Стойчо Гоцев

ПОЕТ

Ти си навярно поетът на моите дни.
Там остани! - далече от празника шумен.
Своята песен създай! И мълчи!
Всяко мълчание е заредено със думи.

***

Всички хубави пътища почват оттам - от сърцето.
Но дълбоко във нас са заключени триста посоки.
Не търси благосклонно пристанище,
откъдето
потеглят на път щастливи кораби.

Размисли и узнай какво си заключила в себе си,
към своята същност тръгни - и пътувай.
Тогава ще срещнеш ти
толкова сребърни,
толкова ласкави,
толкова искрени думи.

В своя път ще застигнеш навярно Плодът и Дървото.
Ще посегнеш към своята Ябълка светла.
Но то няма да бъде Грехът - ти ще бъдеш щастлива,
защото
всички хубави пътища почват оттам - от сърцето.

БОЛКА

Диоптрите внезапно се взривиха
и се строши стъклото пред очите ми.
В естествената светлина на дните
сам себе си видях - в по-други щрихи.

Не беше моят път тъй ясен, както
през рамките на очилата свети.
Наивно прозвучаха стиховете,
написани през нощите ми кратки.

С една огромна сила срещу мене
животът връхлетя и ме стъписа…
Но аз не знаех друго - и написах
пак стихове - от болката родени.

ВЕЧЕРТА

Не е така красива
и мъдра вечерта.
Във нея днес откривам
дъха на есента,
увяхналите чувства
на моя листопад,
угасналите устреми
в един сънуван град…
Защото си отива
внезапно младостта,
не е така красива
и мъдра вечерта.

ИНТЕРИОР

До прозореца аспарагусът
е обгърнал саксията цялата.
Греят два полилея царствени,
сякаш слънцето грее във стаята.
Два фотьойла, диван, табуретки
и букет карамфили на масата,
и канарчето в своята клетка,
и натюрморт един за украса.
Полирована библиотека,
нови книги и няколко свещника,
и прегръщат се в дискотеката
Том Джонс и Аспарух Лешников.
Телевизорът пак размотава
многосерийна дълга история -
просълзени от съпреживяване,
двама верни съпрузи си спомнят,
че и те са изпитвали някога
луда страст и трепет любовен…

Свърши филмът.
Във стаята ляга
на нощта тишината огромна.

КОРАБИ

                    На Георги Баев

Мъртва е стената на старата митница,
избеляла от дъжд
и от погледи на моряци.
Стар, безизразен паметник,
равнодушен към хора и време
тя стои - безучастна
пред гласа на сирените корабни
и пред тежкия грохот на котвите,
дето се вдигат.

Но морето е тук!
То навлиза в очите ни,
от които бавно се отдръпва сушата.
Слушай! -
Пеят сега цветовете и думите,
в палитрата на морето разпръснати.

Ето, тръгват на път вдъхновените кораби,
сто платна на фантазията
се разпъват до скъсване -
и потъва във бездната,
и се вдига до облака
мисълта ни,
която тревожи просторите.

Ветрове и мъгли ще отпуснат ръце.
Уморени от тичане,
ще поискат почивка и бурите.
Само нашите кораби ще сънуват добри брегове
и непрекъснато
към добри брегове ще пътуват.

МОРЯШКА ПЕСЕН

Не ме познават ветровете над моретата,
които корабни -
измислени платна прегръщат.
Във своя дълъг път
те странстват като облаците под небето
и като облаци в горещо пладне
се топят.

Те носят дъх на сол
и бръчки по лицата на моряците дълбаят,
и като сънища са нереални и примамливи…
Едва ли някой някога ги е познал докрай,
защото днес връхлитат като обещание,
а утре чезнат
под едно-единствено крило на чайка.

Но времето на нашето пътуване се скъсва
и натежават върху палубата дните.
Долита мирис на трева,
на прах от пътища
и някъде в далечината се възмогват
замислен бряг
и натъжени къщи,
зарад които всъщност ний пътуваме.

НАЙЛОНОВ ГРАД

1.

И слънцето е тук кормило.
Небето - каменен площад.
На колела автомобилни
денят пристига в този град.

И не човешка реч оглася
разсъмването, а крещят
самонадеяните клаксони -
и искат път, и искат път.

Прострелват ни моторни залпове,
в гърдите нещо се руши…
Като петна върху асфалта
умират нашите души.

2.

Дори във тишината властва
тревогата на този ден,
от дребните човешки страсти
изпълнен и обременен.

Ще изкрещя… Но ето, светват
две тържествуващи очи -
ония, дето ни съветват
и задължават да мълчим.

И аз мълча - смутен, уплашен -
и бавно сливам се с нощта.
И връхлетяват голи, страшни
минутите. И аз не спя.

