Лалка Павлова

130 години от рождението на Никола Ракитин

Така Никола Ракитин е озаглавил втората си стихосбирка, издадена през 1911 г. в Плевен. За съжаление, както всеки един от нас, така и той не е бил в състояние нито да контролира обстоятелствата на живота си, нито да предопределя съдържанието на своите сънища.

А може би, като надарен свише с по-изострени сетива за величавото единство на природата и дребнавото коварство на човешката природа, той интуитивно е предчувствал прииждането на тъмната вълна от човешка завист, алчност и кариеризъм, която в един момент ще поиска да изтръгне коренчето на живота му от българската земя.

Затова е отворил широко портите на душата си за красотата, за да я пресътвори в поезията си с цялата й многобагреност и светлина и да я предаде на онези, които ще дойдат след него.

„Оптимизмът на Ракитин се проявява в няколко посоки - споделя Петър Динеков в предговора си към сборника „Стихотворения” (1946 г.) - и в настроения, които засягат личния, интимния му живот, и в неговото отношение към природата, човека и света”.

Този непомръкващ оптимизъм на Никола Ракитин личи най-вече в умението му да види, възприеме и пресътвори с най-подходящото слово всички нюанси от живота на природата, като й придаде особена романтична окраска. Дори тогава, когато използва образи, които по принцип в поезията на други автори са заредени с негативни усещания и представи - като образите на нощта и мъглата:

Другите се плашат от нощта
и заключват портите пред нея.
В нейната велика самота
аз обичам волно да се рея.

Тя - нощта - за него е дом, но без ограничаващи духа му стени, тя е онова необятно пространство, което е отворило небето на книгата с великите тайнства на битието, чиито пътища човекът може да извърви до край единствено тогава, когато е сам.

В неговия рисунък и възприятие на природата се оглежда нещо от Пенчо-Славейковата лирика, но и нещо от Кирил Христов и от пантеиста Вазов - едни от най-големите пейзажисти в българската литература. За поета Ракитин нощта е онази примамлива, нежна, изпълнена с обич любима, която всеки мъж носи в сърцето си като видение, недокоснато от никого:

Облякла бе нощта прозрачна
копринена одежда брачна,
забола си бе тя луната
кат мак разцъфнал на главата
и бе нанизала звездите
кат диаманти по косите.

Дори по време на война, когато се превръща в „страшна нощ”, тя не загуб-ва романтичния си ореол, защото се изпълва с блянове, които бродят по Млечния път и връщат изгубения по мрачните бойни друмища войн отново в родния кът и бащиния дом („Страшната нощ”, „Една пролетна нощ”).

За поклонника на природата Никола Ракитин мъглите са исполински птици, които Слънцето-ловец пронизва с лъчите си („Мъгла”), а утрото е „ветрило златно”, разгърнато над реката, чиито брегове искрят в „зелена къдрава одежда” („Утро”).

Ракитин умее с еднаква сила на словото си да рисува и статични, и динамични състояния на природата. Когато четем стихотворението му „Буря”, ние не само виждаме, но и чуваме как вихърът свири с „”рог грамаден, боен”, как тълпи от духове „се кискат”, наподобяващи звука от подгонени от вълци коне, които „пръхтят”, „безумно цвилят” и „копита блъскат”.

Богатата оркестрация на стиха ни завладява изцяло и създава у нас усещането, че се намираме в сърцето на развихрената природа. В същото време разбираме, че тя, бурята, не е бездушна стихия, тя е част от „семейството” на всичко, което населява природата, и може да страда за всяка загуба.

В стихотворението „Орел” сразената от мълниите волна птица, разперила крилете си за последен полет, чрез своя „марш последен” изразява преклонението си пред гордия дух и на природата, и на поета. Достатъчно е да прочетем дори само заглавията на поредиците стихотворения в книгите на Ракитин (напр. „Равнина”, „Небето бавно се разтваря”, „Припадна сякаш здрач”, „Водопад”, „Пролет”, „Какъв простор, каква е тишина” и т. н.), за да усетим онова преклонение и магнетична сила, с които природата изпълва душата на поета.

Тази органична обвързаност с нея не е случайна. Роден на 6 юни 1885 г. в село Лъджене, Ботевградско, тихо селце в недрата на Балкана, малкият Никола е поразен от неговата красота и тайнственост. Затова в едно от своите стихотворения младият поет признава:

Балканът моя пръв учител бе,
люля ме волността му, раснах в нея,
учих се от потоците да пея
и да чета по звездното небе.

