С писателя Никола Радев разговаря Георги Н. Николов

- Бачо Никола, ти си автор на 14 книги с различно тематично направление. Нека в този кратък разговор поставим акцент върху българската маринистична проза, на която си доайен. На какво художествено ниво се намира и кои „сполучливи” имена я олицетворяват?

- Почти всеки акцент води до грешки и несправедливост, а и аз като „засегнат” в случая не се наемам да го направя. Говорили сме с Върбан Стаматов на тази тема още през 70-те години на миналия век, когато другарувахме, но нищо конкретно не сме правили, всеки си ореше браздата и толкоз. Но веднъж Върбан и Георги Ингилизов от Бургас (разликата в годините им е повече от 30), се запиват в една солунска таверна и на фона на огромното количество рецина, която изпиват, замезвайки с „фрути да маре”, решават да направят антология на българската маринистика като подредят по-изявените морски писатели, главно живите. Като се върнаха се събрахме, тогава бях директор на „Профиздат”, мощно издателство, на чиито конвейер всеки работен ден тупваше по една нова книга, топла като хляб. Навиха и мене да участвам. Но в процеса на работата Върбан почина, Бог да го прости! След опелото му в църквата и моето траурно слово на гроба вдовицата му - писателката Севда Севан настоя да се включа по-активно и аз като добър приятел и съмишленик, да доведем делото докрай. Така през 2002 г. Университетското издателство „Св. Климент Охридски” отпечата първата българска антология - морска! - в обем от 500 страници. В нея бяха включени 15 автори, подредени по азбучен ред: Атанас Стойчев, Борис Априлов, Върбан Стаматов, Георги Ингилизов, Емил Марков, Живко Ангелов, Константин Площаков, Коста Радев, моя милост, Пею Богданов, Петър Казаларски, Славчо Чернишев, Тихомир Йорданов, Тодор Велчев и Цветан Минков.

- Кои са първите последователни маринисти в историята на българската литература? Върху творчеството на кои имена се корени тя днес?

- И това не мога точно да кажа. Има плахи опити на тази тема, но морските повести и романи дойдоха с годините, когато имахме флот и то доста голям за малка България. Когато аз почнах да плавам и да печатам, само Параходство „Български морски флот” имаше над 120 кораба в океана. Отделно бяха танкерите - над 50, траулерите и риболовният ни флот - и те толкова. На вода беше спуснат и 100-хиляди тонният танкер „Хан Аспарух” - наше производство. България имаше вече близо 10 хиляди плаващи мъже, хвърлени в океана, а със семействата си ставаха над 50 хилядно съсловие, плътно свързано с морето. Страната ни провеждаше морска политика - имахме корабостроителен и кораборемонтен завод, учихме висше морско училище, което даваше отлично подготвени специалисти - навигатори и механици… Но и това добро пропиляхме, както много други неща в т.н. „преход”…

Българинът не е бил морски човек. И сега, включая много журналисти и писатели (коректорите също!), не знаят, че с кораба се плава, а не се плува. Плува се с ръце. Човекът плува, кучето плува, конят, рибите. А корабът плава, лодката също. Ама пишат и римуват - корабът плуваше…

Мисля, че първото сериозно вглеждане в морето като тема за писане, професионално, го направи Веселин Ханчев (1919 - 1966). Прекрасен поет, отдавна забравен, но аз го помня - приличаше на Христос. Той издаде стихосбирката „Роза на ветровете”, 1960 г., с поезия за морето и неговите труженици. Той откри и Созопол за писателите.

- И пак днес - с какви достойнства се отличава нашата маринистична проза и какво не й достига? Вярна ли е максимата, че българинът гледа морето, ала не го вижда?

