НЕИСТОВИЯТ…
През студентските ни години бяха на мода шушлеците и лодените. Струваха доста скъпо и трудно се намираха, но ще тогава вървеше търговията от „втора ръка.” В ямболската земляческа група всички от второкурсник нагоре носеха прилични дрехи - Яръмов, Арабаджиев, Янко Стефов развяваха шушлеци. С доста икономии и аз се сдобих с такова шумящо наметало за многото тогава 30 лева и след година го препродадох на още по-бедния Петър Борсуков за 8 лева, плюс една черна вълнена риза като бонус.
Най-живописно изглеждаше Любен Бумбалов, слабичък, с вече олисяващ лоб, винаги разбързан и зает с нещо много важно. Разветите пешове на зелеленикавия, дълъг до под колената му лоден, направо го изпреварваха по завоите. С тази артистична роднина на пардесюто и балтона нисичкият Любо „правеше” ръст, а ставаше и още по-хвърковат в постоянното си сноване между аудитории и библиотеки.
През 1963 г. аз го заварих вече във втори курс „Българска филология” заедно с двамата Баймитьовци, Яръмов и Арабаджиев, с Любомир Стаматов от гр. Попово, по-сетне ямболски зет, Желю Желев, белетрист, също от Ямбол. Още в първи курс Любен Бумбалов пишел стихове и излизал на четенията в Университета, от втори насетне твърдо се подготвяше за литературно-изследователска работа. За разлика от мнозина, не потърси популярност с хвалебствени отзиви за силните в служебната йерархия, а се зае да анализира основни тематични и идеологически проблеми на новата и съвременната българска литература. Нормално е днес опоненти с късна дата да оспорват изводите му, но няма как да бъдат пренебрегнати и изключени от историографията на българската литературна критика. Той не го афишираше, но с работата и живота си показа, че е живял като човек с мисия. Тъжното е, че хората около него, прибавям и себе си, осъзнаха това вече след кончината му.
Познаваха го всички пишещи в Университета, присъстваше на сбирки в няколкото кръжока. Приятелството с него беше не на маса, а на тема, каквато той намираше с всеки от студентите или преподавателите в кръга на интересите си. Рядко се задържаше с някого само на приказка. По постоянство и отдаденост на таланта си мога да го сравня само с бъдещия голям художник от село Маломир, Ямболско Иван Димов, който и на маса в заведенията скицираше физиономиите на приятелите си върху лист хартия. Впрочем нека да не пропускам, че и корените на Любен Бумбалов са от това голямо тунджанско село. По името и семейни предания намираше аналогия с големия странджански род на Бимбелите. Десетина години по-късно обиколи целия край, за да открие голям мраморен къс за паметен знак върху гроба на баба си.
Любо много бързо се сближи с предишното поколение ямболски литератори и преподаватели в София като Иван Попиванов, Георги Марков, Дочо Леков, Чавдар Добрев, Иван Сарандев, Иван Славов. Всеки, който му е мислил доброто, не се е съмнявал в бляскавото му литературно бъдеще, поне между нас, връстниците му. Дори и тези, които не го обичаха много, признаваха ерудицията и превъзходството му
в теоретическата подготовка. Той не се самоизтъкваше, но всички ценяха широките му познания в двете гранични области на духа - литературата и изкуството.
Бумбала или Бумчо, както доброжелателно го наричаха някои, не ти натрапваше културата си, но не се скъпеше да сподели щедро знания и идеи. Съвсем безкористно даваше и съвети, следеше личните планове на предпочитани от него млади творци и много настоятелно притискаше автора да ги изпълни. Макар може би никой никога да не му го е казвал, нито да мога да кажа и за себе си, че ми е минавала в главата или пък съм чувал от него такава мисъл, Любо носеше и разпръскваше около себе си вдъхновението на „неистовия Белински.” Бяха му присъщи меценатско поведение и меценатски вкус за ценното и стойностното в съчетание с желанието и готовността да помага на другите не само творчески, но и чисто житейски.
Рецензии написа много по-късно, вече като утвърден литературен критик, главно за книги на връстниците си. След студентството и двамата се върнахме в Ямбол като
местни „деятели” - той в окръжния съвет за култура, „началник” на радиоразпръскването в окръга, както сложно се изразяваха за местните радиовъзли и „точки”, аз комсомолски инструктор за отдалечения пограничен Боляровски край.
