване на един-двама по-възрастни писатели в кафенето. Богатият обаче никога няма чувството на ограбен, ако е щедър по душа. Между нас никой не пристъпи забраната. Нямахме и споразумение за границите на литературната „територия”. Не съм видял нито един от героите на Кралев или Яръмов през техните очи. Сега, в края на живота си, щях да бъда много щастлив, ако бяхме изобразили поне един общ герой.

Близките впечатления и общият поглед върху света все пак бяха предпоставка да опитаме с Бай Митьо през 1970 г. в Ямбол да съчиним един хумористичен роман за деца, но се отказахме. Явно съдбата ни е предпазила от колективно графоманство.

Тъжно ми е, че Пленника Георги и другите му събратя от „Даром дадено” седят край пътя като забравени бедни роднини. Не че не са го преживели, но сега ги избутват встрани муцунести типове, и те с претенции за взети направо от живота.

Но от кой живот? Този, дето в последните години изтласкваше от литературния живот и самия Яръмов, обричайки го буквално на нищета. Не се съмнявам, че нищи съчинители ще ограбят типажите му, но се надявам само на това, че родителят им ще ги пази от отвъдния свят с името си. Не са защитени от „пригаждане” и неговите притчи. Ако нещо ги пази от посегателство на нови епигони, то се крие в тяхната алегоричност и иносказателност - те могат да бъдат наподобени, но не могат да бъдат достигнати.

Балканска сага

Много преди да започне емблематичния си роман „Балканска поема” Димитър Яръмов споделяше в тесен кръг намерението си да покаже чрез историята на един род борбите на българите и съседните балкански народи против турското робство.

Подтикът му дойде от още забулената в неизвестности и догадки история на Бимбаловия род в Странджа планина. Още не бяха отпечатани записките на летописеца Балчо Нейков, връстник и неразделен другар на Стефан Караджа от детството им в Бесарабия. Яръмов ходи да чете препис от оригинала на записките в Бургаския музей, да види и запазените надгробни плочи на рода.

По това време излезе и книгата на Никола Ферманджиев „Родови хроники”, с когото често сядахме на една маса в писателското кафене. Той беше не само добросъвестен историограф, но и голям сладкодумец, когато успееш да го предразположиш.

Иначе по мълчаливост се допълваха с бай Димитър. Професионалните историци не го обичаха много, но при второто издание на „Родови хроники” чак корифеят им акад. Николай Тодоров недвусмислено призна приноса му. Малко по-късно бяха извадени от забвение Балчо Нейковите записки. Намериха се много хора с апетит да го опоскат. Не ги спираше и това, че много по-рано Йордан Йовков бе извлякъл най-красивото от тях - полулегендата, полуистината за Индже войвода. Да не пропускаме и романа на Константин Петканов със същото заглавие.

С много работа Яръмов успя да отдели зърното от плявата в натрупаната книжнина около родовата хроника на Бимбелите. Събра трошичка по трошичка и много устни предания и песни от времето на робството. Но дълго време търсеше мелодията на романа. В буквалния смисъл му помагаха и запазените още песни, неизвестни на фолклористите. Усетът му помагаше да ги открива в прости народни певци и свирачи. При всяко ходене в родното ми село Победа те се „сдушваха” с чичо ми Къньо, кавалжия и певец. От него записа много неща, но любима му стана песента за превземането на остров Малта от Сюлейман паша през 16-ти век. Никога не съм я срещал записана. Помня само началото:

Сильо ле, Сюлейман пашо,

Малта е сербез касаба,

Малта се лесно не зима…

Тя не случайно е запазена в нашия устен фолклор - в превземането на Малта участват и българи, вече поробени, но не еничари. В романа тази песен е завършек на пролога.

