Йордан Атанасов

РАЗБИТИ СЪРЦА

Лятото клонеше към края си, но не искаше да се предава. В 13-то вътрешно отделение на градската болница пациентите набъбваха. Всеки ден приемаха по един-двама. И ето че стаята на Петър Василев се напълни с още трима - с разбити сърца. Той, бившият сондьор, който бе пропътувал нашир и длъж страната, се пенсионира преди пет години. И хайде на село, младите да се разширят. Беше здрав като скала, каква ли не хамалогия бе минала през ръцете му. И понеже не му се стоеше айляк, послуша сина и дъщерята, остави им по един апартамент, и със жена си отново станаха жители на село. Кръгът се затвори, откъдето бе тръгнал преди 40 години. Върна се на същото място. Само че майка му и баща му бяха починали, къщата клекнала, а оградите с комшиите паднали. След като за едно лято се справи със строителството, на другата година се наложи да си припомни или по-точно да научи отново как се отглежда разсад, как се оре двора, как се копае, сее и прибира стоката. Животните сега бяха стихията му: кокошки, прасета, кози, овце, магаре… Работеше като часовник, пиеше си виното и ракията, докато една сутрин часовникът цъкна и спря за малко, а после се засили като луд.
- Абе, чувствам аз, че краката не ме държат - обясняваше на новоприетите - нямам сила да се прибера от кочината до вкъщи. И ей ме тук, вече две години - през месец, през два - да ме позакърпят. Казват ми докторите да оставя работата, но мога ли изведнъж…
Останалите го гледаха и слушаха, нали бе старши на стаята. Пък и сладкодумен. Лицето му - заоблено и изпънато по младежки, говореше със самочувствие, надсмиваше се на болестта. Личеше си, че обича живота, искаше да бъде, което е бил. Заран винаги заставаше пред огледалото, сресваше дълго гъстата и прошарена коса и с нескрито желание оглеждаше младите сестрички. Не подминаваше и болните баби от отделението, негови връстнички. Какво им говореше насаме, с какво ги омайваше, но те с охота отговаряха на пиперливите му дръзки задявки.
- Само приказваш - усмихваха се те и го гледаха право в очите, сякаш други мъже не съществуваха. Току погледът им се плъзваше и по-надолу…
След два дни вече всички от стая 19 си бяха разказали болежките и премеждията. Научаваха си диагнозите и се изумяваха: разбито сърце! После се хващаха за опашката на надеждата - лекарските предписания.
Бай Стайко, 73-годишен старик, не се предаваше и вливаше кураж на останалите. Бивш стругар осми разряд, авто и електромонтьор, нищо не се отърва от ръцете му, та досега.
- Чистачките на жигулито ли? Ще ги оправим и тях, и спирачките, нека си идат докторите в един часа. Ще слезем на двора, преди да заключат - насърчаваше Петър, който едвам бе пристигнал с 30-годишната си таратайка до болницата.
Бай Стайко беше нисък на ръст, но много бъбрив. Каквато и тема да се захванеше, все я извърташе към политиката. Как играели карти със Стойо Чочоолу, как оня си искал сливи за ракия от кмета на Тулово, и как всички хора преди си имали работа и се живеело спокойно и весело при бай Тошо… А сега какво: напрежение сред млади и стари, безработица, кражби, убийства, глад. Калпава демокрация. И той, по настоятелната молба на дъщеря си, станал селянин. Трудно свикнал след много по-лекия градски живот.
- Бабата има шипове в краката, как ли ги изкарва и прибира тез луди кози без мен - кахъреше се той за жена си. - Тази нощ пак я сънувах как ги доим заедно…
Болните от стая 19 всяка заран се редуваха и купуваха по един вестник, който се четеше от всички, а накрая сестрата, идваща за нощната смяна, го секвестираше по право, за да реши кръстословицата…
Най-младият в стаята беше 52-годишният дюлгерин Станьо. Той се застояваше най-дълго на предпоследната страница на трудовия вестник и току възкликваше:
- Глей кви цици има тази русата. А пък оня ден, да не повярваш - оная 36-годишната артистка, Орнела, с четири деца родени, какво тяло, какви бомби. Па и млад любовник си хванала…
Последният му трудов подвиг засега бе на Рожен, където паднал от три метра, натъртил си задника, но нещо скръцнало и по-нагоре, вляво. Той, инфарктът още през 85-та минал и заминал през него. Но сега - аха да го повтори. Още първия път лекарят го попита колко пие на ден. Е, па по 100-200 грама ракия, докторе, отговаряше, но после на нас призна, че 600 грама му били таман. На Рожен имало майстори от цялата страна, та додето се опознаят по нощите… Щото през деня много работа за събора имало. Така и по време на социализма не е работил - 20 години клатил крака в едно кечеджийско военно поделение… Е, пиенето и булките му давали малко зор тогава. Една му тряснала един път лакът и няколко зъба още му липсваха, затова Станьо малко заваляше думите, фъфлеше, карахме го да повтаря често казаното. Иначе беше висок и снажен българин, с добре оформен мустак. Но пари за нови зъби нямаше…
Още един бивш възторжен строител на социализма допълваше групата - 56-годишният инженер Иван Стояновски. Завършил навремето рабфак и издигнал се до ръководен пост в Азотноторовия завод край Стара 3агора. Сега - безработен, на това отгоре - и болен. Стенокардия в засилена форма.
- Костов я угелпи с тази приватизация, напълниха си гушите неговите хора, а той не смее нищо да им направи. Чака ги сами да се покаят. Бош лаф. А ние, дето се блъскахме в отровите по 30 години - аут! - заключи с апломб рабфак-инженерът. Легна по гръб и се хвана отляво под мишницата, където трябваше да е нараненото му от дежурства, ремонти, отровни думи и изпарения сърце.
- Та аз затова викам я, Царя да се върне, че народа го обича. Ще има ред като при Тодор Живков - обобщи бай Стайко и отново взе да доказва колко добре се живеело преди години. Как ходил на откриването на Храм-паметника на Партията на Бузлуджа, как Първият вложил капсулата, как я зазидали за поколенията. По предприятията имало всичко, че и за вкъщи можеш да си вземеш я инструмент, я електроди, я арматура. Тъй де, всеки, и по малко.
- Тъй е, всички крадяхме от общото и пак имаше - извъртя се по гръб инженерът - казана общ, а и жените кажи-речи - също. Аз като ходех на курорт, още от първия ден ги надушвах коя за какво е дошла. После чак в предприятието ми пишеха горките. А имаше и герои на труда, партийци в завода, удряха го на любов по цехове, канцеларии и чертожни маси - доуточни той морала на времето. Изглежда споменът го развълнува, защото сърцето му излезе от ритъм. - Веднага го хващам, изхвръква като птиче, става ми горещо, нещо ме жегва отвътре. Но тъй ще е тя…
- Но ти, бай Стайко, си стар комунист, пък искаш царя, не мога да те разбера. Нали го свалихте на девети септември омразното царство…
Разговорите отново поемаха хаотичния си път: селото, градът, животните, бабите, медицинските сестри, алчните арендатори, децата, внуците, приписаните апартаменти, добрите и корумпираните лекари и като за десерт накрая младостта и жените, които са имали, харесвали, обичали…
Така от сутрин до късна вечер, с изключение на времето за разходки по болничните алеи, преди и след обяд. Изпращаха пурпурния залез и се прибираха отново по леглата си тези симпатични и объркани строители на социализма. С разбити сърца, с разбити души. С очакване да доживеят изгрева на следващото утро….