Може би не минаха и две години, и Любо стана асистент по съвременна българска литература във Велико Търново, след това лектор в Будапещенския университет, пак във Великотърновския университет за две-три години, през които се виждахме много често в Търново или в София, където бях започнал работа във вестник „Студентска трибуна”. Това са години, когато идва приятелството на зрялата възраст. През 1976-83 г. Любо преподаваше съвременна българска литература в университета в Рим и почти при всяко отиване и връщане ми се обаждаше в редакцията или в къщи. Изпращаше ми по българи или италианци свои материали за печат в различни издания. Никога не забравяше да прибави и подаръци за децата ми.
С дъвките, бонбоните и лигавничетата лесно се справях. Повече време отделях за публикациите му в централните издания, но и то беше приятна грижа в отношенията помежду ни. В началото на 1981 г. Любен Бумбалов даде за печат третата си и най-сериозна като разработка книга „Идеология и литература.” Преди да излезе книгата ми изпрати двайсетина страници от нея, за да ги пусна в „Студентска трибуна.”
В едно дълго писмо ми дава заръки как да постъпя. Като отбелязва „Не ми харесва началото”, оставя на мен да подбера друг начален пасаж. По-нататък ми се доверява: „Давам ти пълна свобода при редактирането. Зная, че си много прецизен и имаш верен усет към стила. И съм сигурен, че всяка твоя корекция ще тежи на мястото си.” Тази похвала за мене със сигурност е пресилена, но показва, че Любо е разчитал на чужд критерий не поради самото приятелство.
Оставя на мене „да прасна” заглавие на статията и да я разделя на части за няколко броя на вестника. Което и направих с удоволствие.
Поставял ми е и други „бойни задачи”, свързани все с негови публикации в „Литературен фронт”, „Ново време”. В същото време „ми се отчита” той какво е свършил за моя милост.
Много добре си спомням, че през септември-октомври, 1982 г. той беше развеждал по старините на вечния град достопочтения и мъдър писател Камен Калчев само срещу една „изгода” - да му говори за моите книги. Този случай ми го разказа в София и сам Камен Калчев и поиска да научи нещо повече за писанията ми. Дотогава се познавахме официално от едно негово и на Николай Хайтов гостуване в нашия край. Покани ни и в своята светая светих заедно с Яръмов и Росен Босев, с които „бай Камен” беше голям приятел. На следващата година ме приеха в СБП, непревземаемата литературна цитадела.
Момчето със зеленикавия лоден, вече известен и уважаван литературовед, умееше да намери баланса между духовното и битовото, без да робува на крайности. В целия си напрегнат живот , минал през Ямбол, София, Велико Търново, Будапеща, Рим, Благоевград Любен Бумбалов не изпусна нито за миг ориентирите, които беше си набелязал от ранна младост. Всеки поел по своя път, в това отношение си приличаха с Димитър Яръмов и може би затова бяха много критични един към друг, стигащи до открито противопоставяне, но винаги в границите на доброжелателството, не на злобата и отмъщението. Имали сме много разговори върху съдържанието на ръкописа на „Присъствие”, замислена като студии за най-изявените живи писатели от нашия край и обзорни проблемни статии за други национални и местни автори. Любо беше отпечатал няколко материала, в сборник на Великотърновския университет наричаше Димитър Вълев „талантлив художник на българското село”, както и цяла студия в „тежката артилерия” на критиката, списание „Литературна мисъл.” В периодичния печат отпечата доста рецензии за новоизлезли книги на Д. Яръмов, Д. Кралев.
Лично за себе си няма да забравя рецензията му в „Литературен фронт” за третата ми книга, повестта „Зачатие”, месец преди това по разпореждане на отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП иззета от книжарниците, но това е друга история.
Решил да направи панорама на ямболското присъствие в националната култура, Любо трудно, но неотстъпно проправяше път на идеята си вътре между хората, писателите, които олицетворяват това присъствие, въпреки личната неприязън, непоносимост, дори омраза помежду им. Не се е представял за помирител, но използваше всеки повод да омекотява отношенията. Между нас, а и в литературните среди, не бяха тайна обтегнатите отношения между двамата съименници Яръмов и Вълев. Публично в пресата и в разговори Любен Бумбалов не противопоставяше, но и не равнопоставяше двамата най-изтъкнати писатели на Тунджалъка.