Чрез измама с преоблечени в калугерски дрехи три хиляди души Сюлейман слиза на острова, населен с ристиени, българи. Великден е, хоро се вие. Най-личната мома, Милка, прозира измамата и посича турците. Оставя само Сильо паша с една ръка и едно око да занесе на султана вестта за поражението. Това е в шестнадесети век. Не виждаме ли в Милка първата посестрима на следващите през вековете жени- войводи? Песента е може би един от първите исторически епоси. Не знам какво е извадил и прибавил в тая песен Димитър Яръмов, но тя е стигнала през времето докъдето трябва. Мъзгата на българщината в нея събужда родовото ни чувство на подсъзнателно ниво, попива в съзнанието ни. В романа на фолклорната линия е отделен времеви пласт, наред с историческата и житийната. Писателят избра синкретизма на фолклорната поетика като най-присъща на българското светоусещане, събрано в едно легендарно и действително, измислено и историческо.

В „Балканска поема” Бинбелите са описани като рода на Братоите, двусмислеността е нарочна. Смяната на поколенията от падането под турско робство до Балканската война се редува като годишните кръгове на дървото. Начело на рода винаги е Божил, най-възрастният, най-заможният и най-авторитетният от предишното поколение. Той винаги има по петима братя и три сестри с повтарящи се имена в следващото поколение. Всеки от тях носи мисията на рода до следващото възпроизводство на името си. Димитър Яръмов не „претупа” генеалогията на Бинбелите - Братоите в кратък исторически отрязък, той искаше да представи самосъхраняването и избуяването на българското начало от тъмното време на робството до просветлението. Голямото му майсторство е в това, че изобразява непрекъснатостта на Братоевия род без всеки път да отсича биологическата граница между поколенията, а показва следващото въздигане на рода чрез авторовия разказ на историческите събития.

Навремето критиката похвали романа, но не отдели достатъчно внимание на писателското майсторство на Димитър Яръмов. Не твърдя, че това е причината, но той не се върна повече към историческата тема. Издаде много книги насетне, където подхвана вече други мелодии, не преиздаде романа, както други свои книги.

„Балканска поема” обаче не е от книгите, които с времето овехтяват, тя и сега може да бъде четена, ако смяната на вкусовете не беше толкова променена в други посоки. Въпреки това смятам, че романът ще намери читатели. В него са запечатани образи и събития от историята на всички балкански страни, които винаги издържат нов прочит.

До края не загуби дух 

Последните две десетилетия. Мъченическата им сянка е разпъната между два века. Хората на възраст, които сме прекосили в отсамната страна на времето, мислим, че природата ни е дала големия късмет да разтеглим живота си в двете половини на сянката.

Живи сме и с различни очи виждаме промяната. Както е в приказката, минахме през много разноцветни води. Бичуването на действителни и набедени грешници се превърна в безплатна прехрана. Разделяхме се с колеги, с които довчера се смятахме за приятели и съмишленици… Политическата проституция се превърна в професия.

Нито еуфорията, нито отчаянието не можаха да разклатят здравия селски корен на бай Димитър. Макар и трудно, книгите му излизаха, последната е от 1996 г. До 1994 г. имаше работа в Съюза на българските писатели. Селската кръв у него се обади. Чувстваше се готов да се захване със земеделие. Трийсетте години човъркане на двора в Нови хан му даваше увереност, а детските спомени от дядовите ниви и ливади бяха аргумент.

Върнаха на жена му Ганка Манчева ниви и лозе в Лом и той се запали да оре и жъне тая богата земя. От същото време е и увлечението му по декоративните храсти.

- Аз съм дендролог - самоук - обичаше да казва за тези си занимания. В ушите на непознати това трябваше да звучи убедително, тежко.

