Александър Филипов

Истинският патриотизъм не е патриотизмът на обществениците, на политиците. Разбира се, ние не искаме да отричаме истинската стойност, добрите чувства на никого.

Но колко често религиозното дори родолюбие на много скромни и пламенни българи, които се свенят да се разкриват, бива засланяно от официалния, параден патриотизъм на мнозина, готови да крещят по кръстопътища и мегдани, да манифестират съмнителни чувства, зад чийто патос често поглеждат съмнителни сметки и съображения.

Но всред целия този вой, когато всички гледат по-изгодно да определят своите заслуги и според това търсят прилично положение и награда за себе си, за патриотичните си афекти, всички почти отминават със съзнателна обида, дори унижават ония, които еднички имат правото да говорят за неподправено родолюбие, истинските благородни синове, смисъл и оправдание на нацията, пренебрегваните, осмиваните творци, в чийто ръце е езикът - най-чистото оръжие, с което те вършат своя подвиг за „велика слава на родината”.

Наистина, колко спорни, колко натрапни ни изглеждат понякога успеха на политика, на общественика. Страшната сила на годините скоро ги руши, хиляди други условия унищожават плановете на спечеленото. В своя късоглед реализъм те не виждат перспективите на бъдещето, те служат с ограничено упорство на нуждите на времето, на своето време.

Езикът - това е вечният, трайният дух, животът на нацията. Стара истина, често забравяна. Плътта на народа живее през вековете с магичната сила на своето слово, което победно овладява трагичните бури на историческата съдба, за да изведе най-после към прояснени простори на свобода и творческо спокойствие.

Някакъв верен инстинкт, който никога не е мамил българина, е спасявал през вековете на робство нашия народ само с огромната жизнена сила и творческа енергия на езика.

И затова толкова естествена и първа в нашето Възраждане бе тая фанатична религия на родната реч, която намери свои велики апостоли и пророци, дали всички жертви за свoя Бог. Колко дълбок смисъл има в това, че едни от най-хубавите и вечни страници в делото на големите наши поети - Вазов, Пенчо Славейков или К. Христов - са ония дивни химни на нашия език, на неговата неотразима хубост и жив творчески гений. В техните звънки строфи звучи оня, истинският, най-чистият и велик патриотизъм, творческият патриотизъм на езика.

Ето истинските родолюбци, тия осмивани мечтатели, чиято действителна „полза” простаците не виждат; тия „нехранимайковци”, които живеят като най-свидни легенди в народното съзнание; тия „драскачи”, чиито творби дават културния патос на народа, превръщат тоя сбор от хора в организирано общество, стават негов смисъл, много повече от всякакви банкери, политици или други създатели на „блага”, които заради своето мъничко дело стръвно понякога отричат делото на хероя на българското слово.

Нека повторим още веднъж - не искаме да отричаме необходимостта и смисъла на която и да била обществена функция. Но сега, когато непрестанно се говори за „криза”, ние лекомислено забравяме, че дълбоката истинска криза е кризата на духа.

А колко ясно проличава тая болест тъкмо в това полуотрицателно отношение към производите на българския дух, към книгата, към подвига на езиковите творци, пред който би трябвало да се смири не една патриотична гордост.

Пиетет, култ на словото, ясно съзнание за неговата магична сила трябва да личи у всеки образован българин. Така само културната стихия на нашия народ ще има свой творчески хероичен патос.

в. „Съвременник”, г. 1, бр. 25, 11.03.1931 г.