Цветан Илиев

Много ми е трудно да пиша за Вероника Лазарова, за нейната стихосбирка „Аз, разноцветната”, отишла си толкова рано и нелепо от тоя свят. Ако емоцията вземе връх над мене, ще трябва да прекъсна откровението. Причината е в нейния талант - самобитен, значителен, разноцветен, неудържим. Именно в него е заложена съдбата, орисията, жребият, предопределеността. Драгомир Шопов призовава да не се нараняват поетите, те сами са си наранени.

Съдбоносен е не само фактът, че тя е дъщеря на земята „на убитите поети”, но и на рано напусналите ни от болести, катастрофи, самоубийства: Петя Дубарова, Яна Язова, Петя Йорданова, да не говорим за поетите. И това не е случайно. Не е случайно, че творците на изящната словесност са тъжни. Дори един Вапцаров е тъжен поет. Достатъчно е трагичните обстоятелства да се съберат в един възел срещу таланта и да не се учудваме на разтърсващото ни последствие. А как поетично, лирично, пролетно звучи името й Вероника, дадено й с много любов, вяра и мечти: Ведрост, Еделвайс, Роса, Орфей, Надежда, Извор, Красота, Ангел. Всяка буква от него е като бисер.

Това е име на родена поетеса и художник и то непринудено предизвиква у нас възхищение. И страничната й дейност не само не замъглява таланта на твореца, но го прави още по-впечатляващ. Завършва архитектура в УАСГ, издава студентски вестник „вЗор”, има публикации в националния седмичник за образование и наука „Азбуки”, сценарист и водещ е в четири церемонии при връчване на ежегодните студентски награди ХАОС, представител е на студентите във Факултетен и Академичен съвет, както и на Общото събрание на Архитектурния факултет и на Университета. Занимава се още с преподавателска дейност, защитава докторска дисертация, с колектив печели втора награда в конкурс за обемно-устройствено проучване на Централна жп гара в Пловдив, плакет и грамота от националния преглед на българската архитектура…

Вижда се от кратката визитна картичка, че Вероника е широко скроена личност, разноцветна като талант. Трудно ли е да си представим как този огромен духовен и емоционален обем ще се понесе от едно нежно, чувствително женско сърце? Дали в това не се крие отговорът на главния въпрос: защо тази толкова талантлива, красива млада жена си отива толкова рано?

И над всичко звънтящата й поетична струна. Тя живее с този божествен огън дори когато плъзга ръката по сухите чертежи и схеми. Той напира отвътре, изгаря я, за да остане будна до късна нощ, пишейки своите стихове или рисувайки своите ескизи. И тук се надига като фонтан гръмотевичен вик към живота: защо, защо е толкова несправедлив, защо прекършва цъфтежа и раждаемостта на една толкова млада жена, поетеса, художник, архитект? До палеща болка несправедливо.

Защо животът е толкова жесток, дори нелогичен? Необяснимо. Вероника е обичана, уважавана от близки и роднини, приятели, колеги, ценители на нейната поезия и платна. Тя просто е родена за обич. Много са се опитвали да я разберат. Но дори нейните родители едва ли са могли. Може би и тя самата не е могла. А е трябвало да се опознава, да се пази, винаги да има крепко рамо, топъл галещ глас, обич, майчински грижи.

Това значи да се проникне в дълбините на нейната светая светих. А там блика изгаряща мисъл за живота, за смъртта, за любовта, за хората и природата. Там е дилемата за пътя на живота, за смисъла от раждането на човека. А щом проникването и обграждането не е достатъчно (невъзможно е да бъде достатъчно), поетесата остава сама сред тълпата, с изгарящата жажда за любов и доброта. Всичко това е събрано като във фокус в нейните стихове.

Аз няма да правя дисекция на тази поезия, да й отнемам магията. Читателят трябва да бъде сам обладан от една класическа завършена поезия - ясна, звучна като камбана, с впечатляващо художествено майсторство, и то още в началото. Ще посоча само, че любовта, самотата, красотата в живота и природата са червените нишки в поетичните й откровения. Това се отнася и за нейната живопис. И не може да бъде другояче.

Аз към цяла от обич извезана вече,
моят дъх е частица прозрачна любов -
аз заспивам, във обич потънала, вечер,
аз живея в ковчеже с любовен обков!
И навярно сърцето ще секне да бие,
ако не успее любов да открие!!!

За каква любов копнее? За божествената, окрилящата, вдъхновяващата, всепобеждаващата, която води към творчество, подвиг и безсмъртие. Черните сажди на страстта са изключени от нея. Интересно е написан цикълът „СЪСТОЯНИЯ”. Не случайно тя пише: „Аз съм вечна! Аз съм безсмъртна вече!” С такива думи може да изригне само истинският талант.

Поетите поначало са самотни хора. Може ли Вероника да бъде изключение? Не, разбира се.

А аз съм окована и вързана
за жертвения стълб на самотата!
                   („Отломки от любов”)

„Аз, разноцветната” трябва да е сред хората. Чудесната й поезия трябва да звучи на литературни вечери, на различни тържества, да пътува с хората във влакове, самолети, параходи, при туристически излети. И наш дълг е да направим това, като я популяризираме. С това откровение ние изпълняваме един такъв човешки и творчески дълг.

2012 г.