Знанията, които носеше от детинство, стигнаха до виртуозност. Научи се да отглежда дръвчета по всички начини - от семка, от издънка чрез присаждане. През юли 2002 г. отидохме на моята вила в село Гълъбник, Радомирско. Избрахме първата седмица на месеца, най-подходящата за присаждане „на пъпка”. Той донесе калеми от Нови хан, показа ми разни чалъми, рязахме, присаждахме. Хванаха се няколко калема, до другата година оцеля само една круша. На първата и втората година израснаха силни клони, на третата, след смъртта на бай Митьо, новата круша изсъхна.

Преди края на 1994 г. Димитър Яръмов, под натиска на Николай Хайтов, напусна работата си като председател на творческия фонд на СБП. Енергията му през дългогодишната битка за имотите на Съюза против неговия предишен кумир Николай Хайтов се изцеди, но той и по-нататък не се отказа от борбата.

Суровият живот от младежките години беше го калил да не допуска слабост на духа, но вече го чакаха само трудности. Изнизаха се от неговото обкръжение много гузни сенки, а новите приятели бяха малко. При всеки опит да намери работа го настигаше дългата ръка на народния деятел на културата, академик и председател на СБП Николай Хайтов. Една година беше уредник в Националния музей на литературата. На втората не продължиха договора му. На следната година същата участ постигна и директора на музея. Обявиха конкурс за директор. Димитър Яръмов се зае сериозно и написа концепция. Като стар бюрократ, даде ми да я прочета. При много писателски съюзи и неразбирателството между тях беше очертал мястото на Нацоналния литературен музей като център за спасяването му чрез грижливо и умно стопанисване. Грижата за всяка вещ и ползата от нея му беше втора природа, нали на гола поляна си построи дом.

Министерството на културата чрез някаква си чиновничка предпочете някаква служителка на музея, която щяла да стегне „дисциплината на колектива”, явно до пълното му затриване. Следващата година и нея я уволниха.

И в този случай Министерството на културата показа колко му е културата. Намесила се е и онази ръка, за която стана дума (на Николай Хайтов). Тя стърча жигосващо над безрадостния живот на Димитър Яръмов до последно. И в духа на неговите приписки от „Балканска поема” добавям: „Да се помни. Ресорен заместник-министър на културата беше Бисера Йосифова, писателска дъщеря.”

Много място отделям на случая с литературния музей, защото цели три години Яръмов не можа да стъпи на крака. Той броеше месеците с известна горест, за да докаже и на себе си, че може да оцелее. Подкрепяха го една шепа приятели. Мнозина общи познати са ме питали: „От какво умря Димитър Яръмов?” Един даже подхвърли: „Вярно ли е, че е умрял от глад?” Добре поне, че този човек, видял добрини от Яръмов, не стигна до гнусна лъжа.

В недоимък живяха и живеят много хора на словото. Но да отнесеш това към Яръмов, значи да отречеш борбения характер и способността му да се справя с невероятни житейски трудности. Оплаквал ми се е много пъти от неблагодарници, поменик мога да изпиша, но не изпадна в отчаяние. Крепеше го железният навик да не оставя ума и писалката си да мързелуват. Публикациите в пресата са почти толкова, колкото и в най-добрите му години. Радваше го и малкото, което получаваше срещу труда си. Масата му не остана празна. Не го занимаваше мисълта за смъртта. Иначе нямаше да гради планове за модерен разсадник в родното си Кирилово, близко до бъдещата магистрала от Одрин през граничния пункт Лесово, Елхово, Ямбол, Шумен… Гласеше се същата есен да закара в Кирилово още фиданки, за да изпревари строежа на новия път. Както винаги похватен, беше прекарал и естествено напояване на вече посаденото. На здрав дух като него не му беше до смъртта, но иначе темата е постоянен материал за писателя. Животът и смъртта са „детайл”, „кулминация”, „завършек” и в много негови работи.

Спомням си само веднъж да сме говорили за своята лична, собствена смърт. Може би защото самият аз чувствах някаква прокобност от момента, когато за последен път се видяхме със Стефан Чирпанлиев, в същия ден няколко часа по-късно той почина от инфаркт. Предишната година пък месец преди да почине се видяхме с Димитър Арабаджиев. Почнаха да ми минават мрачни мисли. Разговаряхме в редакцията на нашия вестник на булевард „Сливница”, няколко месеца след смъртта на Стефан.