- И по този въпрос се боя, че няма да съм точен - все пак максимата е словесен концентрат на мисълта, на житейското явление. Пак казвам: сега и Бургаският, и варненският залив са празни, а преди бяха селища от български кораби, които чакаха с дни да се освободи корабно място да товарят или да разтоварват. Преди България произвеждаше и изнасяше стоки и внасяше суровини и стоки. Сега почти не произвежда и няма какво да изнася. Сега няма БМФ, няма траулери, нито танкери. Тук-там някой частен кораб, колкото да не е без хич. Някъде през 2003 г. като председател на СБП изрекох подобни тъжни думи пред варненска публика в Деня на будителите. След това в кулоарите дойде при мене един от местните управници и най-скандално ми поиска обяснение за казаното от мен… Изминалите години оттогава потвърдиха, за жалост, изреченото. А един средно голям кораб печели на денонощие приблизително по 12-15 хиляди долара… Затова моряците казват: „Животът е кратък - вахтата е вечна”.

- Може ли нашата маринистика да се сравнява със световни образци от различно време и по какви тематични и естетически критерии?

- Такова сравнение не е правено досега, изследователят може и да се опита. Трябва да се знае, че българският моряк, в сравнение с огромната световна морска пасмина, е добър професионалист и морски труженик. Защото носи съзнанието, че е стопанин на кораба, че корабът храни не само него, но и семейството му. Но винаги е бил лошо платен, пренебрегван от обществото, експлоатиран от държавата, сега от собственика. Горчив е хлябът на моряка. По времето, когато плавах, съм изчислявал - при едно обикновено вълнение от пет бала морякът изтърпява 10, 374 заклащания на кораба, за да получи един долар. Едно пълно заклащане от ляв борд надясно, после пак ляв борд, трае 6-7 секунди. А ако корабът е натоварен с руда направо е като оловно човече. Но има моряшка поговорка, която щедро ни пази: „Обреченият на бесило не се дави…”

- С какво маринистиката привлича нашия писател, без да се превръща под перото му в изкуствено цвете? Имаме ли свой класик-маринист?

- „Плажната” литература още не е маринистика. Аз не деля литературата на маринистична и друга. Важното е да е литература. Може да се каже, че български класици-маринисти са Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Борис Априлов, Върбан Стаматов, Славчо Чернишев, Емил Марков, Тодор Велчев, Чони Чонев, Христо Фотев. Нека ги признаем за такива, още повече, че те вече плават в отвъдното, а и оставиха честни книги. Жалко, че не са преведени в чужбина. На мен самия ми е интересно, че Унгария, която не граничи с море, през 1986 г. преведе „най-морската” ми книга „Седем ключа на вода”, получила Голямата награда „Варна” през 1983 г. и има пет издания у нас с общ тираж 36 хил. екземпляра.

Нейде през 1997 г., месеци преди да си отиде Върбан Стаматов, го питах и разпитвах с микрофон за морските ни занимавки - главно неговия опит и между другото му казах, че много обичам Хемингуей. Познавам в детайли живота и творчеството му, бил съм по местата, където и той е бил: в Близкия изток, Венеция, Испания, Африка, Куба; познавам и неговия (на Върбан), живот и книгите му и не го слагам по-долу от Хемингуей при всичките им разлики. А някои от текстовете на нобеловия лауреат намирам за маниерни, модни за времето си, но сега леко скучни, наложени в съзнанието на читателя от мощната реклама и от това, че са писани на английски език - език, на който говори половината свят. Че ако и неговите романи „Островитяни”, „Флагман”, „Щурец на полюса”, „Голямото горчиво езеро” и пр. бяха писани на английски и печатани в тиражите на Папа Хем., то бялата му грива щеше да се вее по върховете на маринистиката… Няма да го забравя Върбан - засмя се горчиво и заговори за Ахото (Борис Априлов), за неговия спънат, закъснял български копнеж по простора. Пожизнено обречен да не напуска България, тъй като не му даваха задграничен паспорт заради „политически грехове”. Той написа най-добрите морски разкази, но си остана неизвестен за света, тъй като бе извън всякакви „препоръчителни” списъци за превод на СБП. И след като близо половин век родината не му разреши да напусне „свещената и неприкосновена граница на НРБ”, накрая го прогони. Застави го да емигрира отчаян, вече при „демокрацията”. За да видим отдалеч още по-отчетливо какво сме загубили с равнодушието си към човека, който сега лежи под една средиземноморска скала с лице към морето и с гръб към отечеството-мащеха!..

- От каква биография се ражда добрият автор-маринист? Трябва ли да е плавал като теб, или може да разчита и само на фантазията си?     