МУЗИКАНТ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ

Вървим по гладката асфалтова алея с един приятел в парк Аязмото, дишаме чистия въздух и се наслаждаваме на музиката, идваща от един тромпет. Гледаме прелитащите от дърво на дърво катерички, четем латинските надписи по различните дървесни видове. Мелодиите подмамват и неусетно стигаме на една кръстоска от алеи, където на разтегаемо столче е седнал музикант. В една шапка се виждат стотинки, повечето от тях жълти, и два смачкани книжни лева. Пускаме по петдесет стотинки с Николай и сядаме на един бордюр да послушаме джаз. В момента изпълняваше парчета на Луис Армстронг с помощта на синбек. За музиката думи не са нужни, тя влиза в теб и те разтърсва. Парчето свърши и въздебелият изпълнител се представи: Митко се казвам и съм циганин. Лошо няма, веселиш хората, отговарям. Стискаме си ръцете. Абе, веселя ги, вика, но ме преследват разни фактори. Където и да засвиря, все ще дойде някой служител. Не можело без разрешение, ще ме глобяват. Ето долу, до парка в центъра, излиза един от някаква земеделска служба ли, какво, не разбрах. Изчезвай, вика, аз съм началник, не може тук да ми надуваш главите на хората. Обяснявам, че музиката извисява и че градът изглежда по-друг, по-весел и пролетен, но човека настоява да се изнасям и плаши с глоба. Удрям го на молба, не помага, и се изнасям.
Наскоро свирих до Библиотеката, на подлеза. Дойде един друг и казва сърдито - аз съм прокурор, ако още един път те видя - глоба, а може и задържане. Бре, мама му стара, тези хора имат ли душа, се питам. Ходих в отдела по културата да търся съдействие. Културно поставих въпроса, а си имам и средно завършено образование, та затова ме изслушаха докрай. Говорех свързано и човешки. И там не ме разбраха. Днес е неделя и се надявам в парка да няма данъчни. Обикалям Европа отвреме-навреме, но там такова отношение няма. Никъде не ми искат тапия, не ме гонят, където и да засвиря. Хората ми се усмихват и пускат по някое евро. Някои само слушат.
А тука трудно се живее, почти нищо не изкарвам, само дето мръзна. И парите от предното ходене в чужбина свършват още януари. А имам жена, деца и внучета… Рано пролетта миналата година, през март, в студа още, щяха да ми изключат тока в квартала, където живея. Дължал съм 760 лева. Откъде и как, не разбрах. Аз толкова ток за два месеца няма как да изгоря. Писах молби, исках проверки. Не, та не, казват от Ивиен. Всичко било точно. До 10 дни щели да ме изключат, ако не платя. Изплаших се, пък имаме и малко внуче. Взех пари назаем за път и ето ме в Амстердам. За три дни яко свирене изкарах парите за ток и ги пратих на жената. Останах още десетина дни, за да си върна и другите заеми, и се прибрах. Там, още първата вечер, щото нямах пари и не им разбирам езика, дрямах на гарата. Дойдоха двама полицаи и, след като разбраха какъв съм, извикаха полицейска кола. Хайде, арестуваха ме, си помислих. Край, по етапен ред ще ме върнат в България. А те ме закараха в едно хотелче, по-късно разбрах - за безпризорни като мен, и ме настаниха на топло. Кметът на Амстердам се беше погрижил да има покрив за бездомници и бедняци като мен…
Наскоро пратих молба до кмета на Стара Загора да ми определят две-три места, където да посвирвам през деня и да радвам хората. Ще плащам данък, щом трябва. Дано да е поносим… Чакам да ми отговорят, но засега съм незаконен музикант, свирач на тромпет…
Митко надигна отново тромпета, а ние бавно-бавно заслизахме към града. Високите кипариси извисяваха снаги, а върховете им като пики бяха забити в небето над Аязмото. И всички дървета и цялата растителност сякаш ни говореха за идващата пролет. Чистият въздух изпълваше гърдите ни, а краката сами те носеха. И възкликваш, макар и на ум: Да бъде вечна паметта на дядо Методий Кусев, създателя и грижовника приживе за тази красота, създадена на гол баир! Да имаме разум и ние, сегашните граждани, да я опазим и поддържаме… Изведнъж музиката спря и Митко извика след нас: Чакайте бе, Данчо, аз теб май съм те виждал някъде. Ти не си ли нещо като писател, журналист?…
Нещо такова съм, казах. И се усмихнах. Най-после да получа признание и аз в този град на „толкова поети”. Макар и от уличен музикант. И циганин.
Седмица преди 24 май чух познатия тромпет, нейде по главната. Със синбека в едно. Лека и приятна мелодия. Знаех, че е моят нов приятел. Хората минаваха, някои спираха и се заслушваха, други пускаха по някоя стотинка в шапката мимоходом. Май са го признали властите и гражданите. Особено последните.