Яръмов се отбиваше всеки четвъртък следобед на път за Нови хан, гарата е на пет минути. Никога не дойде с празни ръце. Имахме и някакво разпределение - аз купувах бутилка евтина ракия „Ахелой”, нещо безалкохолно. Той се грижеше за мезето. Това беше малко преди неговите злощастни 36 месеца без работа да са изтекли. Четвъртък му беше удобен ден и по друга причина - сутринта касиерката плащаше хонорари и аз задържах неговите за следобед. След срещата ни заминаваше за гара Елин Пелин, където продължаваха с Кирил Назъров и неговия литературен клуб. Темата за смъртта подех аз. Понякога се „другаросвахме”.

- Другарю Яръмов - казвам му след няколко чаши, - Стефан Чирпанлиев умря в родния си град, но поиска за гроб Медвен, знаем, корените му са в Захари Стояновия род…

Гошо Братанов пак от инсулт - в центъра на Ямбол, там и почива… Като научи подробностите, твоят колега от „Родна реч” Иван Серафимов се изрази така: „Бог си знае работата”. А мене и тебе, бай Димитре, какво ли ни чака? Още ни е много рано, но… Родна столица нямаме, родните ни села са далече, наблизо са ни само вилите…

- Знаеш ли, бай Атанасе, идеята за вилите е добра… Не беше време да говорим за собствената си смърт в тоя топъл есенен ден. Той беше ходил преди няколко месеца в Елхово да кандидатства с проект за средства по програмите на Европейския съюз. Още по-рано пък се срещна с прочутия елховски бизнесмен, бивш държавен министър от партията на Ахмед Доган - Стоян Денчев. Получил само съвети и мъгляви обещания за съдействие, че ще го потърси секретарката му и пр. Той така и не доживя до мобилен телефон, дал номера на моя, че дано не се провали работата.

И до ден днешен не се е „провалила”, но тогава, през есента на 2002 г. той очакваше подкрепа от преуспелия елховчанин, който по-късно стана и просветен деец, професор, ректор на библиотекарския институт.

Почна да се разхлабва и примката на онези 36 месеца безработица. Негов приятел от казармата „движеше въпроса” в Министерството на образованието назначаването му в списание „Родна реч”, както и стана от началото на 2003 година. Един-два пъти ходих при него в редакцията, но продължихме да се виждаме на път в четвъртък при мене на „Сливница.” В един летен четвъртък на две хиляди и трета не се срещнахме. Аз бях на вилата в Гълъбник, когато бай Димитър берял душа. Два дни по-рано ме търсил в къщи, жена ми не доловила нищо тревожно в гласа му.

ЕПИЛОГ 

В момент на пълно объркване те спасяват само прости действия - да се върна в София, да се обадя у тях, да потърся приятели… До късно през нощта звъних на приятели и редакции. На телефона при Здравка Горанова се оказа нашият общ приятел от Бесарабия, поетът Нико Стоянов, случи и той на това мрачно събитие. И единствен се досети да го запечата на фотолента…

В двора на къщата му в Нови хан всичко си стоеше, както го е оставил преди седмица - кофички с разсадени растения по тезгяха, под навеса, до улицата, неговата „лаборатория”, кофата с вода до кладенеца… Смъртта още не бе довела запустението в двора и в къщата. Не личеше тя и по лицето му. Сякаш беше смъкнала от него двадесет години… Така ли ни подготвя тя за отвъдния свят? Да ни изпрати млади и здрави за новия живот! Последните думи на Димитър Яръмов, запомнени от дъщеря му Желяза, последният свидетел на заминаването му, били:

- Отнасят го… отнасят го…