- Ражда се от всякаква биография. Стига да познава добре морето и кораба, неговата живучест и велик смисъл. Важна е дарбата му. Важно е, когато Бог раздавал и ръсил с чемширова китка за здраве и хаир, него не само да го е ръснал, но и да го е ударил с китката между веждите тъй, че искри да му изскочат от очите… Ще се подкрепя със следния житейски факт: навремето руският адмирал Степан Макаров - ярък флотоводец, връстник на Ботев, водил две околосветски плавания. Първото на „Витяз”, когато е на 38 г. Дал идеята и ръководил строителството на първия в света ледоразбивач „Ермак” и направил първото плаване с него в Арктика. Загинал на 56 г., натъквайки се на японска мина при отбраната на Порт Артур. Когато е на върха на славата, в него се влюбва богата знатна княгиня. Жена с небесна хубост, каквито се срещат сред руските жени. Но той е непревзимаема крепост - рядко има такива мъже и той е един от тях. За да има повод за срещи с него, княгинята отвежда своя племенник-тийнейджър за юнга в екипажа му. Да се учи на моряклък и да стане прославен адмирал като Макаров. След година отива отново при адмирала. Разменени са любезности пред чаши с шампанско и дамата пита ще бъде ли, аджеба, прославен адмирал юнгата. Макаров отговаря: „Виждате ли този рундук?” - и сочи сандък в каютата, приличен на огромен куфар - Повече от 30 години плава с мене, но сандък си остава!” Та и нашата - дали морският списовател трябва да е плавал, или да се държи за фустите на жена си…

- В творбите ти на преден план почти винаги е човекът на професията. В какво тогава се изразява морската романтика днес? Защото и тя, без съмнение, се мени като понятие във времето. 

- Отговарям кратко: по моето социалистическо време ние получавахме малки заплати. Моряшката беше 120 лв., на капитана - 300. Допълнителната валута, която се водеше задгранични пари за кафе, такси, музеи и сувенири, беше също стотинки. Но ние искахме да видим свят, да се оморячим, да усетим морето, да се преборим със стихията. Морето е прекрасно, защото е свбодно, по думите на един адмирал. Нас ни владееше идеята за морето, морската идея! Казано е: „Който оре зеленото кристално море с железния кил на своя кораб, той за щастието се е венчал и светът му принадлежи.” Сега други момчета разкопават буците на океана и прахосват младостта си. Но водещото вече е парата, доларите. Самото общество се купува - онли мъни, казано с нахакано немигащо око!

- Защо твърдиш чрез думите на свой герой, че когато един капитан бъде издигнат за министър, той се смята понижен?

- Това са думи на Богомил Дюлгеров, потомствен капитан далечно плаване. Баща му Георги Дюлгеров е един от стълбовете на българското корабоплаване, през 1028 г. е командвал френски параходи. И това е така - на 12 мили т брега са неутрални води, а корабът е неутрална територия и флагът на кърмата щом се вее, показва каква е националността му. На тази територия пълновластен господар е капитанът. Той отговаря за живота на хората, за товара, за кораба. И едно министърче като сегашните може само да му целува ръка. Затова често от моряците се чува крилатата фраза: „След Бога е капитанът!” (After God that is the Captain).

- Сред всички написани от теб книги имаш ли любимо заглавие и конкретен любим герой? Докъде в творчеството ти се простира реалността и докъде - художествената измислица?

- Реалността на море е толкова жива и магнетична, поне за мен и ако имаш око и сърце за нея, ако я живееш пълноценно, няма нужда да я ръсиш с пудра, нито да й помпаш силикон… На море съм изпитал по особен начин почти всички чувства, които може да изпита човек. Дори няколко пъти съм се плашил от океана като животно. И съм виждал изпечени атеисти, партийни членове, да се кръстят.

- Има ли автор, от който си се учил на „морско” писане? Бил той български, или не…

- Учил съм се от всички морски автори, които съм чел… и от никой. Понякога не съм дочитал книги, особено преводни - скучни ми са. Срам ме е, но си признавам. 

- Какви чувства извикват в теб първите ти книги: „Матроска обич” - 1964 и „Не се сбогувай” - 1969 г.?