МАЙСТОРЪТ И ТЯ

В есента на живота си ТЯ се видя самотна вдовица, с котка и къща, пълна с книги, с рецепти и болежки, предизвикани от идващата старост. И с грижи за единствения си внук, който имаше проблеми с общуването и беше доста разглезен. ТЯ почти не излизаше и контактуваше със съседи и роднини само когато се налагаше, в краен случай. Един път в седмицата отиваше на сбирка с три свои съученички. Сядаха в кафене или ресторант и споделяха мигове от живота си. Пийваха по една малка ракия със салата, хапваха пилешко или нещо постно. И с кафето се връщаха в младостта, потапяха се в идилията на миналото. Изговаряха днешните си затруднения: ниските пенсии, високите разходи за отопление, храна, дрехи, унижаващите ги снахи, починалите си мъже… Без надежда и лъч за просветление. ТЯ не се оплакваше от недоимък. Имаше спестени пари от продадената къща на починалия си мъж, но парите сами по себе си можеха ли да я стоплят… Така живееше - с малка надежда и утеха от споделеното до другата седмица.
Докато се появи МАЙСТОРЪТ.

ТОЙ беше млад, с две години по-млад от сина й, но изглеждаше доста по-възрастен. Имаше квадратно, набраздено лице, остра посребрена коса и настоятелни кафяви очи. Синът й, който живееше в собствен апартамент в другия край на града и рядко се вестяваше, го пазари да залепи плочки в банята. Беше добър майстор, работеше сръчно и бързо и постоянно я гледаше в очите, очаквайки оценките й. Това й харесваше. Гледаше я като вярно кученце. Беше приказлив, казваше, че рядко намирал работа и парите не му стигали за цигари и алкохол. На храната не държал особено. Мога без всичко, казваше той, но без цигари и ракия съм свършен.
Работата се проточи, защото се оказа, че трябва да се смени мивката, нови тръби да се вкопаят и стените също да се облепят с плочки. Заран идваше в уречения час точно за приготвеното кафе, пиеше го бавно и отвреме-навреме излизаше на терасата да пуши. Към десет часа започваше и до обяд отхвърляше доста работа. Разбираше от ВиК и електрооборудване. Освен това оправяше всяка домашна повреда. На среща с приятелките ТЯ го похвали за добрата работа. Те попитаха за възрастта му и като разбраха, че е доста по-млад от НЕЯ, тихомълком се спогледаха. ТЯ видя тези погледи и го обърна на майтап. Масата се оживи в разговори за добрия МАЙСТОР.
На обяд той винаги оставяше работата, макар и недовършена, в момента, в който тя го поканваше на масата. Тъй де, не е заек да избяга, както казват всички майстори по света. Винаги имаше салата, ракия и някакво ядене. Той наблягаше на ракията. Уж по малко пиеше, а шишето бързо се изпразваше. Продължаваше да я гледа все по-настойчиво в очите. Постепенно си разказаха житиетата: ТЯ - вдовица на 65, работила като проектант в изчислителен център, с добре запазена външност: буйна, естествено къдрава коса, лице с широки скули, сини тъжни очи, стройна за възрастта снага, малък, почти невидим бюст. Той, баща на две момичета, напуснал къщата на жена си. Живеел при старите си родители, но си търсел квартира и се готвел пролетта да отива на работа в чужбина. Оказа се, че и двамата са нещастни по своему.
Вечерта нещата се повтаряха: МАЙСТОРЪТ почистваше работното място, преобличаше се, измиваше се и сядаше на масата със сервираната салата и ракия. Разговорите се задълбочаваха в това кой какви книги чете, филмите, направили им впечатления, местата, където са били. Тя виждаше, че той притежава култура и интелект, без да е висшист. Назнайваше английски, италиански и гръцки. Работил преди време в чужбина. Това й импонираше. Всяка заран го очакваше с нетърпение не само да разнообрази деня й, но като че ли някакво въгленче се разпалваше дълбоко в душата й. И я променяше. Започна да обръща внимание на външността си, взе да облича дрехи с по-свежи цветове, намери някъде из долапите си скъпия парфюм, които й подариха приятелките за рождения ден. И започна да го използва редовно. Оглеждаше се в цял ръст в голямото огледало, поставено в коридора. Боядиса косата си в цвят есенни листа, сменяше често полите и роклите си.
МАЙСТОРЪТ завърши банята и помоли да я използва пръв, за да се убеди дали всичко е изправно. Докато той се къпеше, ТЯ се сети, че в банята няма хавлия. Намери набързо една своя и му я подаде през цепката на вратата. За момент Я лъхна пара, примесена с ухание на мъж. ТОЙ благодари. И след малко, подсушен почти, излезе. Хавлията едва закриваше половината от атлетичното му младо тяло. Каза, че ще се обърне, за да не го притеснява. С гръб към него, но с поглед за миг в огледалото на вратата отсреща, където под ъгъл забеляза как той се облича, как плувките му едва удържаха големия интимен пакет. Това я развълнува, но не се издаде. През нощта го сънува и насън получи оргазъм. Нещо, което не й се беше случвало от двадесет години…
Наближаваше именният й ден. Каза, че ще приготви тържествена вечеря. ТОЙ се появи в уречения час с черен костюм и червена вратовръзка върху бялата риза. И с голям букет от червени рози. Целуна я по бузите, леко я гушна, като й пожела здраве и любов. Любов, защото любовта е повече от живота, според него. ТЯ беше споделила с приятелките си почти всичко, ставащо до момента в живота й. И щеше да го прави, то бе по-силно от нея.