Той показваше общото и различното в създадената от тях обширна панорама от образи и съдби в една слабо позната в националната ни литература духовна и природна среда, прекръстена по-късно от Чавдар Добрев с безкрайно размитото прозвище „котловина”, в която се загуби Вълевият „Юг” и Яръмовият „Тунджалък.”
В една малка страна, където село със село не си прилича, тези отлики се възприемат като много съществени, те са мярка и за оригиналността на творците. Любо и Чавдар, граждани второ и трето поколение, не можеха да имат усета за природна, нравствена и фолклорна уникалност, които местнороденият автор попива с майчиното мляко. Любо се опитваше да навърже възлите при всеки контакт с предпочетените творци, дори с лични компромиси по първоначалните си замисли, но винаги принципно, без лични страсти. За него напълно справедливо може да се твърди с жаргона на днешния ден - нищо лично, нищо користно в налагането на една идея, която утвърди във времето по-високата позиция в голямата литература на Ямболския регион. Идея, която бе подета и наложена и от други изследователи, особено в лицето на по-сетнешния професор Михаил Василев с книгата му „Пресечена земя”, статиите и изледванията на проф.
Симеон Янев, далеч по-младия Димитър Бечев и по-нататък… никой.
Няма да забравя една лятна вечер на 1984 г. Това беше след връщането на Любо от Рим. От писателското кафене на „Ангел Кънчев”, 5 отидохме у дома, средоточието. Наблизо в съседния квартал е жилището на Яръмов, зад нас, в центъра на София, е апартаментът на Бумбалов. Жена ми набързо подреди масата в единствената по-голяма стая. Хладна, тиха вечер под синята сянка на Витоша, само за приятни разговори между приятели. Но не би! Спорът по главния предмет на темата - наскоро отпечатаната Любова студия-портрет за Димитър Вълев, се пренесе от кафенето у нас. Яръмов не споделяше анализите на Бумбалов, основани повече на предимство по време, отколкото на неоспоримо художествено превъзходство, за прозата на Димитър Вълев. Всъщност Любо изтъква отлики, а не сходства в писателските почерци на двамата земляци. Тезата на Димитър Вълев, че в Ямболския край има „един писател” и този писател е самият той, превърна спора в люта битка. При това самата теза не е била никога подемана и популяризирана от Любен Бумбалов. До този момент Яръмов беше издал повечето от знаковите си книги. Ще спомена само „Простри ръка”, „Даром дадено”, „Балканска поема”, социологичните есета „Залък за утре,” признат вече за един от лидерите на поколението, лаурет на престижната награда за литература на Комсомола, присъждана преди или по-късно на Дико Фучеджиев, Борислав Геронтиев, Росен Босев, Георги Константинов…
Бяха станала популярни и повечето книги на Вълев „за Юга”. Съперничеството между двамата талантливи прозаици е заложено още от началото на появата им върху литературния терен. Първата си книга „Покрайнина” Димитър Вълев издава през 1966 г., след две години Димитър Яръмов го застига със „Среднощни петли” под редакторството на Дико Фучеджиев. Втората книга на Яръмов „Свят светува” през 1970 г. вече е с редактор Димитър Вълев.
При цялата си дипломатичност, безпристрастност и доброта Любен Бумбалов не успя да угаси искрите между двамата земляци.
Любо държеше да започне с творчеството на Димитър Вълев и му отдели най-широко място. Не помня очакваше ли се, или беше излязла в сп. „Литературна мисъл” студията му „Наблюдения върху творчеството на Димитър Вълев”. Но основата вече е положена с изследването му „Талантлив писател на съвременното българско село” в годишника на Великотърновския университет „Трудове” в бр. 1 за 1980 г. Това не е типичен литературно-критически очерк, какъвто Любо издаде за Илия Волен пет-шест години по-рано. Такива книги за живи писатели не са много и се смятат за своеобразен „пропуск към безсмъртието” приживе.
По една или друга причина Любо не написа подобен цялостен литературно-критичен очерк за нито един от живите ямболски писатели.
