Никола Никитов

*
Дойде ти чисто, прелестно съзнание,
една звезда от тайнствения мир,
разсветна и затвори живи рани
пред златний праг на жизнения пир.

Вълни на радост плискат мойта хижа,
в сърце трепти разцъфнала любов,
залязва вече черната ми грижа
и нов живот тръби кристален зов.

Във твойто ложе колко е просторно,
о, как звучи невинно сребрен звън!
Припламва сяйно блян под чело морно,
вещай покой и тих жадуван сън.

Минава време, тежките години
косите ще покрият с леден сняг.
И моят заник бързо ще отмине
през вихъра в уречения бряг.

Ще крепне мощно твоята десница
и ще цъфти сърцето ти кат цвят.
Ще бъде тесен, моя волна птица,
за твоя път и тоз огромен свят.

*
Любовта ми е над тебе , сине,
кат на рицар здрав и верен щит.
Тъй запазен, леко ще отминеш
към брега, за тебе още скрит.

Като бяло цвете в утрин бледна
цъфне твойто малко сърчице.
Сладките ти думи - капки медни,
капнали от розово небце.

Как далеч са жълтите измами
и безбурни - светли висини!
твоят щит е, мило, любовта ми,
страж съм аз над твойте чисти дни.

*
Към извора тъмен на дните незнайни
безбурно те носят невинни крила:
от колко далеко жестоките тайни
те дебнат, закрити в подводна скала!

Пред твойте несмели, несигурни стъпки
безмълвно ще бяга изтръпнал светът
и бързо ще цъфнат набъбнали пъпки,
кат факли пламтящи по тъмния път.

А може и бури над тебе да свият,
с потоци зловонни край златно сърце.
Да дойдат зловещи, да съскат, да вият,
но чисто ще грее пак твойто лице…

Към извора тъмен на дните незнайни
безбурно те носи велика любов.
О, ще се разкъсат жестоките тайни,
водите ще пеят със шеметен зов.

*
За теб, мъничко, слагам свойта песен,
пред орис зла на земното тегло,
с безкрайна нежност трепетно надвесен,
аз милвам кротко твоето чело.

На първий ден в зората си пречиста
разцъфваш като полски нежен цвят,
преди животът да ти запрелисти
страниците на нов, незнаен свят.

О, зная - теб очакват тъмни бури,
обвили властно слънчевия път;
в очите пеят пролетни лазури -
към бъдещето светло те зоват.

Аз искам твойте дни неопетнени
да бъдат чисти - никой земен грях
да не погубва цветове засмени,
да бъдеш туй, което аз не бях.

*
Небесната дъга не се извива
в борба между живота и смъртта -
следи във божията ширна нива
тъй малко ще остави младостта…

Затуй, когато слънце свий на запад,
тъй скъдно гряло ме през къс живот,
безброй надежди рано ще закапят
и няма да дочакам летен плод.

Сега, когато гордо се издига
кат слънце твойта къдрава глава,
земята е във кървава верига,
не пеят в обич божии слова.

Но ти не спирай твойте слаби стъпки,
пред теб звънят победни младини,
на твоя клон - живот във млади пъпки
кипят напролет бъдещите дни.

Аз знам - и ти по моя път ще минеш,
и скърбите ще свият цвят горчив.
Но знай - напразно няма да отминеш,
че моят дух във теб ще бъде жив.

в. „Литературен час”, г. 7, 29.05.1935 г.