Наистина вечерята беше на ниво, но МАЙСТОРЪТ, както обикновено, наблягаше на твърдия алкохол.
След тортата, вече в полунощния час, той се надигна да тръгва. ТЯ го спря, като каза, че трябва да му плати за банята, коридора и терасата, както и за електрическите подобрения в апартамента. Приготви една твърде голяма сума, но той върна една трета от нея, като каза, че допълнителните ремонти са по негово предложение и не са му коствали много усилия. На вратата се поспря. За миг ТЯ се разтревожи от факта, че остава пак самотна и беззащитна. Очите й се навлажниха. Когато подаде ръка за довиждане, като че се подхлъзна в ламинирания паркет и се озова в прегръдката му. Успя само да изхлипа: АХ! Помъчи да се отдръпне, но той я притисна и зацелува нежно. Тя му отговори и се остави в ръцете му. Останалото беше като сън, като откъс от латиноамерикански сериал. Заранта се освести и в държанието й пролича свенливост. Започна да се самоосъжда, каза му, че тя е виновна и че не подхожда на жена на нейните години да се люби с мъж, по-малък от сина й. Той я притисна, сложи пръст на устните й. И любовната игра започна отново. Младото му тяло вливаше топлина и страст в изстиналата й душа.
Започна да идва почти всяка вечер. Огънят се разгаряше, задушаван дълго под пепелта на предишните години безлюбов. Често оставаше да нощува при нея. Това я радваше, но пообъркваше плановете й. Взе да отделя по-малко време на внука си, който беше студент-първокурсник и трудно се справяше с учението. Помагаше му, не пестеше себе си за него, но сега започна да отделя повече време и за себе си. А той, какъвто си беше отвлечен, без да влага разум и разбиране в отношенията им, ехидно, леко усмихнат питаше директно: МАЙСТОРЕ, какво й майсториш на баба постоянно? Като даваше да се подразбере, че всичко му е ясно. Майсторът мълчеше сконфузен, нямаше отговор на този въпрос, нервираше се, изчервяваше се като ученик и преглъщаше обидите. Но постепенно се окопити и се спогодиха с внука: играеха шах, карти, учеха заедно непознати уроци, разглеждаха атласа на планетата, харесваха си континенти и страни…
Дойде пролетта и МАЙСТОРЪТ замина за Италия. Той си го беше планирал отдавна. Не му се работеше в България на частно за по трийсетина лева на ден. И то ако намери обект, което се случваше твърде рядко. Затова ровичкаше в Интернет и търсеше подходяща работа. Една заран се свърза с евентуалния си работодател, говореха на развален английски… И го наеха за поддръжка в един нов хотел по неговите специалности. Изпратиха му договор, подписа го, принтира го, сканира и го върна. Отпътува за Ботуша в края на март. Намери фирмата, представи се. Получи стая и храна безплатни и добър договор - седемстотин евро на месец. С осигуровка.
ТЯ трудно свикваше с раздялата, макар че постоянно си говореха по скайпа. Той беше й дал и паролата на имейла си, показвайки по този начин, че й се доверява напълно. Предпочитаха директно, на живо да се гледат влюбено и да си говорят нежности. МАЙСТОРЪТ започна да се обажда обаче все по-рядко, а това я изнервяше. Може би идваше от зодията й - скорпион, и може би го ревнуваше от всичко. И искаше да го запази само за себе си, затова й се искаше да знае какво прави всеки ден и всеки миг, далеко от нея. Същевременно съзнаваше, че е млад и натрупва мъжка енергия - емоционална и хормонална. И какво ли я правеше, как я разреждаше? Защо беше това мълчание, защо я забравяше с дни и седмици, да не би да е с друга? Но когато се свързваха, страховете й изчезваха и вярваше на думите му за многото аварии по ВиК и електроинсталацията в хотела, как изморен до смърт бил всеки ден. Това я успокояваше за няколко дни и очакваше новото му обаждане. А то идваше все по-рядко. Докато един ден се досети да погледне имейла му. Обля я студена пот, като видя, че си пише с някоя си Марта почти всеки ден. Не разбираше езика, но все пак на латиница успя да разчете: “аморе мио” и това я разби. Намери една жена, която е работила в Италия, като я помоли да преведе грубо, нелитературно всичките писма между двамата. Каза, че ще й плати добре. И наистина й плати. От писмата разбра, че съперницата й e млада и работи на два километра от любимия й, в друг хотел. Как са се запознали, не ставаше ясно, но писмата бяха много горещи. Марта се оплакваше от свекървата и от мъжа си, който не й обръщал внимание. Спяла с двете си малки деца, а той отделно - в тавана на къщата. Не работел, лентяйствал, използвал парите й. И само я дразнел с присъствието си. Имал любовница на това отгоре и не го криел…
ТЯ очакваше поредното му обаждане, за да го изобличи и му затръшне вратата към нейния дом.
Наближаваше края на курортния сезон и той започна да се обажда по-често и по-влюбено. Трябваше да подсигури предишния си комфорт в България: жена, която прави всичко за него - подслон, финансова подкрепа за цигари и пиячка, топлина. ТЯ внезапно реши, че не трябва да го изобличава за разкритията по скайпа. Въздържа се, правеше се, че нищо не знае за връзката му с Марта. Реши да му го каже направо в лицето. И ето, че този ден настъпи. ТОЙ се обади за последно и каза, че на другия ден ще е при нея. ТЯ почти не спа от вълнение - противоречиви мисли се блъскаха в ума й. Да го разобличи и изгони или да му прости…

