ПО ЕДНА МЕСОПОТАМСКА ПОГОВОРКА
ПО ЕДНА МЕСОПОТАМСКА ПОГОВОРКА
Настане ден - очите ослепяха:
с куршум непробиваем мрак настъпи.
Те девет страшни планини пребродиха,
целебно биле сред десетата откриха.
Прогледнаха очите крехко сини,
на слънцето от изгрева целувани.
Настана ден - сърцето ослепя:
душата се загърчи във кошмари.
Те прекосиха не едно, а девет
морета… Извървяха също десет
държави… Безнадеждно лек потърсиха,
вълшебници, лечители… Ни скалпел,
нито вода вълшебна, нито билка
помогнаха на сляпото сърце.
КАКВО ЛИ Е ЧОВЕКЪТ
Казват -
като цвете е човекът.
Днес разцъфнеш -
слънцето те грее, вятърът те брули.
Утре - вече си увяхнал.
Мине миг - окапят ти листата.
Колко бързо отлетя животът!
Цъфна и увяхна.
Кой ще спори, че не е така?
Но дали цветя сме ние?
А защо?
Нека е човекът цвете,
да цъфти,
макар и ден да преживей,
стига той да е зюмбюл,
люляк или липов цвят -
на пчелите да даде нектар.
РОДЕН КРАЙ
Шепа пръст взех от родното място -
тя в ръката ми стана на злато.
И зърна разпилях по земята -
обкова се земята във злато.
И си спомних софрата, която
от вълшебната приказка беше
ми гостувала в детските нощи,
но си бе отишла със съня ми.
Казах: Моя софра, напълни се!
И софрата ми днес се напълни…
И изгряха със своите шарки
край софрата на братския хляб
подредените пъстри миндери.
В ПАМЕТ НА МАЙКА МИ
Ти не си в тази малка могилка потънала,
ти не си си отишла от мене завинаги,
ти не си тук, на Витоша
в хладната влага изстинала,
и не си тук,
под тази трева избуяла.
В мен си ти,
в мен си ти,
в мене си, непогребана,
тук светлина си ти на душата в светата обител.
Този звук, който чувам сега по ливадите,
е смеха ти звънлив. Или жалната песен
на сиротна мома. А в браздите на твоето чело,
топлинката от твойте ръце е донесена
от ръцете ти, дето са сетили мъката.
Всеки ден аз не идвам при тази могилка,
и за всяко пристигане влага в очите си нямам.
Аз по хорските порти сълзите си някога
съм раздавал, тъй както пари неспечелени.
Но донесох тук дръвче дъбово за посаждане,
та със желъд горчив да ми храни надеждата.
ЗАВЪРНИ СЕ
Ти ме взе от мен самия,
ти ме взе и с мен замина.
Дълго чаках да се върнеш,
чаках и не чакам вече.
Но поне веднъж да дойдеш -
да ме върнеш в мен самия.
Ти ме взе и с мен замина.
Завърни се - да се върна…
МЕТАМОРФОЗА
Ако сините очи са синевата,
във която като в сънища чудесни
можеш дълго да летиш с крила ти,
черните очи са дълбината,
във която - като в бездни неизвестни -
можеш да изчезнеш безвъзвратно.
КРАЯТ НА ЕДНО НАЧАЛО
Ти ли каза,
че не почва любовта със поглед?
Кой тогава може огъня да отдели
на малката искра от светлината?
Пламнаха в очите ни искри
и от устните поникна пламък.
Там, сред отраженията мъртви
на студената луна,
в завистта си към звездите,
прежълтяла.
ТОПОЛА
Ти, тополо, плачеш нажалена…
Капят сълзите ти лист по лист.
Само брадва да не те споходи,
ще живееш повече от мен…
Кратък е животът на човека…
Имал съм една-едничка пролет
и една ще бъде песента ми.
Но нали не плача като теб!
Все така си пея песента.
Ти, тополо, плачеш нажалена…