Не е случаен и изборът на литературен псевдоним от поета Никола Василев Пенчев. В разговора си с Димитър Стойчев (1933 г.) на въпроса как е попаднал на псевдонима Ракитин, поетът отговаря: „Исках литературното ми име да бъде свързано с родното ми село, от което пазя скъпи спомени. Край него протича рекичката Черниш, чиито брегове са обрасли с китна ракита. Колебаех се дали да си избера Чернишев или Ракитин. Последният ми се понрави повече.”

„Скъпите спомени”, за които говори в тази беседа, намират своята поетическа реализация в поредица от стихотворения, които пленяват със своята красота и печал, с непринудено изразената болка на отрудения селянин, познал и сладостта на коравия залък хляб, но и красотата на гаснещия залез край лениво ширналите се крайпътни ниви, захласнато вслушан в мелодиите на звънтящите стада сред зелената равнина, огласяна от скърцането на коля и тъжовната песен на полето.

Тази обич към природата и полето Никола Ракитин пренася и в малкия провинциален град Плевен, където през 1908 г. е назначен за учител. Неговите колеги и ученици говорят с благоговение за преподавателските и педагогическите му умения.

Той не само е „внимателен, съобразителен, търпелив към отрицателните прояви” на своите ученици, но и общува с тях като равен сред равни не само в училище, но и извън него - вместо да седи и играе на карти в задимените кафенета, той предпочита тяхната компания и съвместните им разходки из покрайнините на Плевен.

Ракитин вярва в доброто у младия човек, опитва се да опази чистотата на помислите и устрема на мечтите му такива, каквито ги носи в собствената си душа. Затова е не само забележителен поет и вдъхновяващ учител, но и деен общественик - член е на управата на Върховния читалищен съюз и на настоятелството на читалище „Съгласие” в Плевен, чете сказки и участва в литературни четения в различни градове из страната заедно с Атанас Далчев, Енрико Дамияни, Дашко Радоев (баща на Иван Радоев), Димитър Пантелеев и други видни творци - негови съвременници.

Издава 26 стихосбирки и е активен сътрудник на списанията „Мисъл”, „Златорог”, „Везни”, „Знание”, „Българска сбирка”, „Листопад”, „Отечество”, както и на детските списания „Венец”, „Светулка”, „Детска радост” и „Българска реч”, а Константин Дмитриевич Балмонт посвещава на Ракитин един свой сонет, който му изпраща от Кламар (Франция) по повод 25-годишния юбилей на поета, организиран от читалище „Съгласие” на 30 април 1933 год.

Един забележителен духовен възход, който поражда очаквания за още по-значими постижения в бъдещето, въпреки че самият Ракитин винаги е бил скромен труженик на полето на словото и никога не е искал или търсил признание и слава.

Според Кръстьо Куюмджиев в живота на Ракитин „всичко е предварително програмирано, програмиран е кръгът от явления, които могат да събудят поетическото му любопитство: сънното еднообразие на провинциалното градче, ласкавата природа на Дунавската равнина, Балканът, трудът на земеделеца…”.

Едва ли обаче великата сила на сътворението е заложила предварително злостната клевета, която става причина за самоубийството на поета. Тази клевета може да бъде рожба само на примитивната и груба човешка природа.

Току-що поел директорския пост на Военно-историческите музеи в Плевен и околните села, той е обвинен, че е присвоил значителна сума от средствата, предназначени за поддръжката им.

Помръква лъчезарната усмивка на поета, за когото до този момент негов любим кабинет е малкото му лозенце, потъмняват и хлътват очите в обронената му глава, високата му снажна фигура сякаш е прекършена от неочаквана буря.

Той, вярващият в доброто начало у човека, с болка признава в своите непубликувани приживе „Черни мъниста”:

Коварство с подлост ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук…

На 3 май 1934 год., преди да се хвърли под влака в тунел № 3 по линията Плевен - София, той оставя на децата си своя бащински съвет: „Аз ви оставям едно богатство - моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас.”

С болка в сърцето четем и ние мъдрите песни на българския Дон Кихот, сразен от нашенските присмехулници. Те ни учат, че животът не е само велика радост и свята благодат („Марш”), той е и онзи човешки подвиг на земята, който ни убеждава, че „живот живота оплодява”.