Но ТОЙ не пристигна в уречения ден, нито на другия, нито на третия ден, една седмица телефонът му не отговаряше. Какви ли не мисли минаваха през главата й: или е останал при Марта или има и друга връзка - в България. Беше права отчасти. При италианката ТОЙ стоя само два дни, като се криеше в хотелската й служебна стая. И преди беше отскачал за няколко часа през нощта. Нали хотелите им са съвсем наблизо, където тя работеше на рецепцията. Марта се опита да го задържи още, но той настоя да тръгва, тъй като 90-годишната му баба, живееща самотно в едно родопско село, го очаквала с нетърпение за ремонт на схлупената й къщурка. И да му се порадва. Отиде направо в Родопите. Оправи покрива на къщата, ремонтира тоалетната на старата жена - сложи удобна чиния над клекалото, плочки и сифон на пода, прекара вода, монтира тоалетно казанче. За няколко дни свърши необходимите ремонти сам, защото беше сърцат и добър МАЙСТОР.
Пристигна в родния си град, видя се с родителите си, преведе по сметката на жена си хиляда и петстотин евро - издръжка за двете си момичета - ученички в техникума по облекло. С жена си нямаха официален развод, но му домиляваше за децата. И когато можеше, ги поддържаше парично и със съвети. Върна около хиляда евро заеми на приятели… И лек като перце, безпаричен почти, позвъни на вратата Й. Още с хладната прегръдка, подразбра, че нещо не е наред. И изтръпна в очакване. ТЯ сложи масата, както обикновено: салата, ракия, бекон със сланинка, фъстъци. Разговорът тръгна в спокойно русло. Не се обадил, защото получил есемес от братовчед си, че баба им е в затруднено положение преди идващите зимни стихии. Бил при баба си шест дни и се справил с положението. В края на вечерята, след тортата и уискито, ТОЙ се приближи до нея и се опита да я прегърне и целуне. ТЯ не разбра откъде й дойдоха сили, замахна и му удари звучна плесница, след което се разплака. Той не реагира. След малко ТЯ се поуспокои и последваха острите въпроси: коя е тази Марта, какви са връзките им, защо се крие и не се обажда редовно, както беше обещал. И още много “защо”…
ТОЙ се стресна, разбра грешката си с паролата на имейла, която й беше дал. И свали картите, като прикри пикантните подробности. Какво чак толкова е станало, сега съм при ТЕБ, каза накрая. Аз си те обичам. Дали ще продължим, ти ще решиш.
ТЯ го отпрати, без да му разреши нежности. Тежка нощ, ревността я убиваше, как да го дели с една чужденка. Въртеше се в съня си, страдаше.
На другата вечер ТОЙ позвъни. Беше с огромен букет от рози. Поиска прошка със сълзи на очи. Отдръпна се и го пропусна. Прости му и го допусна отново до себе си. ТОЙ, като вярно кученце я гледаше в очите и изпълняваше отново всяко нейно желание на момента. Като че ли нищо не се беше променило от ранната пролет. МАЙСТОРЪТ беше отново всеотдаен в любовната стихия. Премести се при нея окончателно и с ласки, нежности и любов започна полека-лека да изпомпва бюджета й. Беше свършил окончателно припечеленото. Трябваха му пари за цигари, не можеше да не пуши. Без цигари откачаше. Осигуряваше му по кутия на ден и по половинка ракия. Той беше непретенциозен към храната, не налиташе на месо. Предпочиташе постните манджи, които тя приготвяше с любов и майсторство. Внукът й се появяваше често да иска пари от баба си и започна да ревнува от МАЙСТОРА. Не за друго, а заради парите, с които я завличаше. Парите, които трябваше да са само за него. Той не можеше да допусне, че тя се нуждае от ласки и обич на тези години.
Бабо, МАЙСТОРЪТ нали си свърши работата още през февруари, защо идва повече? Какво още ти майстори, безцеремонно я разпитваше той. Задаваше реторични въпроси. Трябваше да му натрапи мисълта да не й се меси, че животът си е неин, че тя разполага с него и с парите си. И че той е внукът, когото обича и доколкото може, ще го подкрепя. Тия разговори се водеха тихо в коридора, преди внукът да си тръгне с поредната двайсетачка в джоба. Между другото спестяванията й в банката значително намаляха, само пенсията й не стигаше доникъде. Почти на десетина дни теглеше от спестеното. Най-голямото перо в разходите й се оказа издръжката на МАЙСТОРА. Но ТЯ не можеше да си позволи да го изгуби. Той се отблагодаряваше с много нежност, любов и беше готов на всякакви жертви за нея. ТЯ не можеше да разбере дали е искрен или играе, но пък и не се замисляше много за това. Пролетта наближаваше, трябваше да се обади отново в хотела в Италия. ТЯ изригна и му забрани да отива там. Всякъде другаде, но не и там. За да запази позициите си за следващото завръщане в България, МАЙСТОРЪТ потърси работа и я намери в Гърция. Отново хотел - нов, модерен и почти същите условия. С малко по-ниска заплата. Но само това. Замина с обещания за всекидневни обаждания по скайпа. Лятото се оказа много горещо, а хотелският комплекс многоетажен. Стотици чужденци, предимно рускини с децата си. Жени на руски богаташи, които му засвидетелстваха внимание и го засипваха с предложения. Обикновено го избираха по телефона за някаква незначителна повреда. А когато отидеше - гледа - масата заредена с водка и чер хайвер. Трудно се устоява на подобни съблазни. И не само от горещината, но и от похотливите рускини МАЙСТОРЪТ свали набързо десет килограма от теглото си. Добре, че престоят на почиващите беше седмица или десетина дни, та можеше да си почине до средата на другата смяна, когато следваше поредната покана за “ремонт” по ВиК и ел… Разбира се, имаше ги и реалните ремонти, а когато МАЙСТОРЪТ беше обгрижен с нежно внимание, нещата ставаха на шест. Рускините бяха предвидими в действията си и лакомията им за секс личеше от пръв поглед. Обикновено децата им биваха отпращани да играят през деня, а през нощта ги чакаха да заспят добре в съседната стая. А дотогава: страстни погледи, водка и хайвер… МАЙСТОРЪТ не си доспиваше, открадваше някой час през деня да си дремне, защото на денонощен труд не се издържа. Не забравяше любимата си от България. Обаждаше се по всяко време, когато имаше луфт. И всичко беше ОК: Коте, добре съм, мисля за теб, ти как си? Откъде да знае ТЯ, че го премести от трън, та на глог. А МАЙСТОРЪТ продължи да ухажва страстно и Магда. И да страда в писанията си за самотния си скапан живот. Не харесвал гъркините, защото били грозни в лице, ниски и дебелогъзи. Въобще не го впечатлявали… Нарочно не промени адреса на имейла си, за да може ТЯ да чете и да разбере, че е сам-самин в Гърция. Какво от това, като се обяснява с италианката, тя е далеко, а след месец ТОЙ отново ще си е при мен, в родината, си мислеше мамената любовница…
Нещата обаче взеха нова насока. Магда се развеждала, разбра от последните писания, и го призоваваше при себе си в Италия. Щяла да му прати пари за самолет и ще го чака в началото на ноември при себе си. След като прочете това, ТЯ се паникьоса, започна да трепери и нервничи. Скорпионът в нея не искаше да изпусне плячката. Последната любов й се изплъзваше. ТОЙ най-спокойно й обясни, че е 43-годишен и трябва все пак да уреди живота си, при жена си не може да се върне, там има една непоносимост, подклаждана от тъщата и е крайно време за решителна стъпка. ТЯ го разбираше, знаеше, че рано или късно това ще се случи, но не можеше да го преживее. Какво ти липсва при мен, питаше го ТЯ - ето родния град, спокойствието, грижите ми за теб, всеотдайността ми… Наближаваше краят на октомври и разговорите се въртяха около бъдещето на МАЙСТОРА.
Ден преди да изтече договорът му, той й каза, че умувал много и се чувства потиснат. Не вижда, не си представя как би живял постоянно в чужда страна, с непознати хора в обкръжението на Магда. Пък и родителите й живеят в същата къща. Решил окончателно. Ще се върне в България. Целува я и на първи ноември ще бъде в прегръдките й. Обичам те, Коте, беше последното изречение. Сякаш, че се роди за втори път ТЯ и се впусна в шетане, разчистване, боядиса си косата, приготви торта, фъстъци, уиски и с олекнала душа зачака. Мина ден, втори, трети, пети… Тортата повяхна като надеждата й. Внезапно, едно утро, той се обади по скайпа и каза: при Магда съм, извинявай, че те подведох…
Черна пелена се спусна пред очите й. Зави й се свят. С преносимата мишка на компютъра в ръка, една се придвижи до леглото и рухна. По скайпа още звучеше гласът му: Коте, прощавай много, такъв е животът…
Така я завари внукът й - с мишката в ръка, обърната надясно, с отворени очи към компютъра…
В болницата установиха масивен мозъчен кръвоизлив. Той засегна говора, левия крак, лявата ръка изцяло и лявата й половина. Започна рехабилитация и раздвижване. С минимален успех. След месец излезе от болницата. Не можеше да работи, нито да си готви. Снахата й носеше храна и я хранеше като малко бебе. Компютърът беше включен денонощно. ТЯ се взираше с надежда в него, макар че не можеше вече да го използва. Един ден по обяд МАЙСТОРЪТ се обади: Коте, здравей. Извинявай, ако съм те наранил, беше грешка идването ми при Магда. Тук е ад за мен, не мога повече да издържам, ще се върна през декември. Ще ме приемеш ли, Коте… Говори още дълго и умолително. Очите й се навлажниха. Не можеше да говори, нито да пише. Само гледаше любимото лице на МАЙСТОРА. После образът изчезна, екранът потъмня. Както потъмняха душата и животът й. И се видя в зимата на живота си, с котка и къща, пълна с тишина.