Навлиза моето вълнение
в кръстосаните ветрове…
И порив съм. И съм съмнение.
И съм платно без брегове.

3.
Ако те няма, аз не зная
ще мога ли да се завърна
във нашата спокойна стая,
с присъствието ти изпълнена.

Ще мога ли да понеса
върху плещите си товара
на толкоз светли небеса,
потъпкани на тротоара?

4.
Недейте ме успокоява!
Аз вече трябва да замина,
защото тук ме разпилява
едно притворство тъмносиньо,

в което всеки ден ме вграждат
приятели и врагове.
А нося аз голяма жажда
към други, светли брегове.

Едно стенание в сърцето
сега изтръгвам - като корен
на някакво коварно цвете,
събрало в себе си отрова.

И няма вече да се връщам,
и няма никога да дам
да се повтаря с мене същото -
със вас да съм и да съм сам.

ПЕТА СИМФОНИЯ

1.

Отекват ударите на съдбата!
Във до минор?
Във фа мажор?
Не знам - във гама непозната
сплетните зазвучават в хор.
Ръмжи сърдито контрабаса
и къса струните във мен…
Къде е истината?
Аз съм
с лъжливи думи обсаден.

Лъжливи думи:
обич,
искреност
и тъй нататък…
Боже мой,
какъв е истинският смисъл
на този свят? Не е ли той
звънът на чаши
и наздравици,
изречени без труд - така,
като усмивки на красавици,
без жертвеност
и без душа?

А ударите на съдбата
се сгромолясват в мене пак
не с въпросителните кратки,
а с удивителния знак.
И тъй - до края,
до момента
на сетния финален такт…
Под палката на диригента
ще отзвучи един инфаркт.

2.

- Браво!
- Брависимо!
- Колко прекрасно е!…
Златен дъжд вали
от ръкопляскане.
Златни са речите,
златни са думите…
Животът изтече от подиумите.

То беше отдавна.
Угаснаха лампите,
угасна и славата
на музикантите,
а ето че аз съм със тебе
и свиквам
на дни без победи,
дори на освиркване.

Заставам на пулта. А в щима
животът
написал е вече съдбовните ноти,
които съм длъжен
докрай да изпълня
във темпо „фортисимо”,
под такта на мълния.

Аз свиря със страст.
Всеотдайно.
Но може ли
звукът - вечна тайна -
да стигне до ложите?
Роден във един безметежен следобед,
той спира при тебе -
тъй жив.
И загробен.

3.

Грехът е моето спасение!
Ах, нека да съм грешен аз!
И нека общото презрение
да се изсипе в този час
изцяло върху мен. Чрез него
ще чувствам, че съм още жив.
Чрез упреците
ще избегна
заблудата, че съм красив…

Грехът е моето спасение! -
едно докосване в света,
усещане, че в мойте вени
не е застинала кръвта,
че даже в гаснещия залез
на изнурителния ден
блести една искра -
запалена
заради мен
или от мен.

Една любов недопустима,
тъй късна като есента -
не радост,
болка в нея има.
Но ако тя е песента
на умирающия лебед,
далеч от всякаква лъжа,
ще викна:
- Миг, поспри! На тебе
бих искал да принадлежа!

4.

Не може възелът на Гордий
със удар да се разсече.
В заплетените жили -
огнен,
от плът и кръв живот тече.
Не вдигай своята десница
така прибързано,
без жал.
Над страшна бездна ще увисне
безмилостният твой кинжал.

Аз търся милост. Не за мене,
за тебе милост искам аз,
че след внезапната победа
ще бъде тежък всеки час.
Не хладното благоразумие
ще ни спаси.
И не сълзи,
а само премълчани думи
днес могат да ни поразят.

Върви със мен
и ме разнищвай,
Във мислите ми надникни!
И нека не остане нищо
удавено в лъжа. Нали
в безхитростния ден -
от моите
и твоите добри ръце
е вързан възелът на Гордий
в едно сърце.

***
Нека падне дървото, отгледано в толкова полети!
Утре в полето оголено аз ще съм сам в своя път.
Няма да чакам дъжда на твоите думи. Огромни
необятни пространства нашите стъпки ще спрат.

Беше ли ти тази светла вода, над която
виждах себе си чист и желаех да бъда добър?
И наистина чувах ли обгорелите думи на лятото,
отразили във себе си нежно слънце със цвят на бакър?

Ей така, неочаквано, като звън отшумяха сезоните -
пролет, лято и есен… Ето иде всевечния мраз.
Аз разбирам защо се огъват уплашено клоните:
още миг, и дървото… ще изчезне дървото от нас.

РАЙ

Захвърлен чак на дъното на ада,
аз не живях. Аз просто дълго страдах.
Но ето, свършват дните, иде краят…
Сега разбирам - аз живях във рая.