МАРИМАНИ
(Откъс)
Някой пуснал дума, че ей тъй, както си лежал на земята и мижал срещу слънцето, чул да гърмят топовете край Одрин. Нашите гърмели, ама и ония се обаждали.
Никой не се досетил да попита как може чак в Добруджата да се чува тупурдията край Одрин. Новината тъй ги смаяла, че забравили да цъкат с език и да се учудват.
Легнали хората на земята, дали и ухо - нищо.
Друг пък рекъл, че отвъд Геленджйка се трупала синя румънска войска. Щиковете им не били като нашите, ами по-дълги и по-остри.
Но след няколко дни кметът слязъл по общинската стълба, отишъл в калабалъка и съобщил, че става, каквото става край Демирхисар. Никой не знаел къде е това Демирхисар. Никой не можел да си го представи като какво ще е то.
Дядо Никола, сгърбен от многото години, през които е чоплил няколкото си нивици, казал, че там е Сръбско, че на младини скитосвал нататък, даже биволици докарал оттам - едната била с вити рога, сакар, а другата чакъреста - и знае тия земи… Какви ти там земи? Твърди пясъци и дива лоза. Освен чукани и пепелянки нищо друго няма там. Язък за кървите на нашите момчета, за левските им кърви!…
После се свършило, победа даже имало, но никой нищо не разбрал от тази победа. Аскерлиите се връщали с изпъкнали адамови ябълки и алчни очи. Ядели сиренето на едри хапки и пиели зайбера на големи глътки. Уж там варели месото в казани и всеки си държал мръвката вързана с конец за пръчка, за да не си объркват дажбите, ама кокалакът им изхвръкнал, шиите отънели и брадите станали по-четинести.
Връщали се аскерлиите, но Киро, бабин Иванкин, не си дохождал. Тичала вдовицата да пита акраните на Кира, с които тръгнал на война, но никой нищо не знаел. Ами че в кой полк бил, ами в коя рота?…
След време дошъл другоселец. Питал за къщата на Киро, отишъл при баба Иванка. Седнал в пруста, на два пъти подсукал мустак и приказката му се леела… Разправял как храбро се бил Киро, как после ротният държал реч на гроба му, как снел шапка и се прекръстил…
Баба Иванка рекла да си поеме въздух - на сетрето на госта се полюлявал позлатеният ланец на часовника на Кира. Но въздухът се втвърдил и тя паднала на черна купчинка. Устата и изсъхнала и за няколко дни зъбите и се изронили като семки от презряла слънчогледова пита.
Снахата, булката на Киро, и наливала в устата чорбичка с фунийка. На иконата постоянно горяла свещичка - за бог да прости Кира.
Свещичката се топяла, топяла се и баба Иванка. Снахата я изнасяла и я държала на ръце край стряхата, където е най-припек…
Дечицата - три момченца, - намерили се едно след друго, се боричкали около тях, за да си поделят свещичките за дъвка, а свещичките били за прошката на дядо Боже над баща им.
Изглежда, дядо Божи се смилил, прибрал баба Иванка при себе си, за да не е сам Киро…
После децата млъкнали - за сол нямало грошове, камо ли за свещички. Майката оряла нивичките, а те я дърпали и подтичвали подир нея и искали сега не дъвка, а краешниче хляб…
Само в дните на панихида децата се радвали, защото имало подсладено жито и пражени питки, а майката събирала главичките им в напуканите си шепи и викала на Киро да стане и да ги види…
След няколко години имотецът се разсипал. Сиромашлъкът ги натирил по чуждото - от Гергьовден до Димитровден и от Димитровден до Гергьовден…
Пораснали момчетата. Дощло време и най-малкото да женят. То добре, че са момчета. На женското трябва чеиз за дарове, за свекър и за свекърва. Мъжкото - с един кат дрехи може да го проводиш…
А най-малкото Гради го викали. Било хубаво - всичко му идело отръки. Тихо било, укорявало се. Ни в кръчма влизало, ни тютюн пиело. Ще срещне човека, ще му рече добро от бога.
Женили го братята му. На бедното - бедна мома. Сила да има над нея. Но Калинка, булката, донесла и нивица. Със скътаните си парици Гради купил една кобилка. Кобилката била дръглива и ниска, но с голям корем. Ще се окончи, ще си роди помощник.
Талига нямало. Гради събрал четири колеленца от плуг, приковал канатки и тръгнал към нивичката.
Хорската уста не е чувал, да я вържеш. Намерили се и такива, които се подсмивали: “Оня с диканята иде…”
Втори час вече лейтенант Градев стои закован на баранката. Откакто отблъсна от базата, пет минути след това започна борбата с морето.