БЯЛАТА КОТКА

                     На Мария и Евгений

Да, говоря за моята котка, една от многото, които имам, но тя остава в живота ми като най най-любима, най-вярна. Чувала съм, че кучета и котки, захвърляни от стопаните си в далечни места, за да се отърват от тях, се завръщали. Някои от тях. Аз отглеждах бели котки, имах бял котарак. Обичам белия цвят, който ми навява мисли за чистота и непорочност…
Живеем на третия етаж с мъжа ми в апартамент с тераси. Как се е получило, не знам, но черен котарак е оплодил любимата ми котка. Откъде ли са се подушили? Не е могъл да влезе през входа, тъй като заключваме и винаги зная кой идва у нас, кой ме търси. Дали се е качил по някакъв начин и как е слязъл, изчезнал? Загадка. Но е свършил това, за което се е покатерил и рискувал живота си…
Разбра се за любовната авантюра на Маца веднага след раждането на трите черно-бели котета. Някои хора си мислят, че толкова много котки трудно се гледат: разхвърлят, цапат, вмирисват жилищата. Но както казва мъжът ми, новото поколение котета бързо влиза в час и спазва реда, установен с години. Може би това става вече генетично - от поколение на поколение се предават навиците. Примерът на големите също учи. Моите котки ходят по себе си, точно където трябва, храня ги редовно също на едно определено място за големи и малки…
Тъй като новите котила и старите котки нарастват по брой много бързо и нямам възможност да ги обгрижвам и изхранвам, периодично разреждам количеството им. Хуманно, разбира се. Идваше да ми помага съседа, който има кола. Напъхвахме ги в чували, слагахме ги в багажника и ги отнасяхме в някое далечно село. Те намираха начин да се оправят и сред природата. Свикваха бързо със свободата. Последният път съседът вкарал в чувала и моята любимка, без да разбера. Защото беше един хаос. Те, милите, които се умилкваха край мен и бяха толкова кротки, разбраха какво правим и не се даваха да ги хванем и напъхваме в чувалите. Беше една вихрушка от скачащи котки и котета. Като в цирка, ако сте виждали мотори в сфера как светкавично карат момчетата и не се удрят - в една сфера шест на шест - осем мотора. Шум невъобразим, трепет и страх у зрителите да не се сблъскат. Така и в тази вихрушка. Отнесохме, колкото хванахме, освободихме ги в едно още по-далечно село и се върнахме. До ден-днешен, нито една котка не беше се върнала.
Когато се върнахме, разбрах ужасена, че и моята Маца е пусната на свобода да се грижи сама за себе си. Не се съмнявах, че ще се справи, но ми беше мъчно. На другия ден се върнахме в селото и я търсихме до обяд. Никаква следа, ни вест, ни кост, както се казва. Разпитвахме когото срещнем за голяма бяла котка. Но уви. Без резултат.
Страдах, сънувах я, защото бяхме много близки. Тя ми се доверяваше, галеше се в мен и аз я милвах. А вечер спеше до главата ми, по-точно до врата ми, като с бял шал бях нощем. Мъркането й ме успокояваше, болежките на позастарелите ми стави отшумяваха.
Случваше се някои от котките да паднат от терасата на земята и повече да не се появят. От такава височина - 7-8 метра нищо не им ставаше. Те имаха вроден начин да се приземяват. И много животи, както се знае от фолклора. След толкова много котешки души, в началото не можехме да разберем, че липсва една.
Само един път котаракът, който в миг на невнимание се е изтървал, беше запомнил мястото и терасата, откъдето беше паднал, и на другия ден мяукаше протяжно, там където беше се приземил. Слязохме и го взехме. Имаше още три такива случаи с останали котки-мъжкари. След като ги прибирахме обратно в къщи, около седмица се умилкваха, слушаха, изпълняваха и вървяха в краката ни. Чувстваха се виновни, искаха прошка, сякаш й засвидетелстваха по техен начин любовта си. Но Маца я нямаше. Гласът й не се чуваше. Страдах за нея, за прекъснатата връзка, все едно бях загубила дете.
Една нощ, точно когато я сънувах, неусетно под одеалото нещо пропълзя и се допря до врата ми, нещо топло и нежно. Чак когато се освестих, разбрах, че е тя. Сънувах ли. Плаках от радост, прегръщах я и дълго я галех, додето заспим щастливо отново и двете. Не можех да си обясня къде е била един месец и как се е промъкнала до стаята ми през нощта.
И да я питам, нямаше да ми каже.