Любо пишеше, но още не беше отпечатал студията и за самия Яръмов, което стана след две години в сп. „Пламък” под заглавие „Непрекъснатата линия на творческото развитие.” И двете студии са в основата на „Присъствие.” Бумбалов сравнява от различни гледни точки постиженията на двамата земляци, но не прави класация по майсторство. Не от алкохолни пари, а от разгорещен спор се стигна до яростна кавга. Като домакин се мъчех да уталожа страстите, но не успявах. Бумбалов беше по-умерен. Яръмов смяташе самото сравняване с Вълев за обида. С душата си бях на страната на Любо, но със сърцето си - на страната на Яръма.
Разделихме се не като врагове, но като непримирими противници.
Този среднощен спор охлади за години отношенията ни, особено между бай Димитър и Любо. Жена ми ми припомни последната реплика на Любо от вратата:
- Бай Танасе, ако не ми дойдете на гости със Станка в близките дни, ще смятам, че сме се разделили!
Не му гостувахме нито тогава, нито по-късно. С нищо обаче не се промени критическата позиция на Любен Бумбалов към някой от нас. Такъв си беше - яростен в спора, щедър в приятелството. Ако тези черти се забравят с времето, то остава написаното, в което внимателното око все пак ще открие стойностните черти от характера и делото на даровития човек. Дори злобният ценител и в злосторството си ще бъде принуден, макар и под сурдинка, да признае високото равнище на постигнатото от противника му. Това се долавя и в яростния лай на недоброжелателите и завистниците на Любен Бумбалов след промените от 1989 година.
След излизането на „Присъствие” през 1986 г. Любен Бумбалов не е споменавал в периодичния печат автор от нашия кръг. Но до самата му смърт в неговата учебна програма по съвременна българска литература останаха имената на ямболските писатели от тази книга, която за съжаление повече не е издавана. „Присъствие” няма да загуби стойността си на концепция в развитието на важен период от съвременната българска литература, която има голямо значение и за самооценката на включените автори, каквото и да е било отношението им към анализа на творчеството им. Любен Бумбалов беше навлязъл в глъбината на творческия процес, не случайно първата му книга, излязлата през 1976 г. „Въпроси на психологическото майсторство,” е върху съграденото от големи български белетристи.
В същата линия е и литературно-критическият му очерк за Илия Волен. Така че неговото „Присъствие” е не само обективно изследване, но и своеобразна прогноза за развитието на авторите. Между другото, ако вече не съм споменал, едни тайнствени прогнози за писателското бъдеще на много автори повече от трийсет години записваше в малка синя тетрадка и Димитър Яръмов, в която очаквам мнозина от нас да намерят горчиви истини за себе си. В разпръснатия и полуизчезнал архив на Яръмов не можахме с Д. Кралев да открием следи от тази тетрадка, за да я включим в съдържанието на мемоарната книга за него. Би било много интересно да се намерят паралели между тайнствените прогнози на Димитър Яръмов и реалните тенденции в „Присъствие” на Любен Бумбалов.
Разговорът между тримата остана последен за повече от петнайсетина години. Аз се виждах инцидентно с Любо в писателското кафене, но въпреки желанието ми не успях да завържа двата пеша на старото приятелство. С Яръмов се избягваха взаимно. Между заседанията на едно събрание на СБП през 1999 г. в ЦДНА направих опит да сдобря Димитър Яръмов и Любен Бумбалов без някаква предварителна нагласа у единия или другия. Яръмов не дойде при нас, въпреки поканата на Бумбалов, с когото и Алберт Бенбасат седяхме на една маса в кафенето там. Последните двама бяха издатели на сп. „Критика”, в чиято библиотека беше излязла и най-новата (и последна приживе!) книга на Любен Бумбалов върху Ботевото „Хаджи Димитър.” Имахме и „служебни” разговори. Година по-рано Любо ме записа в дружество „България - Италия”, което беше основал.
Връщам се към „Присъствие”, защото е най-близо до тематиката на тази книга. В нея Любен Бумбалов не употребява нито веднъж термина „котловинна литература”, а използва по близкото до явлението определение „регионално.”
Преди да стигне до конкретен анализ на произведения и автори той разкрива тяхната творческа мотивация: „Наблюденията върху литературния процес у нас между двете световни войни, и най-вече последните 20 години, дават достатъчно основания да се смята, че интересът към регионалното избухва там, където динамиката на социалните промени заплашва да унищожи или в най-добрия случай - да тушира до минимална степен на съществуване етнографските особености на дадена област. Интересът, в този смисъл към регионалното, крие в себе си рефлективен стремеж да се съхранят, да се запазят определени стойности и елементи на народностното, на което се гледа като на едно положително минало.”