От скоростта силата на вятъра, който бие насреща, се увеличава. Вятърът бръсне с около тридесет метра в секунда и дъждът щипе лицата. По тях се стичат горчиви капки. Канадките са просмукани от влага, тежат и затрудняват движенията. Хората на палубата зъзнат.
Морето с повече от четири бала бясна вода блъска по изтънелия корпус и ударите - понякога ритмични, понякога увлечени в задъхано претупване, тресат целия катер.
- В очите ти да бръкнат, няма да видиш! - виква мичман Маринов, но думите му са неразбрани - вятърът веднага ги лепи по лицето му.
Градев се навежда надясно, където светят огромните котешки очи на оборотометрите, протяга ръката си и на оскъдната, мокра светлина гледа часовника си - минава полунощ.
На половин миля вдясно трябва да е катерът на лейтенант Спасов. Градев натиска втория бутон на таблото пред себе си и из¬виква:
- Двеста и пет, двеста и пет! Чуваш ли ме… Двеста и пет! Добре… Наближаваме, остани така!
Той превключва чрез следващия бутон и добавя:
- Радист, свържи се с “Варяг”! Питай дали засичат още сигнали… и има ли промяна в координатите.
“След пет минути трябва да намаля оборотите - премисля Градев. - Да почнем… Как се търси игла в купа сено!…”
Той си представя командира на дивизиона - едър, тромав, недосегаем. Навремени го измъчва тютюнджийска астма. Той седи пред радиостанцията чака. Цигарата се губи в огромната му шепа, върху масата пада и се разпилява пепел.
Много пъти командирът им е казвал: “Не сте дамички да си чуруликате по радиото. Правете връзка само при нужда. Матросът в отпуск носи нож на кръста си и трябва да знае кога да го извади. Командирът на катер държи в ръцете си радио, а не домашен телефон. Трябва да говорите кратко и ясно, думите да се забиват в паметта като гвоздеи. Морето е страшно само от прозореца на кафе-сладкарницата…”
Почти никога той не търси катерите, които са на море. През цялото време стои пред радиостанцията и чака те да го потърсят.
“Всички го обичат! - казва си Градев с някакъв неочакван, мрачен възторг. - Мъжкият характер винаги е обаятелен!”
И си мисли, че ето на, минаха три години, откакто е в дивизиона. За тия три години той извърши безброй дневни и нощни плавания. За миг той се помъчи, но не можа да види своя живот без тези години, без всички ония минути на неизвестност, когато дори и ноктите побеляваха от напрежение…
Той си представя и обстановката в главния брегови информационен пост. От “Радио Варна” са съобщили на оперативния дежурен на флота, че неголям гръцки кораб търпи бедствие. Оперативният дежурен е заповядал на бреговите постове от Емона надолу да включат радиолокационните станции, после се е свързал с дивизиона торпедни катери - те са най-близко до мястото на бедствието.
На огромния планшет в оперативния отдел са се появили действителни и вероятни цели. Офицерите са съсредоточени, премислят, изчисляват, сверяват цялата дислокация. Те няма да се успокоят, докато напълно не се уточни обстановката.
На сигналното табло премигва лампичката в бутона. Градев се включва:
- Двеста и едно слуша… Чувам ви… Добре сме… Виноват! Ясно… От два часа няма сигнали?… Слушам. Започвам търсенето.
Едра вълна прехвърля командния мостик и облива Маринов, Градев и Павлов. В паузата до следващите вълни - те ще бъдат няколко по-слаби и една след друга - катерът прави скок, но те са готови за ударите, които ще последват.
- Двеста и пет! - виква Градев. - Двеста и пет!… Така… Мини на шестстотин… Почни търсенето под тридесет и пет градуса и наляво!
Той се навежда към Павлов и казва:
- Шестстотин.
Катерът намалява ход. Градев се извръща към Маринов, подава му няколко шоколада:
- Дай ги на матросите и приготви ракети!
Преди да излезе от каютата на командира - вече бе получил заповедта, - той погледна данните за метеорологическата обстановка. Там бе написано: “Огнища на местни циклони”.
“Какви огнища? - учудва се той. - Цялото море е каша!…”
Маринов включва сигналния прожектор, натиска спусъка, за да отвори щорите. Седефеният свредел на светлината заподскачва, огъва се и се забива във водата… Градев се повдига на пръсти, леко се оттласква от баранката и повръща - внезапно и кратко.
- Тузовете си правят сметката! - извиква Маринов в лицето му. - Застраховат си пропуканите корита и ги пращат насила на дъното, а ние ще се давим заради тях!… Балами, свикнали да помагат!