ПАДЕНИЕТО И ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ГЕРОЯ

                                                 На Румен Стоянов

Наскоро се рових в едни стари долапи, та открих тетрадка с пожълтели страници. Поразгърнах и останах като парализиран. На втора страница пишеше „Спомени и разкази от Станьо Иванов Кундурджиев - 1915 г.”. Спомени на моя дядо, учител в основното училище в Драганово! Каква изненада, каква сгода да вникна в мислите и чувствата на човека, когото не помнех, а само бях виждал на снимка. Още в първия спомен-разказ дядо пишеше с възхищение и преклонение за лудориите и подвизите на своя чичо Стоян - за житейските му премеждия и перипетии от Руско-турската освободителна война, та до началото на 20-тия век. Следва разказа му, където на места, ако ви изглежда по-купешко, да знаете, че съм се намесвал по малко и аз. Дано ми прости отгоре намесата:

„Ще да е било около 1876-та година, когато чичо Стоян Колимечков, още юноша на 17 години, е изглеждал като зрял мъж: широкоплещест, среден на ръст, с остър див поглед под смръщените вежди, гъста четинеста коса и гърлен глас, като ерихонска тръба не ли. Имал благ характер, въпреки страховития си вид. Бил много оправен в селските и кърски работи. Нищо не се отървало от ръцете и главъта му. Бях 8-9 годишен и помня, че приятелите му - зевзеци до един, му промениха фамилията - от Стоян Колимечков на Стоян Колимарков. Как стана това ли? Хванали се на бас кое месо е най-вкусно: овчето, телешкото, свинското, пилешкото… Един харесвал едно, друг - друго. Само чичо държал на това, което не било споменато. Магарешкото, смесено с малко свинско е най-вкусно и тутакси посочил едно магаренце. Момчешка му работа, били край Янтра, играели на чилик, борели се по тревъта, спорели и като се изморили, дошла приказката отново до хранъта. Понеже се инатял и настоявал на своето - посочили му едно магаренце, което пасяло край майка си. Ха да те видим сега. Няма да колиш мечка, като прадядо си, щоту си му зел фамилията на туй отгоре, ами нещо по-малко и безобидно повали. И чичо, без да му мисли много, подмамил пулето с едно парче хляб, прегърнал го за вратлето и хоп - в ниското до рекъта. Заклал го. Работата станала сериозна. Изкормили заедно животинчето, одрали го, взели месото в един чувал, а кожата копитата, червата и главъта заровили добре. И по най-бързия начин покрай рекъта, все по-ниското, да не ги види някой, се изтеглили тихомълком. Ни срам, ни жал. Извинението било просто - ослето и майка му били стока на Мустафата - един турчин от средна ръка, заядлив и коварен в постъпките си към българите…
Три дни ядене и пиене… Та помежду си в бандата тъй го именували вече - Стоян Колимарко, даже не добавяли окончанието. Тъй в лудории, но и в очакванe да дойде дълго жадуваната свобода, се подготвяли кое-що да срещнат достойно братушките. И ей ги - дошли те. Турчолята, които имало защо да се страхуват, продали имот и ниви на безценица и отпрашили с отстъпващия аскер. Мустафата, един от последните, също се готвел да бяга, но за отмъщение ли, от злоба ли решил да опозори едно съседско момиче. Подмамил го към плевнята, че ще му подари кесия желтици на изпроводяк. Да го запомни с добро. И го натиснал в сеното. Тринадесетгодишното дете-девойка Марийка се разпищяло и крещяло безумно. Турчина не успявал да му затвори устата, защото си развивал пояса. Тъй силно викала девицата, че баща й, който бил на улицата, чул и се затичал разтреперан. Разбрал каква е работата и не щеш ли, чичо, който му е комшия бил наблизо и двамата с вила, брадва и ножове връхлетели в плевнята. Мустафата тамън свалял потурите си. Между ръцете му ритали голите крачета на Марийка…
И до тук му било. Кой го е ръгал и как - усмъртили го и закопали набързо под сламъта и сеното в плевнята. Бързали, та не успели го заровят надълбоко… Минали десетина-петнадесет дни. Нещата се поуспокоили, поуспокоили се и убийците, даже магарешката група, буйните момчета отпреди, вече мъже, като подочули кое-що, досещали се за случилото се.
В голямата къща на чорбаджи Никола се настанил руският главнокомандващ на витязите с ординарците и помощниците си. От злокобната плевня войници вземали сено и слама за руските коне от обоза и кавалерията. Къщата на Марийкини била в края на селото и подивели кучета надушили полуразложения труп и били го изровили до нейде си. Сладникава миризма се носела наоколо. Работата започнала да се разплита. Разбрало се чия е плевнята. И започнали разпити. Чичо като по-млад и по юнак, поел накрая вината, прикрил бащата на момичето, който бил истинският убиец. Чичо само го държал. Главнокомандващият, брат на императора и съдия едновременно събрал набързо военно-полеви съд и отредили чичо да иде на смърт. Защото убийството не било в сражение, а коварно в гръб, битово. Момичето без малко да бъде обезчестено. Но не било, признало то, и това утежнило положението на осъдения. Присъдата трябвало да се изпълни в Петербург. И го