Петър Василев

***
Усещам, че с боите прекалих
и не тъга - това са живи вопли…
А хората жадуват да ги стоплиш
и не долюбват свъсения стих…

Но как го правят другите - не знам.
С какви очи обзират битието,
че нито рани виждат, общо взето,
и нито виждат нужда от балсам.

А мене ме довършва този смут
и вече съм допрял до светотатство:
заменям всяко равенство и братство
за нещо като белег от уют.

Че аз не съм от хляба по-голям,
а хлябът ни отново не достига.
И липсват светли тонове за книга.
И не достига за душите плам.

Такъв кошмар!… И точно ти не си,
не си народ, народе мой, защото
един народ си тачи потеклото
и в огън влиза - да се възвиси.

А ти напрягаш мускули едвам
и само хленч се чува, само врява.
А всеки поотделно се надява.
А на кого и докога - не знам.