- Стреляй! - прекъсва го Градев и усеща челюстите си изтръпнали. - Ние не сме пирати, а социалистически флот!
Червените огнени кълба се оттласкват от катера като от трамплин, правят дъга и се гмурват във водата. За миг морето се превръща в съсирена кръв.
“Какви ги мели Маринов? - кипва Градев. - Катер не потъва никога, ако умееш да го водиш! Двигателите пеят, хиляда и двеста конски сили са това! Всичко е затворено в кръг: от акумулаторите в агрегатния отсек до радиостанциите. Всичко е, за да даде ход на катера. И ние сме за това! Ние, бойната единица! И ако трябва, с “ура” ще идем на дъното!”
На сигналното табло настойчиво премигва лампичката.
- Двеста и едно! - включва се Градев. - Добре… Преди два часа?… Слушам! - той се превключва, изчаква и казва: - Двеста и пет… Курс към базата, връщаме се!
- Какво е станало? - задъхано пита Маринов. - Защо се връщаме?
- И този път не можем да станем герои! - отвръща Градев. Вятърът като че разтяга думите. - Пред тях се е движил съветски кораб за Новоросийск. Върнал се е и ги прибрал, четиринадесет души… Слушай, извади коняка от неприкосновения запас, трябва да се посгреят хората!
- Слушам!
- Хиляда оборота! - навежда се Градев към Павлов. - Дигай постепенно!
***
Утрото е бистро и хладно, Градев се заглежда в небето. Струва му се, че там още трепкат звезди.
Той спира, за да запали цигара, и по звука от драснатата клечка разбира, че е страшно тихо. Дори откъм северния залив, където постоянно бучи морето, се чува едва доловимо шумолене.
Градев стига до мястото, където уличката леко се огъва надясно, и вижда, че Стефчето отваря “Капанчето”. Тръгва натам.
- Живо, здраво! - казва той. - Отваряш ли?
- Здравейте! - весело отвръща Стефчето.
- Имаш ли нещо?
- Точно сега донесоха баничките.
- Е, чудесно!
- Да ви направя кафе?
- Ама силно да е и с по-малко захар.
- Ей сега!
Градев сяда на първата масичка. Като на длан вижда острова, катерите, целия залив.
Стефчето донася в чинийка баничката. Отстрани е сложила две лютиви чушлета.
- Другарю Градев - Стефчето се изчервява, - много се радвам и ви благодаря, че ще ни бъдете кум. Преди да замине, Добри ми каза…
- Няма защо… - прошепва Градев и изтръпва: “Стефчето още не знае!” - Няма защо… Донеси ми и чаша вино.
- Ей сега! - тя пъргаво се извръща и влиза в бараката.
“Добри е жив! - мисли Градев. - Тя ще роди! Ще отгледа детето. Колко деца растат без бащи!” Стефчето донася виното.
“На обяд ще заминем за селото на Добри. Той е наш, ние ще си го погребем!”
В ниското, откъм скалите, се отронва слаб, самотен писък на чайка, Градев схапва чушката.
“Защо отделям Добри от другите?… Винаги съм го отделял. Защото най-добре него познавам!”
Стефчето се показва, носи кафето. Държи чинийката с два пръста. Чашката се залюлява и кафето леко се разплисква.
- Аз съм от кръжока “Срьчни ръце”! - смее се тя.
- Добра си - сериозно казва той, отпива и я поглежда. - Хубаво го правиш.
- Яа-а! - учудва се тя. - Ядете като Добри!
- Земляци сме с него.
Когато тя отново влиза в бараката, за да пропъди мислите, Градев си каза: “Ще срещам и ще губя хора. И мене ще срещат, и мене ще губят. Млад съм и имам морето за много години. Тук оставам! Екипажи винаги ще има. Матросите са добри, идват момчета, служат и си отиват мъже. Флотът им остава завинаги. Флотът ги научава на най-мъжкото: да почват от нищо и да правят нещо. Как казваше Добри: “Бури ни дай! Ние сме маримани, няма бронз у нас, златни сме! Дави ни в морето, където щеш ни закарай, издържаме!”
Градев вдига чашата, ръката му леко трепере.
“Хладно е!” - успокоява се той, ливва на земята малко вино, изпива останалото. Виното го ободрява, той се надига. На прага застава Стефчето:
- Искате ли още кафе?
Той я поглежда със занесени очи, мисли си: “Вчера Добри е бързал! Нямал е търпение да чака автобус, тръгнал е на автостоп…”
- Има кафе, моля ви.
Устните му се изпъват в скръбна усмивка: “Милата!” Поклаща глава и казва:
- Стига.