От тази обща постановка критикът хвърля по-общ поглед към творци от Ямболския край, за да стигне до извода за „Ямболски синдром.” Ето думите му: „Вгледайте се в героите на Вълев и Яръмов, на Теодоров, Кралев и Чирпанлиев, вслушайте се в изповедта на лирическия герой на М. Недялков, Ал. Миланов, Г. Братанов, Н. Динев, П. Гинчев и др. и ще откриете колко общи черти има между тях. И това в никакъв случай не може и не трябва да се подвежда под прибързаната формула за учители и ученици, не може и не трябва да се разглежда като творческо обсебване, като запазен тематичен кръг или авторски приоритет. Именно прозата на автори от този край, взета като една цялост, открива оня феномен, който някои критици шеговито ще определят като „Ямболски синдром.” Тази цялост, макар да е извор на ред психологически и често човешки разминавания и травми, е нещо положително, бих казал - качество, което е присъщо на този регион. Поради ред обстоятелства и най-вече поради това, че творческото развитие на Вълев, Яръмов, Теодоров, Кралев, Чирпанлиев, Тр. Йосифов, Карастоянов и др. е един отворен кръг и неприключил цикъл, смятам, че не е дошло все още времето, когато българската критика ще може да говори за едно от най-ярките и особени явления в съвременната ни литература.”
Нито критикът, нито три четвърти от предпочетените от него автори са живи, за да отрекат или подкрепят изводите му. Но откроените от него факти и формулирани идеи и тенденции остават в литературната история. Към позицията на Бумбалов ще бъдат изказани в една или друга посока различни мнения, но в основата остават неговите наблюдения и оценки. По-тъмно и неразгадано ще продължи да звучи досещането му за „ред психологически и човешки разминавания и травми” в тази група творци, наречено „нещо положително” и „присъщо на този регион.” Зад тия думи светва неговата иронична усмивка с израза „Такива сме си, бат Танасе!” И онзи спор преди излизането на книгата, който водихме у нас преди повече от четвърт век „кой е по-велик,” изглежда все по-излишен.
През началните години на прехода Любен Бумбалов прояви типичните за него бойкост и мъжество. Преместването му от Велико Търново в Благоевград, по-близо до София, до двете най-обичани жени в живота му - съпругата му Мария Рехо и дъщеря му, младата изкуствоведка Лаура, облекчи битието, но не и битките му. В Югозападния университет дейната му натура не можеше да не събере както обичта на съмишлениците, така и омразата на завистници и некадърници, за които тези години се оказаха рай на злобата и отмъстителността.
В тия десетина години редовно се виждахме с другия Любо - професор Любомир Стаматов, верен член на нашата компания в старата къща на вестник „Практична домакиня” на бул. „Сливница” 215. От него знам, че „доброжелателят”, един побелял брадат козел, неуспял в кариерата на „демократ,” лансиран добросърдечно от самия Бумбалов за негов заместник в катедрата по българска литература, години наред с интриги проваляше професурата на благодетеля си в иначе омразния му, но благосклонен към самия него ВАК. Ще спестя името му, и той е покойник. Навремето се кичеше със заплашителния етикет „структуралист”, който му послужи за пропуск през парадния вход на демокрацията. Много интелигентните портиери на демокрацията разбираха преди нея и от структурализъм .
Повод за интриганството на завистника е споменатата вече книга на Любен Бумбалов „Хаджи Димитър” на Ботев. Феноменология на българската душевност,” излязла през 1996 г. И втората: „Троичността като архетип в „Хаджи Димитър” на Ботев: Ритуални функции и значения”, излязла четири години по-късно. По думите на съратника му от сп. „Критика” Алберт Бенбасат, Любо е имал горчиви, „даже страшни преживявания.”
Двете последни книги на професор Любен Бумбалов са връх в литературното му наследство. Могат да критикуват, оспорват, отричат, но не и да ги подминават, ако са сериозни изследователи на Ботевото творчество. Той един от първите се изправи срещу адската страст на новите комисари да рушат основите на културата. Още през 1992 г. в сп. „Език и литература” бърза да ги предупреди за увлеченията им в отричането на имена и книги от омразният им социалистически период, за да не се стигне до аналогия с 40-те и 50-те години на миналия век, когато партийни догматици изхвърлиха от литературата Вазов, Яворов, Кирил Христов.
