СТОЙЧО ГОЦЕВ – „РЕКА НА ВЪЗДУХА”
В галерията от български и бургаски автори - спомен, той заема скромно място. Имаше завидно положение в обществото, на което бе в услуга. Вместо да се наслаждава на административни възможности и да издава книга подир книга. Роден журналист и по ирония на съдбата - временно “идеологически” работник в партийните структури, Стойчо Гоцев до края остана бялата лястовица, отричаща традиционализма. Трудно можем да си представим по-необичаен представител на властта от него. Който открито споделяше, че родът му е прокуден от Гърция в далечните години на войни, вместо да си трае. Във време на политическа шушумиговщина, поразително наподобяваща днешното ни време. Можеше да бъде открит в Клуба на дейците на културата сред художници и писатели - на чаша. Обсъждайки изложби, нови книги, предстоящи културни събития, вместо успехите на развития социализъм. И в лириката си също не възхвали силните на деня, нито химеричното светло бъдеще. А написа, представете си, “Архангел Михаил”:
Тишината има цвят на восък.
Като нощ внезапно иде тя.
Ето, виждам вече как ме носят
целия отрупан със цветя.
Непознати хора покрай мене
нещо си шушукат. Те скърбят.
Виждам - във очите просълзени
днес завършва моят земен път.
Аз съм вече ням и равнодушен,
чужди ми са речи и слова
и за първи път съм тъй послушен -
просто като малък стрък трева.
Но внезапно в черната процесия
сепва ме познатият профил -
моят най-добър приятел весел е…
Той е Архангел Михаил.
“Река на въздуха”, излязла в далечната 1983, издателство “Христо Г. Данов”, Пловдив, отмива всяка политическа мазка. Но гражданската мисъл, обичта към морето и хората, размислите за добро и зло, за любовта и греха, правят книгата стойностна и цветна. Затова ми е трудно и не желая тези редове да звучат като реквием. А като витраж на застиналия живот, в който поетът се разтвори донякъде рано. В тях философският подтекст и откровените монолози създават обща материя на личностния негов светоглед. Обагрен с размисли за нравствените категории в битието, което иначе рядко се сеща за тях. Но че битието е белязано с начало и край и в тази пъстра лента от мимолетни радости и скърби запомнящото се трябва да бъде откроено. Природен коректив сега е морето: феномен, но и събеседник. Красив пейзаж, утешител за обърканото човешко съзнание, приятел, водещ отритнатите към по-добри мигове отвъд хоризонта. Към който винаги ще пътува корабът-символ, а на палубите му има място и за нас. За обикновените люде, чиято физиономичност се разтваря във времето като случайно появил се на света, многострунен нервен щрих:
Недейте ме успокоява!
Аз вече трябва да замина,
защото тук ме разпилява
едно притворство тъмносиньо,
в което всеки ден ме вграждат
приятели и врагове.
А нося аз голяма жажда
към други, светли брегове.
“Найлонов град”
Лириката на Стойчо Гоцев (1930 - 1999), е определено урбанистична, със сърце в неясния ритъм на големия град. Природата в нея е философски фон за поетичната рисунка. И сцена, върху която фриволно избрани актьори неумело чертаят съдбата си. Отдавна предопределена от висшия разум на случайността. Човекът е само диригентска палка в дланите на собствената си орис. Която изпълнява страшния за съзнанието ни химн на сбогуването:
Заставам на пулта. А в щима
животът
написал е вече съдбовните ноти,
които съм длъжен
докрай да изпълня
във темпо “фортисимо”,
под такта на мълния.
“Пета симфония”
Някой би запитал: “Защо възраждате тези имена? Авторите не са класици, книгите им се побират в ъгълчето на рафта…” Не, побират се в съзнанието ни и носят топлина, искреност, правда. Как да забравим Стойчо Гоцев, споделил с нас в “Бумеранг” истината за вековечните истини?..
Какво се случи в нашия живот?
Изпълнихме деня с лъжливи думи.
В желанието да сме все разумни
живеем неразумно. Търсим брод
да минем през река от светли мисли
с надеждата, че всеки следващ час
ще бъде благосклонен…Но над нас
внезапно просветлява друга истина -
не в своя път под своята дъга
живеем, а от страхове разнищени,
оставаме в лъжата. И така
превръщаме се в чужди и излишни.
“Проникновение” е първата дума, за която се сещам. Стойчо, ако четеш тези редове отгоре, не искам тя да ти звучи гръмко. Дори банално. Ала е вярна. Правилна е. Много ми се ще да те срещна отново по бургаските улици. Да крачим пак върху паважа на отминали години. Успявам, когато разгърна “Река на въздуха”.
А книгата ти разгръщам често…
