АНА АЛЕКСАНДРОВА
(Опит за портрет)
Дали ще е верен портретът, който ще се опитам да нарисувам? Зная: ще ми се изплъзва, както се изплъзва времето пред нас, пясъкът в ръката, хубавият сън…
Неуловими ще са за четката ми бягащите й черти, буйният темперамент, категоричността на нейния характер, бунтарството, аристократизмът й.
За пръв път видях нейна снимка преди много години във в. „Литературен фронт”. Тази снимка беше най-обикновена, делнична. Но в нея имаше толкова естествена красота, че аз си я запазих.
Възхищение бяха будили у мен красивите лица на големите Елисавета Багряна и Дора Габе с техните фризури, скъпи копринени рокли на волани, дантели, шалове, пищни шапки с воалетки, ръце, облечени в ръкавици, едно старомодно кадро, далечно и недосегаемо за съвременния ми поглед, който дълго ги изучаваше с обич и откровена завист.
Снимката на Ана беше съвременна, вестникарска или не, не помня, но акцентът падаше върху главата, а не върху дрехите. Една глава с лице изящно и устремено, скули, чело, поглед и уста на волеви човек, който познава стихията на страстта и болката на любовта. Всъщност снимката придружаваше статия за поетесата Ана Александрова, чийто автор не помня. Тази статия силно ме впечатли, заинтригува ме личността на поетесата.
По-късно, от прекрасната й книга стихове „Дневна луна”, която тя ми подари с автограф, осъзнах, че в поезията й се вихрят бурни страсти, тичат кончетата на детството, парят спомените за близките й, дълбоко диша нейната едновременно модерна и традиционна поезия подобно на изгряла през деня луна.
В тази свидна за мен книга, една от многото й книги, монографии за балетното изкуство и видните негови представители, една от които е и тя, няма как да не се докоснеш до голямата й, съдбовна, бих казала, любов към поета Михаил Берберов, до тъгата й от ранната му смърт в „Люлякови строфи” с мото негово двустишие „Люляци, люляци бели цъфтят,/ едни за сватби, други за смърт…”
Известна като преводачка от латински, немски и руски, превеждала Й. В. Гьоте, Т. Щорм, С. Есенин и мн. др., тя никога не си позволява да забрави богатата и красива българска реч и остава сред онези български поетеси, които притежават невероятно лексикално богатство. А носителката на награди за преводи от немски от съюза на австрийските писатели за книга с преводи на Р. М. Рилке дори неволно не се е поддала на изкушението както правят много съвременни преводачи днес, да използва някоя чужда дума, защото вече сме „равноправни членове на ЕС”.
Запознахме се през далечната 1999 или 2000 г. в Разград. Бях тогава в журито на известния национален литературен конкурс „Духовни хоризонти на българката” с председател Иван Гранитски. Членове бяха поетите Дулинко Дулев и Георги Драмбозов. Спомням си, че имаше много кандидати за слава, и не само жени. Комисията единодушно реши, че Ана заслужава първата награда. Тя всъщност имаше вече много солидни литературни награди на СБП и бе носител на орден „Св.Кирил и Методий”.
После домакините дадоха скромна вечеря в малък ресторант.
Чашата вино, изпита сред хора с близка душевност, повдигна адреналина и ние започнахме импровизиран рецитал от свои стихове. Всеки стана и прочете или каза нещо свое. Кулминацията настъпи, когато дойде редът на Ана. Тя нямаше намерение да чете. Започна приглушено, направи пауза, за да поеме въздух с високата си гръд на някогашна жрица на Терпсихора и с дълбок гръден глас , в светлината на свещта, обгърната от полумрака, зашепна стиховете си в притома. Само нашите аплодисменти я връщаха в действителността и тя отново продължаваше. За нея беше чудно преживяване, за нас - още повече!
Разделихме се в късен час, обогатени от едно бъдещо неподозирано за всички, които бяха там тогава, магнетично присъствие. Една жена с богато минало, дружила с големи поети и бохеми, жена, раздавала себе си на сцената и в живота, за да има какво да я топли в дългите студени нощи, да топли и нас.
Многократно сме говорили по телефона. С нея и дъщеря й Мая, красива като майка си, с изразителни ръце, поела по нейния път на балерина и поетеса.
Ана Алексанрова е моята любима поетеса. До болка критична и самокритична, тя е отзивчива и всеотдайна, а когато пише за балета, за неговата история, теория и представители, изпълнява сякаш мисия. Такова трудолюбие да изпипа всичко до последния детайл!
Имам много от книгите й. През 2013 г. тя ми изпрати една малка книга Избрано на Ингеборг Бахман с автограф:
„Скъпа Анита! Честита пролет! Вярвам, че полъхът от поезията на Ингеборг Бахман ще бъде приятен за Вашата богата и щедра душевност!”
Ана Александрова
20 март, 2013 г.
Разгърнах книжката с интерес, без да подозирам, че срещата ми с обичаната от Ана Ингеборг ще бъде вълнуваща.
Вълнуваща заради това, че стихосбирката й „Просрочено време”, излязла през 1953 г., се превръща в сензация за Европа и е удостоена с награда от Групата на 47-те., а авторката й - в съвременна легенда. Носителка на десетки други награди, в т.ч. на Голямата австрийска държавна награда. И на Немската академия Дармщад, 1964 г.
Коя е Ингеборг Бахман? Ето още една причина да проявя интерес към нея, да стана съпричастна към трагичната й съдба да изгори жива като факла след една кратка, но бурна любов, описана в романите и разказите на втория мъж в живота й - моят любим писател Макс Фриш /„Щилер”, „Хомо Фабер” и др./
Оказа се накрая, че Ингеборг Бахман невероятно прилича дори външно на Ана, а стиховете им са също близки. Освен включените тук 30 стихотворения, Ана Алексанрова е превела и включила и „Монолог на княз Мишкин към балетната пантомима „Идиот” /по Достоевски/. Персонажите са от пиесата на Ингеборг Бахман, по Достоевски: Рогожин, Настася Филиповна, Тоцки, Ганя Иволгин и др., които с куклоподобни стъпки показват „избухването на безумието” в света на парите.
Ана Александрова е превела не само монолога, който се изпълнява от актьор без музика, /композитор Ханс Вернер Хенце/, превела е дори театрално-балетните ремарки, които придружават това произведение, с което е обогатила българската култура.
Като творец на българската слово, Ана Александрова ми дава ежедневно високата мярка за човек и ярка личност.
