СТИХОВЕ
***
Това, което младостта ми даде,
видях да си отива като блян.
То сякаш вихър свил бе болно цвете,
та цветний прах далеч видях развян…
Пред нова вяра днес не коленича,
и нося на бедите медний кръст,
и пътя е открит и води смело
към бледна плоча или купче пръст.
1913
ДУНАВСКО СЕЛО
Есенний ден е в своя край. Във плен
на сивата мъгла е сякаш далнината.
А вятърът, настръхнал и студен,
помита прашний път, извил се през полята.
В селото мирно е. Навремени
от куче лай отеква се в скалите.
И бледен, лунний лик в висини
открива в димния лазур ланити*.
А там - зад гробището - гласове
плачевни в падащата нощ от парастаси
като че в въздуха студен разнасят вест
и черквата изглежда в здрача тъй унила,
а вятърът под стрехите снове
и търси някого да сподели скръбта си…
1924
——————————–
ланита (стар.) - буза.
парастас (църк.) - църковна служба, помен за покойник; панихида.
МОР
И таз година в ширните полета
класиха гибелни жита, -
за жетва вихрено блестя проклета
косата черна на смъртта.
Телата ни - уви! - на глад подобни,
изтича от очите кръв…
На буйни поприща плющят злокобни
развени пряпорци за стръв.
И гледат откъм всеки кът жалейки,
и вопли в въздуха ечат,
а нощем хали през безлистни вейки
в хорал на тежък смях бучат.
1925
ЕСЕН
Смирено-кротък ден, а залезът - сребрист
и блед, подобно розите на твоите ланити.
Мълчим. Откапват от дървета лист по лист,
и жерави минуват в полетна дъга извити.
Тъй тихо е. Докосва ми едвам слухът
гласа ти и нерада във сърце настройва песен…
Безлистни арки вдига в небеса лесът
и с рог тръби пристигащата отдалече Есен.
1925
ИЗНЕВЯРА
Все в тая същата тържественост
е старият салон заключен. -
Портрет на праотец мъжествен
поглежда над рояк беззвучен.
Принцесите от гобелина
тъгуват в свойта безизходност,
в бюфета гасне бледо-синьо
среброто на старинен поднос.
Напразно бдя да се обади
гласът й през стъмена зала…
Уви! Излишните наслади
изпи със върха си кинжала…
1926
—————————–
Из цикъла „Раковини свирят” (1928)
—————————–
ПРИЧАСТИЕ НА МОРЕ
Ти си бледен и покрусен…
- Грях ли те докосна с устни
или ти дотегна щита?
- Ето чаша искрометна,
пий, напий се с този пламен;
той е сок от вси измами -
и е срещу скръб защита.
ЛОВЕЦ
Заложих двайсет пъти моя слух
за твоите студено-сини гласове -
и отговор не чух.
Тъй дълго бдя - неуморим ловец -
далечината звънка да ме позове,
но уморих гледец.
И пада мрак, и кротко спят вълни…
Ковач незрим в небето звезден щит кове,
и чука, и звъни
в слуха ми неговата песен.
ОРГЕЛ
Морето и небето - слети. Сякаш
е първи ден, във който светоздание
твореца зида. В гръм препускат хали,
вълните луди яхнали пияни.
И вече ден, и втори, над земята
бучи на бурята шумът неспирен.
Не чуй се птица; нито реч човешка,
Бог само с вечния си оргел* свири.
1928
————————
*оргел (старин.) - орган
—————————–
Из цикъла „Английски офорти” (1929)
—————————–
СТАРА КАТЕДРАЛА
Звънарните отколе отзвънели
вишат ръждясали игли
към небесата рано потъмнели.
Осиротяла, скръбно занемяла,
под стряхата пълзят мъгли
и лижат каменната й дантела.
В скръбта - уви! За дните отживени
теши я негли в залез песента
на гълъбите кротко усмирени -
за сън възвръщащи се на ята.
СПЛИН
Тъй горестен се чувствам сам всред тези хора,
като видение залюшнат в странен хоровод.
Тежи ми да чета на чуждия във взора
скръбта си зарад ведър, непомътен небосвод.
То сякаш скитник съм, и дрипав, и обнищен,
изпросващ милост с песента за мъртви небеса -
всред дим от фабрики, що с черни букви пише
върху студения сатен на мъртви небеса.
ПОБЕДИТЕЛ
Като измамното видение
на неразкрито девствено злато
животът тържествуващ ме привлича.
И свири с вихрен рог незнайното
и вдишвам с луда нежност устремен
възторга на откритата му писта.
Да следвам слънцето възпламнало -
и в хубостта на неотстъпен сън
да виждам рози всред миражни зими;
да плача със води въздишащи
и с звездния покой да се теша -
о, сладостта на ангелска отрова!
Да тръпна всред пустини пепелни,
в саван да ме обвива хрупкав сняг,
да стиска гърлото ми суха жажда, -
докато в чакана тържественост
желязната ми стъпка откънти
пред прага на отключените двери
и ме посреща възхитителна
под сянката на чезнещо крило
победата на мойта сетна вечер.
1931
ЖИВОТ-ГИБЕЛ
Догдето с поглед мога да обгърна -
поля пустинни от пожънати жита.
И кръгове в небето врани на ята
чертаят в полета си с грак посърнал.
И слънцето на грохнал войн прилича:
в доспехи - не, в парцали кървави покрит.
То пада, уморено наклонява щита
и мрак го в своите кълба завлича.
И искам да помисля, че пустинна
съдбата ми в жита на гибелта узря;
че топлина безплодният им злак не гря
и хлебен благослов над тях не мина.
И сякаш аз на слънцето приличам,
и сякаш аз съм войнът с раните покрит:
животът ми навежда уморено щит
и стръвни птици в плячка ме завличат.
1931