Всевишният му отреди хубав ден за раздяла с живия свят. Един ясен и ласкав девети септември на 2001-ва година. В просторната църква „Св. Седмочисленици” над двеста души едва се побираме, много познати лица от Велико Търново - състудентите ми в Софийския университет отпреди повече от трийсет години, вече в професорска битност Страхил Попов и жена му Койка Киселкова, до тях и бъдещият академик Иван Радев, други хора в последните години от живота на Любен Бумбалов. На Любовата кончина, наскоро и на Димитър Арабаджиев, след две години и на Яръмов, не усетих повей от родния край. Никой от Ямбол и никой от близките ни ямболски приятели в София не дойде на тая последна среща поне от куртоазия. Ще остане в спомена ми само покрусеното лице на Сашо Миланов. Не бива да пропускам и сбогуването на Димитър Яръмов с Любен Бумбалов в последния му път…
Забравата беше започнала. На друго място вече разказвах: година по-късно пътувах за Ямбол в деня, в който почина пред очите ми Стефан Чирпанлиев. Носех декларация с подписи на ямболски интелектуалци в София, които бяха подкрепили идеята ми родният град на Любен Бумбалов да увековечи името му по подходящ начин. Помня думите на прочутия политик, депутат, професорът от нашия край Любен Корнезов, с когото се срещнах предишния ден.
-А-аа, Любчо! Ямбол трябва да увековечи името му!
По това време неговата партия управляваше града…
Пътуващият вече по река Лета Стефан горещо подкрепи призива. По ирония на съдбата по същото време Младежкият дом в Ямбол се прероди с името на друг прославил името на родния си град негов виден син. Година по-късно късата уличка „Беласица” с бащината къща на Стефан бе прекръстена на улица „Д-р Стефан Чирпанлиев”. Между имената на тези двама мои приятели, врастнали се в миналото и бъдещето на родния край, остана да кръжи без подслон името на още един забележителен гражданин и благодарен син на Ямбол - професор Любен Бумбалов… След неуспешния ни опит за увековечаване на неговата знакова за културната история на нашия край личност жена му Мария Рехо - Бумбалова примирено каза: “Никога не е късно.” Нейните думи и досега не излизат от съзнанието и ми напомнят за неизпълнения приятелски дълг. Дано думите на Мария се сбъднат, докато тя може да види признанието на родния град на Любен Бумбалов към паметта му. В Югозападния университет в Благоевград една аудитория и една културна фондация са наречени „Проф. Любен Бумбалов.” Идват други хора след нас с по-силно родово чувство, които ще попълнят празнотите…
Последното десетилетие от живота му минаха в Югозападния университет „Н. Рилски” в Благоевград като доцент и професор по съвременна българска литература, ръководител на катедра и център за чужди езици, литератури и култури, заместник-ректор, ректор.
В литературната историография на нашия край от последните две десетилетия на миналия век Любен Бумбалов не е самотник. Неговата встрастена вяра в националната значимост на литературното, главно прозаичното творчество на мнозина негови съвременници и връстници от Тунджанския край, намира продължение в публикациите и книгите, особено в „Соленият дъх на времето,” на младия и талантлив, също толкова убеден в правотата си изследовател Димитър Бечев…
Наистина признателността рано или късно е неизбежна, когато овладее родолюбивите и благодарни помисли на хората. Но все още бездомни се скитат и имената на Димитър Яръмов, Димитър Арабаджиев, Димитър Вълев, Александър Миланов, Марко Недялков, Стоян Илиев, Дочо Леков, Иван Славов, Румяна Узунова, Добромир Тонев, преди тях по възраст и имената на Недялко Месечков, Любомир Дойчев, Кирил Кръстев, Петър Горянски…
ЕПИЛОГ
Една картина ще остане в съзнанието ми докрая. Мария Рехо - Бумбалова, италианка по паспорт и българка по силен дух, носи в едно метално ковчеже праха на Любо в родния му Ямбол. Видя ли я някой? Запомни ли някой този миг?
В днешно време мощи не се пренасят. Духът на човека е свободен да сe скита между хората…