повлекли казаците чичо ми на север. Селото, възмутено, започнало тиха обсада на главнокомандващия. Подаръци, усмивки на моми и булки. И почерпки. Великият княз Николай Николаевич харесал и нашата водка - сливовицата. И ха днес, ха утре, дошло ред на софрата да се заговори по-високо за славянство, за братство, за общата ни кръв. И молби и тъжби, въпиющи молби нашият юнак да се пощади. Че бил най-коравия и най-красив момък на селото. Буен бил, подвел се по виковете на девойчето… Хич, бива ли, такава хубост да се затрие, заради един фес-изедник. Мислил главнокомандващия, пийвал и размишлявал, съветвал се с другите офицери. Накрая отменил смъртната присъда. Но било заповядано Марийка да напише писмо-оплакване до Него, че наистина била изнасилена. Да има черно на бяло. Не се стигнало до проверка на девствеността… Вече на основание на документа главнокомандващият наредил писмено присъдата да се замени с доживотно заточение в Далечния Сибир. Как е стигнала заповедта до конвоя, охраняващ чичо Стоян, не знам. Но след като в село станало известно за помилването, името на чичо тутакси било променено от Колимарков - на Колитурчев.
А конвоят с осъдения на доживот чичо се отклонил от пътя за Петербург и се запътили чак към Камчатка. Окован с 5 килограмови вериги, облечен в запуни, конвоят изминавал по 20-25 километра на ден. Глад, студ и бой от охраната. През снега и 40-градусовия студ след месец пристигнали на полуострова. Но чичо не бил сломен. След като отървал кожата, той смятал, че ще има бели дни и за него. Тъй като бил личен певец в църковния хор на село, той повдигал духа си по пътя, като пеел отвреме-навреме. И се занизали протяжните студени дни в далечния Сибир. И спомените и мъката му по родния край. През деня работел на открито, каквото му заръчвали домакините. Като го чули как пее, местните люде, го поканили в църквата. И скоро станал пръв певец в хора. Още от село той знаел църковнославянските песни, които тук били досущ същите. Селяните се застъпили за певеца-българин и след половин година му били свалили веригите. Почувствал се той още по-лек и от писмото, в което другарите му пишели, че Марийка, благодарна за живота си, се е обрекла, че ще го чака до гроб, не само заради постъпката му. А и затова, че от малка била тайно влюбена в него. А след месец в подобен дух пристигнало писмо и от самата кандидат-годеница. Разчувствал се чичо. Писмото му дало кураж да пее още по-добре и да живее с надежда. И отпускал хубавия си глас в песнопения и псалми. А и народни песни нижел по местните седенки. По-добър певец в целия полуостров нямало. Народа се стичал да го слуша. Научил Губернаторът, дошъл със семейството си, чул и се прехласнал от църковното пеене на чичо. И като поразучил делото му, намалил присъдата от доживотна - на пет години. Рипнал Колитурчето от радост и запял още по-гласно, че и многогласно.
Изминали годините и се застягал наш Стоян за път. Енориашите скърбели, че губят певеца, но и се радвали за свободата му, та събрали дар - бая парици, да има за из път човека.
И тръгнал по дивата тайга с шейна, теглена от елени, после от коне, та стигнал до Мурманск. Там се главил за юнга в един товарен японски кораб. Говорил с капитана на руски и той го разбрал. Вършел всякаква работа на палубата, под палубата, чистел каюти, помагал на готвача в кухнята, гонел плъховете нощно време в трюма… Изкарал две години, обиколил океани и крайбрежия. Накрая с кораба пристанал в Цариград. Разплатил се с капитана и с друг кораб до Варна, а от Варна с влак до Русе. От Русе към родното Драганово пеш, някакви си стотина километра какво са за млад мъж. Взел ги за два дни като на шега, сякаш летял с мечтата си. И като наближил, сърцето му се разтуптяло от радост и мъка. За малко да изхвръкне…
В селото не го очаквали. Но се разчуло за един ден, разсилният с барабана обиколил всички улици и съобщил за връщането на героя. Голям празник, голямо посрещане. А Марийка в сълзи радостни дочакала накрая жениха си. Направили голяма сватба. Първа брачна вечер и утро с благата ракия. По обичая свекървата с гордост разнасяла бялата нощница с кърваво петно на нея. Народили се шест деца на чичо Стоян Колитурчето. Работил той, замогнал се, закупил земи и имоти. И, нещо нечувано - открил банка на село. И в нея влагали градинари и замогнали се драгановчани. И лихвата била добра, помнят още някои хора. Давал заеми без лихви на бедните си съселяни турци, останали да живеят в България след войната. Помогнал на братовчеда на Мустафата да си построи къщичка. Опростили взаимно греховете си.
Като изневиделица дошла парична криза и банката пропаднала. Но чичо не паднал духом. Той можел по закон да обяви фалит и край - пито-платено. Закона го задължавал само с обявения капитал. Но как ще гледа приятели и съселяни… Взел, та продал нивите си и почти всичкия имот, върнал на хората вложените и пропаднали суми. И започнал отначало, макар и гол като кол.
И се възвисил Стоян Колитурчев.”