- Пораждат срамежливо умиление. През 1963 г. бях радист - планшетист. Позорно млад матрос, който пишеше стихове, дори бях публикувал във в. „Народна младеж”. Веднъж някой от матросите получи колет в кутия за обувки. След като изядохме курабиите, взех кутията. Инсталирах в нея електрическа крушка с фасунга с шнур и й пробих дупчица с молив. През нощта, когато другите заспаха, сложих кутията до възглавницата си. Включих щепсела в близкия контакт. От дупчицата бликна снопче светлина, колкото да освети половин страничка и ето - писателското бюро бе готово!.. За около две седмици върху коравата възглавница изписах със ситен почерк една тетрадка и я изпратих в сп. „Български воин”. Тя попаднала на писателя Станислав Сивриев, който се зачел в нея. Сторило му се интересно и я предал във военно издателство. Минаха няколко месеца. Бях забравил за тетрадката и мукавената кутия, но неочаквано ме извикаха в комендантството. Почивах след нощна вахта, станах и изморен тръгнах след дежурния. В стаята, в която влязохме, освен дежурния офицер имаше и един цивилен. Той ме огледа хитро-хитро, прегърна ме и извади от джоба си малка спретната книжка, подаде ми я. На бялата корица бе нарисувано момиче, а в нозете му, като разпиляна синя слама - море. Прочетох си името отгоре, заглавието „Матроска обич”, усетих за миг как кръвта се оцеди от главата ми, после нахлу шум в слепоочията… Ние, моряците, сме народ от стара слава. Уж сме свикнали с нейните приятно сладки убождания, но тогава усетих как баретата ми отеснява. Имах усещането, че се е превърнала в ореол. Не се и досетих, че писането е упорит самотен труд над белия лист, че е свързано с огорчения и кратки възторзи. „цивилният” се радваше повече от мене, запознахме се - беше редакторът на книгата, писателят Христо Минчев, баща на днешния шеф на БТА Максим Минчев. Досега съм издал 14 книги и на всяка от тях съм се радвал, но споменът за онова безметежно време, когато можех да сложа на корицата матроска снимка, си остана незаличим…

- Сред „Седмото весло”, „Залезът на морските вълци”, „Маримани” и т.н. „Седем ключа на вода” е знакова. Ще се съгласите ли с мен, че е компас за всички, които тръгват към маринистичната проза?    

- Чак пък на всички!.. Но преди 15 години варненският талантлив морски писател Атанас Стойчев ми зададе следния въпрос в интервю: „Когато пишехте „Седем ключа на вода”, претърпяла четири издания, преведена на чужди езици, имахте ли съзнанието, че преобръщате представата за морска литература?” Отговорих му: „Бяха ми омръзнали примитивните супермени на море и пищните мадами, които неизбежно чакаха по пристанищата. Животът на море е достатъчно труден, еднообразен и героичен, та няма нужда от литературен грим. Описвай го такъв, какъвто е, ако го познаваш. И ако можеш - да го опишеш както никой друг! Както никой друг!..”

- Числото седем има ли скрит подтекст в творбите ти и какъв именно? Седем е също и библейски символ…   

- Като всеки моряк и аз съм малко суеверен, но седмицата в заглавията ми се върти, защото седем години съм бил житейски свързан с морето. Това са мъжки години, едни от най-хубавите ми не само защото съм бил млад. Има една чудна испанска поговорка и тя ме окриля в случая: „Вземи каквото искаш, каза Бог. Вземи и плати за него”. Сметката ми с морето е изплатена и чиста.

- Какъв съвет би дал на младите белетристи, преди да прекрачат границата между брега и морето?

- Да си живеят живота! Но главното - да мислят художествено. Да пишат и да не забравят, че литературата е труден, едновременно отвратителен и прекрасен занаят!

- На финала на нашия разговор - с кой литературен герой от световната маринистика сам би се оприличил? Ако кажеш - с Никола Радев, с радост ще се съглася…

- Понякога не мога да го понасям този Никола Радев! Толкова ми е опротивял, камо ли на другите, най-паче на приятелите и близките. Мота се, по цял ден нищо не прави, а времето не му стига!…